Музиката

Връщнето към Йовков - след Вазов и Елин Пелин - винаги буди остро чувство за неговата о б особеност като художник. Когато сравняваме Вазов и Елин Пелин естествено е да боравим с прилики и разлики, да говорим за закономерна крачка напред в развоя на късия разказ. Стигнем ли до Йовков, всичко това почва да звучи твърде общо и приблизително. Крачката напред и тук е налице. Но при него тя не е само крачка напред, а и крачка „встрани". Приликите и разликите тук се оказват по-косвени и по-дълбоки, тъкмо защото са сложно опосредени от художническата обособеност на Йовков. Наистина и Йовков се е опирал на Вазов - поне дотолкова, доколкото се е опирал и Елин Пелин. И Йовков, макар че прописва разкази десетина години след Елин Пелин, строго погледнато, няма друга национална школа и друго наследство зад себе си, освен Вазовите, а и друг пример редом със себе си - освен Елин Пелиновия. И все пак Йовков упорито, сантиметър по сантиметър, двадесет години под ред пробива с в о я художническа пътека все по-настрани от вазовскоелинпелиновската магистрала. И читателят усеща, че отделните съпоставки между тях и него биха дали още по-малко, отколкото между Вазов и Елин Пелин, ако не са минали през разбирането за цялото; че преди да се разлага на прилики и отлики, - тъкмо Йовков повече от всеки друг - трябва да бъде почувствуван в неговата своеобразно усамотена, в сравнение с първите Двама, почти затворена художническа система.