Из българската литература

В предговора към своите басни, като засяга някои особености на този литературен жанр, в който истината намира найкратко и непосредствено въплъщение, Лафонтен казва: „Тъкмо поради тези съображения, Платон, изгонил Омир от своята република, е дал в нея твърде почетно място на Езоп. Той изказва пожелание децата да всмукват тези басни заедно с млякото; той препоръчва на кърмачките да им ги разказват, защото инак не биха могли да се приучат отрано към мъдрост и добродетел. Вместо да се ограничим да поправяме навиците си, трябва да полагаме усилия да ги направим добри, докато те са още безразлични към доброто и злото". Тези препоръки на древния мъд рец обаче, поради настъпилата промяна в бита и съзнанието на хората, не намираха винаги достатъчен отзвук в поколенията и в някои епохи фактически се дойде до обратния резултат: без да бъде Формално изгонена от републиката на изкуствата, баснята беше изтласкана на последен план и трябваше да води едно твърде лихо съществувание. Лафонтен във Франция, Лесинг в Германия, Крилов в Русия и Михайловски в България, в различни времена, при различна обстановка и с различен успех, използувайки В повечето случаи езоповския сюжетен Фонд, я подхванаха, оживиха и тласнаха напред, но все пак не успяха да я израв нят по престиж с големите литературни жанрове, макар понякога да и осигуря ваха значителен достъп до простия читател. При всички случаи, дори когато се е радвала на значителна популярност, мълчаливо тя се е смятала рожба на непъл ноценно вдъхновение.

В една февруарска вечер на 1933 година, под схлупения таван на сиромашка къща в отдалечен от центъра квартал на столицата, шестима младежи сложиха осно вите на литературния кръжок „Христо Смирненски“, който изигра немалка роля през тридесетте години за насочва нето и развитието на литературната мла деж под знамето на пролетарско-революционната литература. Над петдесет млади хора преминаха през него в различните години, от 1933 до 1941, когато дейността му постепенно заглъхна. От тях не са живи тринадесет. Преждевременна смърт ги изтръгна от редовете на младата литературна смяна не можаха да разгърнат по-широко све жите си дарования. Цветан Спасов, Васил Воденичарски, Емил Шекерджийски, Кирил Маджаров, железарският и печатарски работник Петруш Работкин паднаха в редовете на партизаните с оръжие в ръка. Бомбите на англо-американските въздушни пирати, хвърлени върху София, отнеха живота на Христо Руменов и на поета-работник Димитър ХристовЛяпчето. Туберкулозата, тоя бич, който при условията на капитализма се шири като плесен връз влажно торище, срази гърдите на Иван Хаджидимов и Неделчо Бурянин, работник-металик, нежен и свенлив като момиче. Полицейски куршум уби друг работник - цинкографът Атанас Трендафилов-Ванцети, когото фашистките полицаи побързаха да обявят за самоубиец, за да потулят едно свое брутално престъпление. Тоя тъжен списък на мъртвите включва още имената на Емил Кръстев, Александър Вутимски, Асен Ведров (Шурдов).