Цончев

Дончо Цончев е межд съвременните белетристи от така нареченото средно поколение, които често биват обект на оперативната критика. Този факт не е случаен. Защото творчеството на белетриста при всичките си художествени недостатъци е актуално, проблемно, с днешна социална насоченост, макар и с нееднаква степен на проблемност и социалност в различните творчески пре въплъщения на таланта. Идейността в литературата, знаем, е особен вид идей ност: тя произтича непосредствено от изградения художествено образен свят на писателя. При все че художествената творба е диалектическо единство на идейно и естетично жив, цялостен организъм, все пак двата основни градивни елемента на художественото притежават и относителна самостойност. От тях ното съчетание, от съотношението им зависи и мащабността, и индивидуалната неповторимост на таланта. Пренебрегването, подценяването или хипертроФирането на някои от тях никога не е безнаказано: то е било винаги пример за отдалечаване от здравата народностна комунистическопартийна насока в литературата. Тези уводни мисли съдържат в себе си една дискретна полемичност. Защото при оценяването от някои критици както на отделни творби, така и на творчеството на Д. Цончев в цялост бяха изразени ред крайни, несъвме стими една с друга критични оценки. В най-апологетичните рецензии и статии проблемите за светоотношението на белетриста, за класово-партийния крите рий бяха напълно игнорирани. Анализът се правеше предимно по линията на формалистичните търсения, проявяваше се преднамерен интерес към предметнообразната структура сама по себе си: социалното се виждаше откъм външната му страна, без да достига до по-дълбокото му съдържание, до същността му. При противоположната тенденция - на едно крайно абсолютизиране на дей ствително негативното - най-съществена слабост беше, че механично се разделяха частното и общото, социалното и художественото, анализът и синте зът. Едновременно с някои полезни наблюдения и верни оценки беше допусната и такава слабост като пренебрегване на творческата специфичност на таланта, на стиловата му характерност. В тази статия не ще бъде в задачата ми да анализирам критични материали от току-що посочените противоположны видове (такава задача поради обемността си е вече предмет на друга статия). Тя ще бъде само едно становище, размисъл за творчеството и таланта. Прозата на Дончо Цончев е интригуващо явление в съвременната белетристика: с особения художествен поглед към психосоциални среди, някои от които малко познати в съвременната литература, със склонността към полемизиране и провокиране на установени представи - духовни, нравствени; една склонност, която при недостатъчно контролиране от писателя нерядко 95 го довежда и до принизено, тезисно оголено изображение. Не на последно място Д. Цончев заинтересува някои критици и с биографията си, показателна за интензивния контакт със съвремието. Известно е, че белетристът, преди да се отдаде професионално на литературна дейност, е минал жизнената школа на няколко професии - производствено-трудови и интелектуални. Биогра фията на писателя, знаем, е твърде важна предпоставка за проблемно и зна чимо творчество, но освен нея талантът има и други източници, от които се вли ват в него живителни сокове.

Поводът - творчеството на Дончо Цончев - покрай собствената си отличителност ни предоставя и възможността да потърсим отражението на някои общи процеси в художественото дело (особено на съвременния етап, подтиква ни към някои по-свободни аналогии, към проучване националните варианти на еднакви, подобни или успоредни художествени тенденции, трансформации и натрупвания. В книгата си с дружески шаржове и епиграми „Парнас около нас" А. Германов и Ив. Николов сякаш също са доловили възможностите, които дава Д. Цончев за подобни своеобразни изследователски екскурзии и експерименти. Разбира се, в „отвореното писмо" на Цончев до Селинджър те са подсказали това в съответната съзнателно умалена и разсмиваща, лековато-забавна форма: Колкото и да се фукаш, сър, нашият жаргон е по-добър. Ясно е, че третираното от нас сходство съвсем не ще касае толкова жаргона, специфичния лексикон на героите, цветист и образен, понякога натуралистичен и провокиращ. Но разгърнете например романа на Д. Цончев „Правилата“. И си спомнете „Самотният бегач на дълги разстояния" на Алън Силитоу. Допирните точки, макар и формални, външни, се налагат сами. Те са в най-общата еднородност на обстановката, в типажа, в неговата нагласа, в своеобразното му бунтарство, в неочаквано дълбоката му ранимост, стръвно прикривана посредством едно неправомерно, рушително поведение. Сам Гаринчев, единият от избраниците на писателя, на няколко пъти говори и разсъждава върху образа на по своему протестиращия „бегач“, той ту „влиза в кожата“ му, ту мислено спори с него, претегляйки проявите му и техните стимули. И ако Дончо Цончевият Раймондо Карвахал от „Роман на колелета" - този уморен автомобилен ас, прегазен от машината на социално и морално несправедливата капиталистическа действителност - наистина има само професионално-легитимно родство с Ремарковия Клерфе (от „Живот назаем"), то не е ли значително по-близък той до някои познати ни герои на Хемингуей: силни, но страдащи хора, формално непобедени, но осъдени на жестока умора, разочарования и апатия? На свой ред неудържимата устременост на Д. Цончев да измъкне повествованието на спортна тематика от неговата неблаговидна роля на лесно смилаемо четиво, за да го възведе до равнището на сериозната социално-нравствена и пси хологически натоварена белетристика (Роман на колелета“ илюстрира достатъчно добре това), не подсказва ли благодарните индиректни уроци на Джек Лондон, на неговите изпълнени с мъжка солидарност и разбиране, с драматизъм ипроникновени душевни анализи разкази от порядъка на „Мексиканецът“,