Георги Велев

Можем да кажем, че от излизането на романа „Антихрист" през 1970 г. интересът към него нараства все повече и повече. Общият му тираж (260 000 екземпляра) е огромен и за десетократно по-многолюдна от България страна, а вниманието на критиката е необичайно. Само от 1980 г. насам последовател но се появиха критическите книги на Румяна Йовева, Стоян Каролев и Чавдар Добрев за творчеството на Ем. Станев, в които специално внимание се отделя на „Антихрист". Наред с това трябва да отбележим, че възприемането на „Антихрист е също като личността на Ем. Станев. сложно и противоречиво Надежда Станева в книгата си „Дневник с продължение" цитира едно лов джийско по дух и острота изказване на Ем. Станев за романа „Антихрист": Ех, че книга ще стане! Но като я свърша, ще има да се смея на глупаците, които ще я гледат, както лисица гледа капана - със страх да не я удари" Едва ли Ем. Станев би имал правото на тази малко пресилена забележка, ако не съществуваха неяснотите и мистификациите около образа на Антихри ста. Разбира се, те се дължат не на някакви специални зашифрования от страна на автора, а се пораждат от необикновената задълбоченост и динамиката напроб лемите в романа. Въпросът, кой е главният герой на романа, засега остава открит За критиката той е „Еньо-Теофил“, „Теофил-Еньо", или просто „Еньо", или „Тео фил" в зависимост от това кой период от живота му е обект на разглеждане. Ру мяна Йовева е на мнение, че: „В центъра на произведението са всъщност двама герои - единият, който ще направи, човешкото пътешествие", а другият -жи тиеписецът, който описва перипетиите му, оценява делата му. Накрая те се обединяват. Диалогът между двамата дава възможност на автора да започне обобщенията, да наложи философската доминанта в произведението. Но вместо да се спре по-подробно на диалога между двамата, Йовева се впуска да анализира „възрастовите и нравствено-философските превъплъщения на C „главния герой", който отново става „Еньо“, „Теофил“, (Антихриста“, „Тео фил-Еньо".

След патриаршеското дело на Иван Вазов нашата белетристика има два безспорни върха - Елин Пелин и Йордан Йовков. И чудно! Независимо от цялото съперничество между двамата, а после и между привържениците на тяхното наследство, творческите им светове остават еднакво привлекателни и може да се каже, че в съзнанието на всеки българин имената на Елин Пелин и Йовков са неразривно свързани и е достатъчно да се спомене единият, за да възникнат асоциации и за другия. А разликата помежду им е толкова голяма, че Тончо Жечев в статията си „Необходими полюси" съвсем основателно пише: „Няма никакво съмнение, че по творчески натюрел, по подход към жизне ния материал, краски, художествени особености, манталитет, вкусове и предпочитания Елин Пелин и Йордан Йовков са в известен смисъл антиподни художници, коренно се различават. "1 Но коя причина обуславя тази полюсна разлика, която, от друга страна, така близко сродява световете на двамата именити писатели? И как е възможно при наличието на един и същ, цялостен живот на народа двама съвременници да разгърнат докрай своите творчески възможности, без да навлизат в територията на другия? В такъв случай битието би трябвало да е двулико и всеки от тях да рисува единния му образ. На подобни мисли за двойствеността на битието ни навежда и Лениновата постановка за диалектиката. Ленин, който от всички съвременни философи най-добре е съзнавал и владеел могъщия апарат от понятия, категории и закони на диалектическия материализъм, непрекъснато се е стремял да го сведе до кратка, ясна и разбираема формула. И той успява да се справи с тази изключи телно трудна задача чрез двете си забележителни определения на диалектиката. След изброяването на елементите на диалектиката Ленин пише: „Накратко диалектиката може да бъде определена като учение за единството на противоположностите. С това ще бъде схванато ядрото на диалектиката, но това изисква пояснение и развитие. "2 А в статията си „Към въпроса за диалектиката" той заявява: „Раздвоението на единното и познанието на неговите противоречиви части е същина (една от „същностите", една от основните, ако не и основната, особености или черти) на диалектиката,