истина

Ат. Н.: Бяхме привикнали най-значителните творби на художествената проза у нас да са написани в т. нар. „обстоятелствен стил“. Но ето, че Вие, след като създадохте „Иван Кондарев“, ни изненадахте. Без да пренебрегвате „изобразителните“ възможности на повествованието, в „Легенда за Сибин“ и „Антихрист" давате преднина на философския анализ, на размисъла. Мисля, че пре ходът към нов стил личи дори при съпоставка на двете творби: докато в „Легенда“ сюжетът е все още водещ, в „Антихрист“ е ръководна драмата на мисълта - Теофил предварително анализира разказваното. Критиката тепърва ще ни обясни тази важна стъпка на нашата белетристика. Тук не са приложими отговорите, които в чужбина се дават на сходни въпроси. В „Антихрист" движението към (условно казано) аналитична проза“ е много самобитно: не се избягват, напротив - обогатяват се националните ни книжовни традиции. Ала преди да сме дочакали обяснението на критиците, би било по-любопитно да чуем от Вас каква вътрешна потребност сте почувствували Вие - безспорен майстор на художественото описание - да преминете към стил, в който вземат преднина разсъждението и анализът. Ем. Ст.: Едва ли може да се нарече вътрешна потребност. Стилът се наложи от самото съдържание. Трябваше да мисля и да говоря като Теофил монаха, еретика, убиеца и пр., без да се замислям какво представлява този стил, кому ще се хареса и доколко напомня някакъв друг стил. Изобщо смятам, че писателят малко се интересува от школи, стилове и литературни теории. Поне не се интересувам и винаги изпитвам недоумение и досада, когато чета или слушам литературни теории. аз Am. Н.: Много добре разбирам Вашето недоверие към литературната теория, колкото и да ме докача това професионално. Но нали преди няколко години, когато започнахте да публикувате части от „Легенда за Сибин", в едно свое интервю (мисля във в. „Литературен фронт") Вие сам обърнахте внимание върху нуждата от философска струя в съвременната ни художествена проза. Не е ли това повеля на времето? Ем. Ст.: Да, наистина. Вече не би могло да се пише точно така, както се е писало преди години. Расте мисловността на нашия съвременник. Увеличава се неговият капитал от знания. Това, което наричате „обстоятелствено повествование", скоро вече няма да го задоволява напълно. Белетристиката трябва да се доближи до новия си читател, като засили философското си съдържание.

Освен Гьоте, Шилер и Хайне Е. Т. А. Хофман е може би единственият немски писател от първата половина на миналия век, който е бил четен с увлечение и и за когото се едискутирало и във Франция, и в Англия, в Русия и в Америка. Е. А. По, Дикенс, Бодлер, Мюсе, Балзак, Достоевски, Пушкин и Гогол - у всички тях връзката с идейния свят и художествената образност на Хофман енеоспорима. В някои случаи тя се изразява и в пряко, трайно влияние върху собствения творчески натюрел (у Е. А. По например). Мнозина литературни критици от найвисок ранг - сред тях Белински и Херцен - пишат възторжено за творческото дело на този удивителен писател от епохата на романтизма. Застъпничеството на тези критици в полза на Хофман в никакъв случай не е било излишно, тъй като лаконичното „ отличен в службата, като поет, като композитор и художник", което е изписано на надгробната му плоча, определено не изразява всеобщото Мнение, което са имали за творчеството му личности с неоспорима компетентност в областта на литературата и културната история. В своята „Естетика" например Хегел твърди, че Е. Т. А. Хофман е един от онези писатели, които са говорили със словата на болния дух и са отнесли поезията към мъглявото, суетното и празното“. Гьоте съжалява за това, че „болезнените творби на този страдащ човек дълги години са били действени в Германия" и отбелязва, че „всеки загрижен за изграждане на нацията човек би трябвало да съжалява за това"2 Пред вид на рязкото, отрицателно отношение на Гьоте към немския романтизъм, изразено и в прочутата му сентенция - Класическото е здравото, а романтическото е болезнено", тази оценка на ваймарския класик не би трябвало да ни учудва. Именно в творчеството, пък и в живота на Хофман следите на болезненото са особено ярки. Интересен е обаче фактът, че творбите му стават обект на остра критика и в лагера на романтизма, към който несъмнено принадлежи и самият той. Тук може би най-категоричен е Уолтър Скот. При това създателят на историческия роман използува в много свои произведения неща, типични и за творбите на немския разказвач на призрачни истории“: романтически вну шения при изграждане на фабулата и образите на героите, фантастически и тайнствени елементи. За Хофмановото творчество Скот пише: „Неговите произве дения ... не трябва да се сочат като пример за подражание, а по-скоро като предупредителни табла, които правят за нас нагледно това, как най-плодоносната 1 Цит. по Hoffmanns Werke. Band I. Berlin u. Weimar, 1972. Einleitung von G. Schneider. S. Ш. 2 Eckermann. Gespräche mit Goethe, цит. по Г. Шнайдер, вж. по-горе, с. ш. 103 сила на въображението може да бъде изчерпана поради една лекомислена склон ност към разхищение. Напълно в духа на една морализираща тенденциозност шотландският разказвач съзира в Хофмановото творчество упадъчност и порочност - беди, за които ще го упрекват и мнозина други. Цитираните слова на У. Скот навеждат мисълта към проблемите за връз ката между лична съдба и творческо дело, между характер на художника и използувания от него начин на пресъздаване. Универсалното художествено на следство на Хофман, неговият кратък, изпълнен с дълбоки преживявания и пре вратности живот, задълбочените му саморефлексии безспорно са дали възмож ност за интересни наблюдения във връзка със споменатия кръг от проблеми. Дълбоко впечатляващата своеобразност на неговите литературни творби е не съмнено продукт на едно необикновено творческо дарование. В тях елементите на случайното и особеното се превръщат в маркировка по пътя към всеобщозначимото.

Да преминем към друга група въпроси, докосващи по-пряко, по-интимно проблематиката на творческия процес. - Нямам нищо против... - Неотдавна в партийния орган се появи твоя очерк „Стъпили яко на зе мята...". Там, в този очерк, между другото сочиш образа на една неизвестна за мен жена, в бозова жилетка... - Коя, стрина Недковица ли? - Да! Като четох очерка, направи ми силно впечатление нейният образ. Тя уж се извинява, да не и се придиря много на приказките, защото не била се учила за приказване", но като „вземе думата", че като ги развърже, бая много предсе датели и пълномощници се червят пред нея. ... А тя, съдейки по твоите думи, умее да ги реди „като във фейлетон“, Струва ми се, тази мъдра жена от народа е доловила много съществени мо менти от диалектиката на съвременния ни живот. Въпреки значителните завоева ния в тяхното село тя иска от живота повече: и лекарят, и зъболекарят, па и дру гите отговорници за труда и живота на хората да са си на мястото... Дълбоко вярва в напредъка на нашия нов живот и тъкмо тази вяра и дава правото да гледа очи в очи правдата и открито да споделя болката си на събрание пред своя народен представител: „Не съм кьорава, всичко виждам и като ида в друго село, само се хваля, ама тук, ако приказваме все за хубавото, с него и ще си останем!" Този тон на стрина Недковица ми допада. Нека го запазим и в сегашните разговори, за да се врязваме успешно в нерешените проблеми. Инак има ли сми съл да преповтаряме известни истини... - Кой бяга от истините, бай Христо! Пък и в старите истини има хляб. Стига да не ги забравяме. Що се касае до моето съгласие за разговор по всичко -го имаш…

The paper's theoretical basis is the modern thesis that the past is a verbal construct with a mirror function: it reflects above all the desires and necessities of the particular age that is writing or reading its past. A typical text of that kind is the Jewish Bible, although even the academics had been for centuries under its (literary) power to suggest the word as a historical truth. In fact for the writers of ancient Israel authenticity itself was not a value and the aspiration for "it" could be understood rather as a usefulness criterion in the description of past events. The paper examines precisely those mechanisms of "usefulness" that produced the biblical author's historical consciousness. Studied in it are the notion of the unique origin of the Jewish religion, the myth of the conquest of Canaan, the laws that formed what we now call "ethnic separatism". The point of their intersection is displayed through the general concept ideology.