Публикувана на
Free access
Резюме
За разлика от другите литературни жанрове, в които наченки и значителни постижения на социалистическия реализъм можем да открием още през 20-те и 30-те години, рождената дата на българската социалистическа драматургия съвпада с победата над фашизма на Девети септември. Единствено пиесата на Н. Вапцаров „Деветата вълна" е написана преди тази дата и е в същност пръв опит да се пресъздаде надигащото се революционно движение у нас през 30-те години. Но тя става известна на публиката едва десетина години след народната победа и по този начин не можа да изиграе роля на пионер в изграждането на новата социалистическа драма. В българския театър преди Девети съществува демократично направление - през фашистката цензура успяват да се промъкнат на сцената пиесите на Максим Горки, „Платон Кречет“ на Корнейчук, „Квадратурата на кръга" на В. Катаев и др., а през 30-те години съществува и Работнически театър на синеблузите, оглавяван от Боян Дановски с определен прогресивно-агитационен репертоар. За своя здрава основа драматурзите след Девети септември имат произведенията на критическите реалисти - пиесите на Вазов, Яворов, Петко Тодоров, Страшимиров, Стефан Костов, Йордан Йовков, Рачо Стоянов. Но предпоставките за истински разцвет, за по-цялостно и пълноценно разгръщане на възможностите на нацията в областта на драмата настъпват веднага след революционния прелом на Девети. Едно драматургично произведение придобива свое истинско значение и стойност само когато се появи на сцената, когато оттам съдействува не само за отразяване на действителността, но и за нейното активно прогресивно изменение. Революцията на Девети септември има значение на истински превратен момент в развитието на националната драма, представлява внезапен и необичаен скок напред, драматичен устрем към бъдещето, какъвто преди това не е бил възможен. За пръв път се отприщва истински стихията на народните таланти в този изоставащ жанр в българската литература. Създават се небивали досега условия и подбуди за разцвет на драматургията. Самият народ, опиянен от своята победа, иска с очите си да види на сцената как сам твори историята, как превъзмогва стария свят и уверено чертае контурите на светлото настояще и бъдеще. Девети септември пренася на сцената бурния патос на революцията, новото свето усещане на героите на деня, оптимизма на победилите комунистически идеи.


Развитието на българската драматургия през тридесетилетието

  • Издател
    Печатница на Издателството на Българската академия на науките
    Обхват на страниците:
    27
    -
    33
    Брой страници
    7
    Език
    Български
    Брой преглеждания:
    ПУБЛИКУВАНО НА :
    download: download

    • Име:
      Иванка Бояджиева
    • Инверсия:
    • Е-поща
    • Институция
      Институт за Литература БАН
    • ORCID ID
      0000-0002-5329-5872
    • SCOPUS ID
      0000-0002-5329-5872
    • WEB OF SCIENCE RESEARCHER ID
      0000-0002-5329-5872
    • Още в първата си пиеса Камен Зидаров показа особеностите на своето драматично дарование - ярки образи, които носят атмосферата на времето, вълнуващи конфликти и национален колорит. Но в „Царска милост" стремителната драматична линия се пречупва от известна разтегнатост и повествователност, от известно нарушаване на драматичното единство. Новото и радостното, с което пиесата „За честта на пагона", се различава от „Царска милост“ е по-ясно изразената конфликтност, непрекъснато усилващото се драматично напрежение и същевременно поголямата и композиционна стройност. Цялата постройка на „За честта на пагона" е по-съвършена, което показва, че драматургическото майсторство на Камен Зи даров е укрепнало.

  • Резюме
    За разлика от другите литературни жанрове, в които наченки и значителни постижения на социалистическия реализъм можем да открием още през 20-те и 30-те години, рождената дата на българската социалистическа драматургия съвпада с победата над фашизма на Девети септември. Единствено пиесата на Н. Вапцаров „Деветата вълна" е написана преди тази дата и е в същност пръв опит да се пресъздаде надигащото се революционно движение у нас през 30-те години. Но тя става известна на публиката едва десетина години след народната победа и по този начин не можа да изиграе роля на пионер в изграждането на новата социалистическа драма. В българския театър преди Девети съществува демократично направление - през фашистката цензура успяват да се промъкнат на сцената пиесите на Максим Горки, „Платон Кречет“ на Корнейчук, „Квадратурата на кръга" на В. Катаев и др., а през 30-те години съществува и Работнически театър на синеблузите, оглавяван от Боян Дановски с определен прогресивно-агитационен репертоар. За своя здрава основа драматурзите след Девети септември имат произведенията на критическите реалисти - пиесите на Вазов, Яворов, Петко Тодоров, Страшимиров, Стефан Костов, Йордан Йовков, Рачо Стоянов. Но предпоставките за истински разцвет, за по-цялостно и пълноценно разгръщане на възможностите на нацията в областта на драмата настъпват веднага след революционния прелом на Девети. Едно драматургично произведение придобива свое истинско значение и стойност само когато се появи на сцената, когато оттам съдействува не само за отразяване на действителността, но и за нейното активно прогресивно изменение. Революцията на Девети септември има значение на истински превратен момент в развитието на националната драма, представлява внезапен и необичаен скок напред, драматичен устрем към бъдещето, какъвто преди това не е бил възможен. За пръв път се отприщва истински стихията на народните таланти в този изоставащ жанр в българската литература. Създават се небивали досега условия и подбуди за разцвет на драматургията. Самият народ, опиянен от своята победа, иска с очите си да види на сцената как сам твори историята, как превъзмогва стария свят и уверено чертае контурите на светлото настояще и бъдеще. Девети септември пренася на сцената бурния патос на революцията, новото свето усещане на героите на деня, оптимизма на победилите комунистически идеи.