Книжка-4

1974, Книжка 4 - Съдържание

Една от най-характерните черти на трудовия български народ е неговата политичност. На какво се дължи тази особеност, трудно е да се каже. Може би причина за това е големият кръстопът, на който се намира тази малка, но чудна страна България? Може би за това е виновна трудната съдба на нашия народ, многовековното чуждестранно иго, жаждата за свободен живот, героичните борби за социално и национално освобождение? Нека точните причини определят историците и народопсихолозите. Но фактът си е факт: и тогава, когато страда под бремето на социално и национално робство, и тогава, когато е устремил поглед към бъдещето, уверен от завоеванията на днешния ден, българският народ проектира своята съдба на фона на големите исторически движения на времето, те изпълват със сми съл и съдържание неговото съществуване. Някога най-великият син на поробена България Христо Ботев поздра вява Парижката комуна и предрича, че с нейното дело е свързано бъдещето на човечеството. В малка, икономически изостанала България преди повече от осем десетилетия се създава марксическа партия, която през целия период от своето съществуване заема едно от челните места в световното комунистическо движение. Българската комунистическа партия е една от първите, които застават редом с партията на Ленин в редиците на Третия интернационал, цялостно, без колебания и сътресения. От своите редици тя излъчва секретарите на Коминтерна Георги Димитров и Васил Коларов, които прославят българската работническа класа, трудова България по всички краища на света! Ето този буден непокорен дух, тази политическа активност са залегнали и в основата на българската прогресивна литература, определят нейния граж дански патос, нейната партийност. Новата българска литература се ражда като вик, като зов за свобода на поробения български народ. Трепетният глас на Паисий, страданията на Софроний, песните на Славейков и Ботев, епосът на Каравелов, драмите на Друмев - това са нашите Илиада и Одисея, с които е закърмен българският народ. Литература и борба! Борба и литература! Това са две думи - синоним на историческото и духовното развитие на българския народ. Животът, борбата определят естетическото кредо на прогресивните български творци - литературата да бъде част от общонародното дело! Това единство на прогресивната българска литература с трудовия народ, с неговите борби и идеали продължава и се развива и в нашия век. Вазов, Яворов, Алеко Константинов, Пенчо Славейков, Дебелянов, Страшимиров, 3 Захари Стоянов и още много други писатели с

Никъде задължителната взаимна обусловеност между големите исторически събития, литературните форми и жанрове не е така очевидна, както при романа, който, взет в по-широк план, е бил и си остава художествена летопис за обществените събития и обществените нрави. Във всички големи и самобитни национални литератури се забелязва вътрешна връзка и взаимна обусловеност между съдбоносните събития в живота на народите и разви тието на романа. Когато изследователите трябва да обяснят появата, въз раждането и обновяването на романа, дори когато трябва да изследват ред стилистични тънкости, неговото вътрешно напрежение и структура, те естествено опират до новите идеи и новото самочувствие на човека след епичните времена, след духовния преврат на Ренесанса, след английската буржоазна революция, след Френската революция, след Великата октомврийска революция. Същата закономерна, макар и дълбоко своеобразна връзка откриваме между развитието на българския роман с Освобождението, с Първата световна война и Септемврийското въстание у нас, най-после между Девети септември и нашия съвременен роман. Интимната и дълбока връзка на романа с повратните исторически събития егенетическа и неизтребима. Другата страна на същата взаимообвързаност откриваме между развитостта на обществените отношения и романа: най-общо силата и развитието на националния роман е в сложна и опосредствена зависимост от развитието на обществените отношения в нея. Така например патриархалността по начало е чужда на духа на романа, в нея още не се е зародил самият проблем за буржоазната проза на живота и донкихотските условия за нейното преодоляване. Но самият сблъсък на патриархалността с настъпващата от всички пори по-късно буржоазна проза в живота е вече типично романова тема, която крие неподози ран драматизъм и колизии (с разкриването им руският класически роман зае ведущо място в световната литература още във втората половина на ХІХ в.). При това спецификата на романа като жанр налага да се имат винаги пред вид двете страни на тази взаимна обусловеност и връзка с големите исторически събития: от една страна, назряването на повратното събитие в живота на народа дава най-обилната и благодатна почва за развитието на жанра; от друга страна, романът във всичките му форми е от най-адекватните литературни средства за осмисляне на станалото, той е най-пригоден измежду литературните родове и видове за изразяване критическото съзнание на епохата, за анализ на обществените и повратното историческо събитие.

Обикновено поетите не за щастие идват на този свят. Тяхната участ един философ сравни с жертвите на сиракузкия тиранин Фаларида. Тоя жесток владетел обичал да слага обречените на смърт в утробата на едно медно чудовище. След това заповядвал в устата на чудовището да сложат арфа, а под него огън. По тоя начин нечовешките мъки на жертвата са се превръщали в приятна музика за околните. Те нищо не подозирали какво става в медната утроба. Всичко това е една тъжна алегория за съдбата на поетите, чиито дъл боки страдания често пъти не забелязваме. Малко или много ние, почитателите на поезията, неизбежно носим частица от студеното сърце на сиракузкия владетел. Защото невинаги си даваме сметка колко изхабена духовна енергия струва началото на един лиричен стих. Някога Есенин каза, че поетът идва на тоя свят много да даде, а малко да вземе. Душата на поетите е щедра. Тя събира в себе си лунните лъчи и трепета на полята, красотата на жената и „кораловите капчици“ на героите. Според един прочут естет и творец поетът „бавно катастрофирва“, хванал се на „бясното хоро на вакханките“. Всеки поет малко или много е един миниатюрен Орфей, който има способността да раздвижва камъните, но нерядко бива жестоко разкъсван от вакханките. Особено е печална участта на революционните поети. Малцина от тях умират на „меко ложе“. Техният живот се движи обикновено между печал ната амплитуда - Пушкин и Мицкевич, Петьофи и Ботев. Особено бъл гарските поети носят знака на обречеността. Често пъти те са умирали безумно млади или от собствената си ръка, или от чужда ръка. Но най-често са бивали покосявани от вражеска ръка. Неслучайно някои наричат България „страна на разстреляните поети". Цялата наша литературна история потвърждава подобен възглед. Като се започне от Ботев и се завърши с Вап царов, един жесток фатум преследва българските поети, които не са се примирили с тиранията. Най-големият български поет постави началото на една печална традиция. Първите да си отиват най-рано. Открай време Бъл гария е страна на насилствено убити поети. И тоя факт прави силно впечат-- ление на чужденците. B Но и поетите, които не са умирали насилствено, носят в кръвта си саможертва. Те служат предано на своя народ. Превръщат своето творчество камбана, която буди заспалите души. Вазов - патриархът на нашата лите-- ратура, макар че не умря с ботевска смърт, носи нимба на безсмъртието. Защото той е летописец Нестор на българските възторзи и беди.

За разлика от другите литературни жанрове, в които наченки и значителни постижения на социалистическия реализъм можем да открием още през 20-те и 30-те години, рождената дата на българската социалистическа драматургия съвпада с победата над фашизма на Девети септември. Единствено пиесата на Н. Вапцаров „Деветата вълна" е написана преди тази дата и е в същност пръв опит да се пресъздаде надигащото се революционно движение у нас през 30-те години. Но тя става известна на публиката едва десетина години след народната победа и по този начин не можа да изиграе роля на пионер в изграждането на новата социалистическа драма. В българския театър преди Девети съществува демократично направление - през фашистката цензура успяват да се промъкнат на сцената пиесите на Максим Горки, „Платон Кречет“ на Корнейчук, „Квадратурата на кръга" на В. Катаев и др., а през 30-те години съществува и Работнически театър на синеблузите, оглавяван от Боян Дановски с определен прогресивно-агитационен репертоар. За своя здрава основа драматурзите след Девети септември имат произведенията на критическите реалисти - пиесите на Вазов, Яворов, Петко Тодоров, Страшимиров, Стефан Костов, Йордан Йовков, Рачо Стоянов. Но предпоставките за истински разцвет, за по-цялостно и пълноценно разгръщане на възможностите на нацията в областта на драмата настъпват веднага след революционния прелом на Девети. Едно драматургично произведение придобива свое истинско значение и стойност само когато се появи на сцената, когато оттам съдействува не само за отразяване на действителността, но и за нейното активно прогресивно изменение. Революцията на Девети септември има значение на истински превратен момент в развитието на националната драма, представлява внезапен и необичаен скок напред, драматичен устрем към бъдещето, какъвто преди това не е бил възможен. За пръв път се отприщва истински стихията на народните таланти в този изоставащ жанр в българската литература. Създават се небивали досега условия и подбуди за разцвет на драматургията. Самият народ, опиянен от своята победа, иска с очите си да види на сцената как сам твори историята, как превъзмогва стария свят и уверено чертае контурите на светлото настояще и бъдеще. Девети септември пренася на сцената бурния патос на революцията, новото свето усещане на героите на деня, оптимизма на победилите комунистически идеи.

Разказът и повестта са ведущ жанр в нашата проза. Като изключим поезията, в тая област са най-големите постижения на националния ни дожествен гений. В разказите на Вазов, Алеко, Елин Пелин, Йовков, Све тослав Минков, Емилиян Станев... можем да търсим отразени същностни, трайни черти на балгарския характер и мироглед, особености на националната ни история и съдба. Ако вземем литературата като самосъзнание на един народ, като осмисляне на неговите история и живот, то поради по-слабата ни романи стична традиция именно в разказа и повестта ще открием онова, което в други литератури с по-голяма история и традиции откриваме обикновено в романа, а именно картина на обществените нрави и отношения, характери и герой на времето, типове, обществени идеали и разочарования, съдбата на младия човек, изгубените илюзии и т. н. Нашето неравномерно, скокообразно историческо развитие е една от причините за по-слабата изява на големите белетристични платна. Изби стреността, яснотата, „изживяването" на дадени обществени отношения форми създават необходимата дистанция и перспектива за раждането на романа. Ускорените темпове на нашето обществено развитие, честотата на социал ните катаклизми и преврати непрекъснато нарушават тая дистанция и пораждат непосредния отклик на поезията и разказа. Като къс от живия живот, със своята сгъстеност, ударност, острота, разказът пръв откликва на дадено обществено явление, фиксира обществената необходимост, разкрива съще ствени елементи на социалното и духовното развитие на нацията. Или, както остроумно се изразява писателят Илия Волен, той е „бързата помощ литературата. на Критическият реализъм като художествено мислене, като критически подход към действителността и буржоазното общество у нас се наложи именно чрез разказа и повестта. В края на 80-те години на миналия век две произ ведения блестящо приключиха един епичен етап от историята на литературата: „Записките“ и „Под игото". След тях настъпва епохата на разказа и повестта. графията, През 80-те години не само прозата, но и поезията, мемоаристиката, исторно- дори публицистиката носят печата на епичните времена. Цялата литература има амбицията и общественото задължение да отрази патоса и води ероизма към на освободителните борби. И тук развитието на разказа и повестта подготовката на голямото художествено платно, към националния увенчаха епос. В определено отношение „Записките“ и „Под игото“ бяха възможни и разявания усилията на едно цяло десетилетие поради самия характер на от на конфликтите, обект - неговата цялостност, монументалност, простота и яснота изживяност и пълна развитост на обществените отношения, 34 кристализираност на обществените форми и т. н. Всичко това от само себе си поражда една стройна и хармонична система на ценности, където всяко нещо е на мястото си. Мисленето на епичния писател е монистично; пред погледа му е една цялостна картина на света.

Когато се опитвам да си представя пътя на детската ни литература от Де вети септември до днес, преди всичко си спомням думите на Г. Димитров в писмото му до СБП от май 1945 г.: „... Милиони деца и юноши - писа тогава нашият безсмъртен вожд - се нуждаят от доброкачествена детска и юношеска литература." Това бе една недвусмислена оценка и същевременно една неотменна за дача. И литературата за деца като неразделна част от общата ни художествена литература се изправи пред нови исторически задачи, които победата на Де вети септември постави: възпитанието на подрастващите поколения в комуни стически дух стана нейно основно назначение - най-отговорното и най-бла городното назначение, каквото е могла да има от първите си стъпки досега. Разбира се, творческото осъществяване на тези задачи бе немислимо без опората в най-добрите демократични и реалистични традиции на литерату рата ни от миналото. В нова обстановка, при променени и коренно проме нящи се условия обаче традициите трябваше не просто да се следват, но и да се развиват и обогатяват. Върху основата на новите факти и явления в действителността, върху основата на новите насоки и тенденции на общественото развитие. А по своята същност тези нови факти и явления, насоки и тенденции качествено се отли чаваха от фактите и явленията, насоките и тенденциите в развитието на доде ветосептемврийското, т. е. на старото, капиталистическото общество. Ето защо по-нататъшният развой на литературата ни трябваше да се изрази основно идейно-художествено преустройство, свързано с дълбоките качест вени изменения в цялостния ни живот. B Девети септември не възстанови само правата на реализма в литературата ни, не освободи само перата на частните, демократично настроените, прогре сивните български писатели от ограниченията на миналото. Девети септември даде на литературата ни като единна национална литература нова основа на развитие, ново съдържание, въоръжи я с нов основен метод - метода на социалистическия реализъм, - разкри пред нея необикновен жизнен материал, какъвто литературата ни в миналото не познава, вдъхнови я нови идеали. Започна един сложен и в някои отношения мъчителен, изключително благотворен и плодотворен процес. който в своята съв купност бележи нов, по-висок етап в развитието на художественото ни слово. За да се тръгне напред и по-нагоре, естествено следваше да се отхвърлят C HO вредните наслоения от миналото, да се разчисти пътят от бурените.

Деветосептемврийската революция през 1944 г., откривайки нова страница Многовековната историческа летопис на българския народ - в неговото обществено-политическо и социално-икономическо развитие, създаде най благоприятни условия за всестранен подем и на националната ни наука, литература, култура. Българската комунистическа партия, призвана осъществи идеите и прозренията на най-светлите умове на човечеството, неотстъпно е утвърждавала и утвърждава истината, че изграждането на социалистическо общество не е възможно без всемерно развитие на духовно интелектуалната, художествено-творческата, общокултурната мисъл. Докато природните, математическите, техническите науки трябваше да съдействуват за изграждането на материалната база на създаващото се социалистическо общество, то хуманитарните следваше да поставят своите неизмерими можности, за да бъдат формирани ново съзнание и критерии за социалнонравствени и духовно-естетически ценности у хората, на които бе съдено осъществят всестранно и цялостно социалистическия идеал. И ако литера турата е един от най-действените, всеобхватно въздействуващи фактори за възпитание и превъзпитание на сбществото, то в това отношение не помалка е и ролята на науката, която се занимава с проблемите на литерату рата - литературознанието в различните му области и аспекти. То е една от Фундаменталните хуманитарни науки, която участвува най-пълно в цялост ното общокултурно и идеологическо развитие на обществото. въз да Задачите на обществените науки, в това число и на литературознанието, в нова социалистическа България бяха очертани още на Петия конгрес Българската комунистическа партия. Наред с другите области на знанието литературната наука следваше да се преустрои, да се въоръжи методологически да застане на марксистко-ленински позиции. Защото само от такива позиция тя можеше да осветлява характера, ролята и значението на литературата пра различните обществено-икономически формации, да разкрива закономерно стите на литературното развитие, да оценява и използува идейно-естетическите богатства на многовековното национално и общочовешко художествено на следство с оглед на съвременните потребности, да разработва проблемите на теорията и практиката на социалистическо-реалистическата литература, текущия литературен процес, да обосновава научната несъстоятелност на разните идеалистични формалистични теории, да вижда своевременно откло ненията от правилното историко-материалистическо мислене.

Една интересна стихосбирка може да постави толкова въпроси, че разсъжденията върху нея да имат и теоретически характер, т. е. да се осъществи по-лесен преход между критика и теория. Смятам, че в подобно отношение с критиката може да бъде и стихосбирката на Дора Габе „Сгъ стена тишина“. Разделена на четири цикъла, тя се състои, по моя преценка, от две части. Първата е произведението „Сгъстена тишина“, втората е останалите стихотворения, които от различни временни и пространствени гледни точки допълват неговия смисъл. Затова първо ще се спра на „Сгъстена тишина“. 1 Стихотворенията от „цикъла“ са свързани тематично, но връзките им са по-сложни и по-интересни. Те не са свеждат до съответствия и циклично единство, както е обичайно в поезията. Цикълът е организиран по логиката на структурно цяло и звучи не като единен цикъл от единадесет стихотворения, а като е дно произведени е от единадесет тематичнокомпозицонни единици. Това значи, че в него следва да се търсят закономерности в развитие на темата, композиционно единство, дори сюжет. То е произведение, както ще имаме възможност да се убедим, с елементи на музикален жанр, което усилва тъкмо неговата литературност и почти пълна безпрецедентност в поезията. Тема в „Състена тишина“ е (най-общо казано, разбира се) многократността на възможното, универсализацията на видимия и въобще конкретния свят. Тя се осъществява в противоборството на едно всеобщо, всевалидно съ стояние на духа и конкретните му прояви и отношения. Поетическият субект се освобождава от конкретния миг и конкретно отношение, за да не се наруши у него илюзията за универсалното; конкретното да бъде не конкретно, а възможно, т. е. повторяемо, многократно. Това е тема на зрелостта, на големия жизнен опит („Обременил ме е животът с факти/, тежат ми спомени с трагични дати, ранена съм от срещи и раздели/, от знания/ изчерпващи до Дъно"). Темата на сгъстената тишина“, на онези състояния, в които човек, познал света и неговите многообразни прояви, иска да се сроди с неговата универсалност, да изживее представата си за мощни въплъщения. Тази тема е резултат не само на всепризнатия творчески подем у видната ни поетеса. Според мене това евъпрос на необичайно хрумване, на необичайно осъществяване на един рядък тип поезия, по-точно на един поетически жанр. 5 Литературна мисъл, кн. 4 65 Като всяка високохудожествена творба „Състена тишина“ не съдържа нищо случайно: не само като смислов мотив, но и като музикален мотив, не само като тематично ядро, но и като строго осъществена „мелодия" в отделното сти хотворение и в цялото циклично многосъставно произведение.

И преди, когато живееше в квартала около Военно-историческия музей, сега, когато наблизо е Паркът на свободата, Дамян П. Дамянов обича да заема „стратегическа позиция" до прозореца, който гледа към оживената улица. Съдбата го е обрекла да бъде прикован на едно място, да бъде пленник на стаята, но той с цялото си същество се стреми навън, стреми се към хората, към пълно звучието и многобагрието на света. И затова не е странно, че прозорецът, който се среща толкова пъти споменат в стихотворението му, не е преграда за неговия порив, а своеобразен екран, върху който животът рисува хилядите си лица. ако в първата стихосбирка „Ако нямаше огън“, появила се през 1959 г., от този прозорец поетът виждаше преди всичко лицата на ония, които го да ряват в страданието му с топлина и човешко съчувствие, то в следващите книги гледката оттук стана много по-широка, стана необгледна. Пред очите се разтвори някакъв невидим прозорец към цялата родина, към всекидневието на хилядите трудови хора. И в творчеството на Дамян П. Дамянов нахлуха нови теми, вляха се нови жизнени сокове. Лириката му от съкровено-интим ните интонации се извиси до заразяващия обществен патос, до увлича щата сърдечност на изповедите към родината. - От кога пишете? Кога се появяват първите Ви публикации? Каква беше тематиката им? Защо се насочихте към поезията? - Ще започна с последния въпрос - защо съм се насочил към поезията. Колкото и трудно обширен да е той, мисля, би станал най-удобната отправна точка за отговорите на останалите подвъпроси. TO Към едно творчество човек се насочва тогава, когато сам и убедено реши, че е единственият възможен език, посредством който той би могъл да общува с хората, да им предаде своя мисловен и душевен мир, да ги учи на красота мъдрост. Едва ли точно тия са били мотивите, които са ме накарали преди двайсетина години за пръв път да хвана молива, но с минаването на времето разбирам, че пътят, който тогава лесно и набързо съм си избрал, нито е лесен, нито намерения, бързо извежда до осъществяване на намеренията. Намеренията си остават ако зад тях не стои един талант. За собствения си талант човек наймалко вътре в има себе право да говори и да му дава преценки, но това не го лишава от правото така, в каква си да се залъгва и да си въобразява, че го има. Дали действително е кажа, степен - това могат да кажат само другите. Сам за себе си мога че хем съм благодарен на своята вече почти двадесетгодишна илюзия, да 72 Хе че скептичното спрямо нея никога не ме е напускало. От една страна, пое зията осмисля и окриля целия ми живот, от друга - нерядко ме спохожда съмнението дали съм овладял поне прилично нейния прекрасен език и дали с него мога поне малко-малко да кажа красиви, умни, човечни и полезни неща на хората. Колкото и нескромно да звучи, сигурно още вярвам в това, след като продължавам да пиша стихове.

Когато се докоснем до поезията на Матей Шопкин, винаги у нас прозву чават гласът и пулсът на нашето време, на нашия съвременник. Сравнително далеч от смътното въображение, тя е относително самостоятелен живот в са мата реалност, която заобикаля поета и читателя. И една оптимистична ретро спекция на минали драматични мигове, сред които кънги едно велико име - името на България. Преплитат се в диалектическо единство интимните изпо веди на индивида-поет и социално-гражданските императиви на личността - продукт и творец на своето време. Ние вярваме на човека Матей Шопкин, когато, потопил се изцяло в „Ап рилската балада“ Копривщица, избира пред това изконно българско светило часът на своята равносметка („Вечер в Копривщица" - Априлски коловози). Не е ли твърде рано за равносметка? Та той все още не е достигнал „на попрището жизнено в средата“. А мигът на отчет пред себе си и историята обик новено настъпва дълго време след средата на жизненого поприще, когато при ближават неусетно меланхолните отблясъци на късната есен и прозвучат тъжните акорди на един почти приключил живот. Но духът на поета откло нява очевидните стойности на обективната логика и чрез подтекста на своето стихотворение налага личната си конкретна истина. А тя гласи: в нашето бурно време всеки човек трябва да бъде готов да направи своя отчет пред своето и идните поколения. Да бъде приемник и активен продължител на българския дух, подкрепян всеки миг от пламъците на „прабългарската твърд". А може би трябва да си припомним и едно друго стихотворение, в което алегорията Оптимизма на разбулва и изяснява по най-категоричен начин жизнерадостта човека. Да, Не, не питайте помня ли нощи студени и къде през големите зими съм бил. Аз съм стрък от априлското буйно цъфтене Аз съм цвят от прекрасния месец Април („Песен за Април" - Априлски коловози зволи онова размразяване, което възвърна младостта на времето и света и по в ледения обогатяването мраз на на човешката душевност с нови ценности, потъпквани близкото минало. Едно проникновение в личните съдби и вълнения, в сложния кръговрат на нашето време. Не от фасадно-показна скромност, която разчита на опро поетът вержение, пряко за да заявява: се пос

Дончо Цончев е межд съвременните белетристи от така нареченото средно поколение, които често биват обект на оперативната критика. Този факт не е случаен. Защото творчеството на белетриста при всичките си художествени недостатъци е актуално, проблемно, с днешна социална насоченост, макар и с нееднаква степен на проблемност и социалност в различните творчески пре въплъщения на таланта. Идейността в литературата, знаем, е особен вид идей ност: тя произтича непосредствено от изградения художествено образен свят на писателя. При все че художествената творба е диалектическо единство на идейно и естетично жив, цялостен организъм, все пак двата основни градивни елемента на художественото притежават и относителна самостойност. От тях ното съчетание, от съотношението им зависи и мащабността, и индивидуалната неповторимост на таланта. Пренебрегването, подценяването или хипертроФирането на някои от тях никога не е безнаказано: то е било винаги пример за отдалечаване от здравата народностна комунистическопартийна насока в литературата. Тези уводни мисли съдържат в себе си една дискретна полемичност. Защото при оценяването от някои критици както на отделни творби, така и на творчеството на Д. Цончев в цялост бяха изразени ред крайни, несъвме стими една с друга критични оценки. В най-апологетичните рецензии и статии проблемите за светоотношението на белетриста, за класово-партийния крите рий бяха напълно игнорирани. Анализът се правеше предимно по линията на формалистичните търсения, проявяваше се преднамерен интерес към предметнообразната структура сама по себе си: социалното се виждаше откъм външната му страна, без да достига до по-дълбокото му съдържание, до същността му. При противоположната тенденция - на едно крайно абсолютизиране на дей ствително негативното - най-съществена слабост беше, че механично се разделяха частното и общото, социалното и художественото, анализът и синте зът. Едновременно с някои полезни наблюдения и верни оценки беше допусната и такава слабост като пренебрегване на творческата специфичност на таланта, на стиловата му характерност. В тази статия не ще бъде в задачата ми да анализирам критични материали от току-що посочените противоположны видове (такава задача поради обемността си е вече предмет на друга статия). Тя ще бъде само едно становище, размисъл за творчеството и таланта. Прозата на Дончо Цончев е интригуващо явление в съвременната белетристика: с особения художествен поглед към психосоциални среди, някои от които малко познати в съвременната литература, със склонността към полемизиране и провокиране на установени представи - духовни, нравствени; една склонност, която при недостатъчно контролиране от писателя нерядко 95 го довежда и до принизено, тезисно оголено изображение. Не на последно място Д. Цончев заинтересува някои критици и с биографията си, показателна за интензивния контакт със съвремието. Известно е, че белетристът, преди да се отдаде професионално на литературна дейност, е минал жизнената школа на няколко професии - производствено-трудови и интелектуални. Биогра фията на писателя, знаем, е твърде важна предпоставка за проблемно и зна чимо творчество, но освен нея талантът има и други източници, от които се вли ват в него живителни сокове.

Коста Странджев е от малцината белетристи в нашата литература, които свързаха творческите си предпочитания със съвремието. Основна тема в пре обладаващата част от неговото творчество е трудът на строителния работник от нашите национални обекти, съвременността. Авторът пресъздава образа на трудовия човек, прониква в неговите мисли, анализира взаимоотношенията на хората, които осъществяват непосредствено грандиозните планове за електрифициране на нашата страна. И това не е случайно. Той познава бита на тези сурови и грубовати мъже. Като редактор на вестник „Водносиловец" от 1953-1959 г. Коста Странджев участвува в строителството на Баташкия водносилов път, непосредствено наблюдава и изучава живота на хората, които прокарват тунели и врамчват водите на планината, за да дадат електри ческа енергия за народното стопанство. Призивът за по-голяма близост до жи вота за него има реален смисъл, реално съдържание. Животът на строителните работници той опознава отвътре, а не от частични командировки с краткотраен или по-дългосрочен характер. Писателят видя суровия, неподправен лик на строителното ежедневие, в празник и в делник бе сред хората с ватенки, с тях общува и споделя радостите и повседневните им трудности и грижи. Това ефактор и условие с първостепенно значение за насоката - идейно-тема тична - на неговото творчество през шестдесетте години, а и по-късно. Обект на неговото художествено пресъздаване са довчерашните селяни, дошли на обекта от различни подбуди. В сборника от разкази „Ние от водната кула" -първата книга на автора - Коста Странджев претворява живота на работниците-миньори в цялото му многозвучие и първичност. Авторът ни среща с явления, събития и ге рои, които в своето многоцветие и неподправеност изграждат цялостна представа за героизма, мъжеството, романтиката на първите години от строителството на електрическите централи. Още в тези първи разкази се изявява афинитетът на белетриста към герои, които проявяват честно отношение към хората, които ратуват за истината, защищават с цялостното си поведение на завършени характери новото, отвоюваното с много труд, и ненавиждат лицемерието. Суров реализъм има в тези първи разкази на белетриста. Авторът просто, безизкуствено раздипля пред читателя правдата на този суров живот внушава истината за него. Няма ретуш, няма смекчаване на действителността. Повествованието излъчва усещането за първична свежест на фактите, на случките и на героите. Всичко - хора, събития, факти - носи аромата на живия живот. Повествователят ни пренася несетно в един свят на хора И 107 с естествено поведение, на хора, които се радват, любят, страдат, роптаят. Проявите, мислите и чувствата на характерите са ситуационно обусловени. От удар до удар на дрезината върху тръбата героят от едноименния разказ прецежда мисли по конкретен повод. В тях се проецира личностото му свето отношение. В поведението на Спас доминира упоритостта, тя обособява героя като характер с определена линия в живота. С неимоверни усилия той стига до своя другар. Ръцете му се превръщат в късове месо, но волята, под крепяна от мисълта за затрупания другар, изтрайва.

Жив е той, жив е!" - с тези думи започва най-величествената българска песен за борбата между робството и волния полет, между смъртта и духовното безсмъртие. Нахлули отривисто в първия стих, двукратно наблягащи върху „жив е“, те сякаш бързат да пресекат и отхвърлят някакво предварително негласно твърдение „той умря, той е мъртъв“. „Жив е той, жив е" категорично натъртва първото полустишие и замира в паузата на края на изречението и извивката на стиховата цезура... Но ето че след широкия юначно епичен жест „там на балкана" предварителното негласно твърдение открито заговорва за себе си - и заговорва с жестока точност и безпощадна сила: жив той, но е потънал в кърви, жив е, но лежи и пъшка, юнак в младост и мъжка сила е той, но и с дълбока на гърди рана. Първоначалното категорично наблягане жив е той" рязко се сблъсква със своето мъчително отрицание, което колкото му противоречи, толкова и подчертава безпрекословната му увере ност - жив е. Животът и смъртта, победата и поражението сплитат ръце още в първите стихове на баладата и още оттук тласкат развитието й в две противоположни и все пак непрекъснато кръстосващи се насоки, в един мъчителен ивсе пак просветлено разрешен възел. Разрешение, незабележимо подготвяно още от композицията на началната строфа: мотивът на живота, силата и мла достта обхваща в пръстен строфичното начало и завършек и стяга вътре в себе си мотива на гибелта, слабостта и поражението: Жив е той, жив е! Там на балкана потънал в кърви, лежи и пъшка юнак с дълбока на гърди рана, юнак във младост и в сила мъжка. Как се развива по-нататък този двубой върху ръба между живота и смъртта? От множеството измерения на неговия развой особено показателно и смислово наситено е измерението във времето. Баладата започва с дневна картина и минава през жаркото, изпълнено с робски труд пладне, когато слънцето, сякаш спряло хода си, лее огън от небосвода. Шестата от общо дванадесетте строфи обобщава тази дневна картина („Денем му сянка пази орлица") и точно в композиционната си половина творбата преминава в прохладната, волна, дъхаща и бунтовност, и нежност нощ. Идва свечеряването („Настане вечер, месец изгрее“) и балканът потъва в красотата и силата на своята хайдушка омая. А времето продължава своя ход и в срещуположната точка на пладнето с неговия жар, жестоко прозрачна яснота и тъжни робини в нощ 115 ната прохлада пристъпват чудните, бели и волни самодиви. След грижите им за юнака те литват в небесата и летят „дорде осъмнат". А след това - след това денят отново се връща: „Но съмна вече.“ Така заедно с времето и твор бата се връща в своята начална точка, там, откъдето е започнала!

Рачо Стоянов е роден на 7 октомври 1883 г. в Дряново в семейството на занаятчия. Първо начално учи в Дряново, а сетне в прочутата габровска Априловска гимназия. Ученическите му години в Габрово (края на миналия и началото на нашия век) съвпадат с един от най-инте ресните периоди от дейността на социалистическите кръжоци. От запазените документи се вижда, че Рачо Стоянов не е само обикновен член, но и организатор в тези ученически кръ жоци. През 1902 г. той напуска гимназията и към края на лятото се отправя за Русе, където поради липса на работа остава съвсем за кратко време. От Русе Рачо Стоянов отива във Варна. В продължение на две години той сменя различни професии, развива активна социалистиче ска дейност и пише първите си разкази. Един от тях, „Човекът", излиза в кн. 7 на редактира ното от Константин Величков сп. „Летописи" (1904), подписано с псевдонима Рафаил Милен ков. Разказът „Човекът“ прави силно впечатление и изиграва роля неговият млад автор да бъде извикан на работа в София като коректор на в. „Ден". Успоредно с работата си на коректор във в. „Ден" Рачо Стоянов печата разкази, репортажи и фейлетони. В края на 1909 г. събира някои печатани и непечатани разкази и издава първия си сборник, озаглавен „Разкази“. До 1927 г., когато Народният театър в София открива сезона си с драмата „Майстори" (10 септ.). Рачо Стоянов стои встрани от литературния живот у нас, за да не кажем, че почти е забравен, като поддържа само приятелство с някои от известните наши писатели, като Гео Милев, Кон стантин Константинов, Николай Лилиев и др. Няколко години по-късно, в 1936 г., Рачо Стоя нов издава повестта си „Майка Магдалина". Изтъкнахме тези неща, за да се види колко пре цизен и взискателен е бил към творческия труд, тъй като оставя в архива си редица завършени и незавършени драми, повести, разкази и статии, без дори да прави опит да ги предлага на читателя. Най-богата е кореспонденцията на Рачо Стоянов от варненския период. Тогава си коре спондира с повечето от членовете на социалистическия кръжок от габровската Априловска гимназия. Тези писма, повече от 100 на брой, или са унищожени, или една малка част се пази Още от наследниците на Рачо Стояновите съученици. Запазени са писма и от 1928 г., когато със спечелените пари от постановката и изданието на „Майстори" Рачо Стоянов пре карва около половин година в Париж. Тогава поддържа писмена връзка с повечето свои прия тели и особено с Николай Лилиев. 1 (Писмата на Рачо Стоянов до Николай Лилиев публикува Георги Константинов в книгата си „Николай Лилиев всред своите приятели". С., БП, 1971; съответно на с. 203-205, 206-209; 210-211, 211-213, 246-247 и 247-248.) Предлаганите писма сме подредили по хронологически ред, като най-напред поставяме от Рачо Стоянов, а след това до него. Хронологическият ред е нарушен, когато до едно и също лице или от едно и също лице има по две писма, и то писани в различни години. Стремили сме се да не правим почти никакви промени по текста, та дори и пунктуационни.

Тя излиза вече в продължение на осем години и нейното присъствие в нашия съ временен литературен живот се приема като необходимост. Нещо повече - всеки следващ том или част бяха очаквани и се очакват с нетърпение и желание да се за познаем с оценките и съжденията на един от малкото наши литературни критици и историци, дръзнал да обхване близо 150- годишен период от развитието на новата българска литература. През последните 10- 15 г., освободен сякаш от някаква невидима сковаваща го сила, П. Зарев разкри своята неподозирана работоспособност. Той с ме тодично търпение оформя фрагмент след фрагмент от своето голямо цветно пано на българската литература - като се започне от П. Р. Славейков, та чак до наши дни. И се заредиха един след друг томовете на неговата „Панорама на българската литература". Не само като проява на изключителен творчески акт, но и като активно съпреживяване и израз на ясна идейно-естетическа и съв временна гражданска позиция на творец- комунист. През последното петдесетилетие малцина у нас са се осмелявали да започнат такова непосилно за един творец дело. Боян Пенев има амбицията да напише подробна история на българската литература и започна свои те изследвания още от дамаскинарите и Иосиф Брадати, за да стигне в четирите си тома едва до Хр. Ботев. Преждевременната смърт прекъсна едно колосално по своя замисъл дело. Редица статии и изследвания, посветени на литературата от началото на века, а така също и намерените в архива му ръко- писи свидетелствуват, че той е имал наме рение да включи в своята „История..." и съвременните нему поети и писатели, както и съществени страни от културния и лите- ратурния живот по това време („Българската интелигенция“, „Литературата около „Бъл гаран“, „Увод в българската литература след Освобождението", статии за А. Кон- стантинов, Пенчо Славейков, П. К. Яворов и др. са доказателство за намеренията на Б. Пенев да продължи своята „История..."). 152 Известно Б. Пенев бе е, че повече нСТО рик, търпелив изследовател на литерату рата, на зараждането и развитието на реди от нейните жанрове, като в много отношения стига и до един стихиен исторически ма териализъм в разглеждането на обществе ните явления и отношения. Неговите оценки в някои случаи бяха пристрастни, особен по отношение на съвременниците му, неза висимо от редица ярки интерпретации. To бе темпераментен литературен критик, с изтънчен вкус и изисквания за европейски измерения при оценката на българската литература. Б. Пенев се стремеше към до цялостно обхващане на културния и литера турен процес, към обособяване на един жа Модел на литературната ни история. В случая творческото дело на Б. Пене ни интересува само във връзка с неговия голям опит да се напише една разгърната история на новата българска литература, то повече като подход и модел, като израз на творческа смелост. Примерът на Б. Пе нев бе не само заразяващ, но и задължаваш. всеки следващ изследовател в областта на художествената литература. След него вторият голям по своя замисы труд принадлежи на един от нашите най темпераментни литературни критици Георги Цанев. Неговите „Страници от историята на българската литература“, замислени в четири големи тома, са вече пред своето завършване. Г. Цанев някак по-късно премина към раз гърнатата литературна история, за да докаже сякаш, че литературният историк освен ши рока осведоменост, богата ерудиция и исто рическо мислене трябва да притежава и верен естетически вкус, рядката дарба да открива и утвърждава страстно нови таланти Своето чутьо към художествената творба Г. Цанев бе защитил в многобройни рецен зии и проблемни статии от 20-те и 30-те го дини, когато бе един от най-активните съ трудници на литературния печат и редактор на богатото и интересно сп. „Изкуство критика". Участвувал непосредствено в ли тературния живот в продължение на десе тилетия, Г. Цанев постепенно набираше дистанция, за да стигне до последного че тиритомно издание на своите „Страници... (от печат са излезли вече три солидни тома. всеки от които има свое характерно заглавие), където е събран и анализиран огромен фак тически и художествен материал, обхванати са всички най-важни периоди от развитието на новата българска литература след Осво бождението.

Ако главните задачи на литературата са да изследва душевността на човека и да тъл кува правдиво многообразните, сложни и противоречиви жизнени явления, а на литературната критика - да направи по-ясни идейните и естетически позиции на писате ля, като определи неговото място в разви тието на националния и световен литературен процес, то задачата на библиографията е да систематизира художествените произведения и да ги направи по-лесно достъпни и ползувани от читателя. Ролята на библиографията етолкова по-важна днес, като имаме пред вид неимоверно бързите темпове на развитие, които налагат техническите пре образования на нашето време. Съобразявайки се с нашето стопанско и културно развитие, Народната библиотека „Кирил и Методий" върши една похвална дейност: тя издаде в последно време редица ретроспективни и препоръчителни библиографии, три от които заслужават по-специално внимание. Книгата „Съветска художествена литература в България" се роди след упорития дългогодишен труд на Васил Александров. За разпространението на съветската художествена литература у нас имаше два библиографски справочника. Единият - на 3. Орешкова и С. Танчева, издание на Българския библиографски институт „Елин Пелин", излязъл през 1955 г., за периода 1944-1954 г., и другият - изработен от 3. Орешкова, С. Кънчев и С. Танчева, издаден от Народна библиотека „Кирил и Методий" в 1967 г., за периода 1955—1965 г. Новата библиогра фия допълва тия два справочника. Тя обема периода от победата на Октомврийската революция в Русия до разгрома на фашизма и капитализма в България. А това е периодът на най-яростното преследване на руската и съветската художествена и научна мисъл У нас. Сравнително най-отдалечен, тоя период е и най-труден за библиографски издирвания. И думата съставител, поставена пред името на В. Александров, едва ли е достатъчна, за да обясни усилията, които са били нужни да се проучат многобройни партийни издания, прогресивни вестници и списания, за да се установят толкова библиографски факти за писатели, да се разкрият псевдоними и се уточнят различни сведения, свързани с работата на библиографа. Нужни са били и редица консултации с български и съветски културни институти и организации, с преводачи, писатели 1 Вж. Съветска художествена литература в България. 1917-1944. Съставител Ва сил Александров. Ред. Стефан Кънчев. C., 1972. и издатели. Библиографията съдържа све дения и за съветската литературнокритична мисъл у нас. Първата част на книгата обхваща мате риали за съветските писатели, превеждани в България. Те се предхождат от кратки биографични статии за авторите. Тоя основен дял на библиографията е и най-големият. Би трябвало да се отбеле кат на първо място сполучливо съставените биографични бележки. Тяхната стойност разбираме, когато съзнаваме колко трудно е да се обхване в няколко реда животът и литературната дейност на един писател. А в библиографията са застъпени немалко автори с разностранно литературно творчество. Библиографията разкрива частично и процеса на литературното общуване между българската и съветската литература, който Въпреки трудности и заплахи се развива бурно и окриля прогресивното движение в България. Наред с имената на Ленин, Горки, Маяковски, Блок, А. Н. Толстой, В. Брюсов, Н. А. Островски, А. Фадеев, Д. Бедни, Д. Фурманов, А. Жаров, А. Серафимович и ред други още по страниците на книгата виждаме имената на Хр. Смирненски, Гео Милев, Д. И. Полянов, Н. Хрелков, Т. Пав лов, Г. Бакалов, Л. Стоянов, Кр. Кюляв ков, Г. Караславов, Хр. Радевски, М. Исаев, А. Тодоров, М. Марчевски, Ал. Жендов, М. Грубешлиева като техни преводачи или автори на различни литературнокритиче ски материали. Твърде често срещаме и за главията на вестници и списания („Наковалня", „Ново време“, „Работнически вестник“, „РЛФ“, „Жупел“, „Щит“ и др.), които предоставяха своите рубрики за стихове, разкази, фейлетони, откъси от романи и пр. В библиографията са отбелязани също тъй сборници и антологии, в които има застъпени и съветски автори или изцяло са посветени на съветската литература. В отделен цикъл са поставени общите статии за съветската литература, излизали в нашия всекидневен и периодичен печат от 1917 до 1944 r.