При Елисавета Багряна

За втори път отивах в дома на Багряна. Мъчех се по пътя напразно да си припомня нещо от наредбата в приемната и кабинета й. Та нима нищо отличително и примамливо не е имало в онова, което заобикаля поетесата, и нищо не е привлякло по-специално женския ми поглед? Изглежда разговорът за чествуването на Багряна в Рим ни е погълнал изцяло. Всичко друго изчезнало в онзи дъждовен есенен следобяд. Останала бе само тя самата, в чиито очи непре станно се спотайваше и проблясваше възторгът от „вечния град". И ах, да... Като нежен воал над всички прозорци бяха спуснати леки тюлени пердета. Те прибулваха предметите, създаваха интимност, премахваха всяко естествено при други случаи любопитство. А сега.. Сега е вече пролет, аз ще изчакам да се запалят лампите, за да мога да видя всичко. e Багряна ме посреща приветливо. Пропъжда незнайно къде умората от дългата работа над своите коректури. Неусетно бързо тя приготвя чай: „Да се свестим мъничко". И чаят, и тюлените завеси ме обезоръжават. Но изпитвам неутолима жажда да разговарям, да и се удивлявам на естествеността, простотата и красотата. Седеше до мен в блуза с лилави тонове чародейката на българския стих и ми се усмихваше. Можех да гледам и питам каквото си поискам!