Иванка Бояджиева

Още в първата си пиеса Камен Зидаров показа особеностите на своето драматично дарование - ярки образи, които носят атмосферата на времето, вълнуващи конфликти и национален колорит. Но в „Царска милост" стремителната драматична линия се пречупва от известна разтегнатост и повествователност, от известно нарушаване на драматичното единство. 

Новото и радостното, с което пиесата „За честта на пагона", се различава от „Царска милост“ е по-ясно изразената конфликтност, непрекъснато усилващото се драматично напрежение и същевременно поголямата и композиционна стройност. Цялата постройка на „За честта на пагона" е по-съвършена, което показва, че дра- матургическото майсторство на Камен Зи даров е укрепнало. 

В центъра на пиесата драматургът е по- ставил дълбок психологически конфликт. Със средствата на драмата, чрез силни драматични ситуации Зидаров се еопитал да разгърне сложната душевна драма на К. Зидаров, За честта на пагона" драма, печатана в сп.п. „Театър", кн. 6/1956 г. един човек, у когото се борят силите на любовта със силите на дълга и честта. Голямо постижение за автора е фактът, че той изнася на преден план в пиесата психологическите противоречия, личната Драма на човека. Сблъскването на любовта с дълга, противоречието между мечтата за лично щастие и обществените задължения са стара тема в драматургията. Камен Зидаров е разрешил този вечен проблем по нов, оригинален начин, по комунистически.

Повестта „Семейство Ласкови“ е найзначителната творба на младия белетрист Л. Станев. Тя привлича вниманието с интересната съвременна проблематика, с някои вярно доловени психологически портрети и главно с критичния дух, с който е пропита. В нея най-добре проличават както силните, така и слабите страни в метода на Л. Станев. Тази повест е интересно явление в нашата съвременна социалистическа литература. Тя не е сатирично произведение в класическия смисъл на думата. В нея няма силно хиперболизиране на образите, а хуморът като изобличително средство почти отсъствува. Но по обект на изображение, по целенасоченост, повестта е сатирична. В нея Л. Станев е изобличил основни човешки недостатъци като лъжата и лицемерието, подлостта, безпринципността, кариеризма.

Разказът е една от най-трудните белетристични жанрови форми, която винаги поставя пред писателя свои специфични изисквания. До голяма степен това се дължи на своеобразния сгъстен строеж на този жанр. Значителната вътрешна обемност от една страна, и краткостта на изложението от друга, създават трудности при обработката на жизнения материал. Един отделен епизод трябва така да се заостри и обобщи, че в него да се оглежда голяма житейска правда. Всичко в разказа трябва да бъде стегнато, целеустремено, строго подчинено на основния замисъл. Но тази строгост и целеустременост не бива да води към схема, а краткостта да бъда за сметка на дълбочината и многообразието. И макар че разказът засяга само отделни страни от действителността, в него може и трябва да се чувствува пълноводното течение на човешкия живот. Своеобразният сгъстен строеж и ритъм придават на разказа една особена сила и гъвкавост. Истинският майстор може да отрази в разказа и най-нежните тонове на човешката душа, най-бурните конфликти на епохата, да разкрие вълнуващи и завършени човешки характери.

Поезията на Владимир Голев е пронизана от вечния огън на вдъхновението. Той твърде навреме е осъзнал своята мисия на творец и човек, на комунист, на гражданин на планетата и българин. И в най-вихреното свое сливане с приро дата и родината той не престава да се тревожи от загадките на вселената, да размишлява за смисъла на битието. Може би това необикновено, вътрешно горене, свързано с всевечните дилеми, идва от гордия му пирински корен - да гледа отвисоко и надалеко. Може би борческата му природа като потомък на героично Банско не му позволява да разпръсква безполезно своите човешки мигове, кара го да се стреми към вечността на творческата всеотдайност. В разгадаването на вселенските загадки Владимир Голев винаги ще търси В и намира главния смисъл на своето призвание. И същевременно той си остава някак по детски замечтан, вгледан в синевата на мурите, понесъл завинаги сърцето си светите образи от старата къща в родния му град.

Името на Тодор Генов е тясно свързано c с комунистическото движение, Георги Димитров и Лайпцигския процес и със социалистическия реализъм в на шата страна. Той е страстен публицист и оригинален драматург, с живо, остро и полемично перо. Тодор Генов е изпитвал винаги нужда от новаторски търсения, от тясна връзка с най-напредничавите умове на епохата. Неспокойният му дух разширява творческия му диапазон, гражданското му и литературно дело е многостранно и в него винаги се забелязва много ясна комунистическа насоченост. Творческият път на Тодор Генов е интересен, белязан със своя неповторима индивидуалност. Той започва с младежки стихове и издава стихосбирката „Ци гулка" (1923). Наскоро след това написва студията „Идейните позиции в Съветска Русия" (1926), където се проявява като талантлив публицист. Сътрудничи активно във „Ведрина“, „Кормило“, „Заря“, „Камбана“ и „РЕЛЕФ", като се подписва с псевдонима Меруда Хорели. През историческите дни на Лайпцигския процес Тодор Генов във в. „Вик" се обявява смело в защита на Димитров с талантливата си художествена публицистика. Този антифашистки вестник, където Т. Генов е редактор, поема функциите на главен орган, който води кампанията в защита на героя от Лайпциг. „Вик" се явява една връхна точка в биографията на Т. Генов, защото вестникът става център, около който се сплотяват хиляди борци. Апелите и публикациите по страниците на „Вик“ са повик към човешката съвест и към граж данската им доблест. Ето какво споделя самият Тодор Генов за този незабравим момент от своята биография, към който непрестанно ще се връща, за да го обогатява и допълва: „Желанието ми беше тоя вестник с името си да напомня, че въпре ки терора нашият боен вик не ще бъде заглушен." И наистина, целта е постигната. Заглавието е оправдано. Името на „Вик" е изрисувано от Ал. Жендов, а най-дейният му сътрудник е партийният ветеран Димитър Найденов. Неотдавна Т. Генов събира своите публикации от в. „Вик" в една книга, озаглавена „За него" (1982), в която документите сами говорят, те носят парещия дъх на Лайпцигската битка. Образът на Георги Димитров тук е „водещ" и авторът не без основание нарича тази книга „За него" „роман".