Въведение

Тъй като познанието не знае граници и никоя идея не изчерпва задачата на съзнанието, тя е обречена да загине в неразбираемото явление, което са и предопределили и подготвили най-необичайните ужаси и усещания; те ни рисуват нестабилни светове, несъвместими с пълнотата на живота: светове нечовечни и уродливи, подобно на онези, които скицира геометърът, играейки си със свои те аксиоми, и физикът създава, допускайки други константи, различни от прие тите. Между яснотата на живота и простотата на смъртта: сънищата, болезне ните състояния, екстазът - всички тези почти невъзможни състояния, които ся каш въвеждат приблизителни стойности, ирационални или трансцендентни решения в уравнението на познанието, поставят степени, изменяеми величини и неизразими фази; защото няма имена за онези неща, сред които човек е сам. Както изтънчената музика съдържа свободните ни сънища и заедно с тях върховното внимание, като постига синтез между две моментни вътрешни със тояния, така и колебанията на психическото равновесие ни позволяват да възприемем извъннормени начини на съществование. Ние носим у себе си форми на чувствителност, които не могат да дадат плод, но могат да покълнат. Това са мигове, почерпани от неумолимата критика на трайността; те не устояват на цялостното функциониране на нашето същество; или ние загиваме, или те изчезват. Но те са чудовища, пълни с назидание - тия чудовища на светоусе щането, тия мимолетни състояния - пространства, в които познатите ни последователност, връзка, развитие са изопачени; царства, в които светлината е свързана с болката; силови полета, където нашите страхове и страсти ни осъждат на странни въртения в кръг: материя, изградена от време, буквално бездни от ужас или любов, или спокойствие; пространства, чудновато сраснали сами със себе си, неархимедови области, презрели движението; застинали гледки в проблясъка на мълния; равнини, които пропадат с нашата погнуса, огъват се пред найнезначителните ни намерения... Не може да се каже, че те са действителни, не може да се каже и че не са. Който не ги е прекосил, той не познава цената на естествената светлина и на най-баналната среда; не познава истинската деликатна точка на света, която няма нищо общо с алтернативата да бъдеш или да не бъ деш - това би било твърде просто! Удивителното не е, че нещата съществуват, а че съществуват такива, а не другояче.

В последните си дни, неизлечимо болен от левкемия, Рилке, според спомените на съвремен ниците си, опоетизирал и самата си смърт. Така се родила легендата, че убождането от роза, подарена от неговата любима, причинило фаталния край. Поетът се опитал да превърне неиз бежния изход в символ на своя живот, подчинен на търсене на изящното. Потърсил може би последно потвърждение на вярата си, че красотата е единственото спасение за човека, бряг и броня за преходността. Погрижил се да не остави съмнение в идеята, върху която се гради есте тическият му свят. Легендата за красивата смърт задълго определя представата за личността и твореца Рилке, чак до 40-те години на ХХ в. укрепва славата му на чист художник на словото и естет. Но среща и съпротива - част от общата девалвация на естетизма. В изповедната си книга „Не прощавам никому" (1980) Клер Гол, писателка и близка приятелка на Рилке, упреква позицията му на „непричастен наблюдател", лишаваща го от способността да съпреживее про блемите на своята епоха и да се обяви за или против тази индустриална, военна Германия". Осъдително и се струва един голям поет да се държи встрани от социално-политическите въл нения на своето време, да бъде проповедник на красотата и да си затваря очите за мизерията. Един друг писател записва в работния си дневник ироничната фраза: „Рилке - или за развитието на вкуса за сметка на апетита". Изкусително ше е да тръгнем по следите на предполо жението, че нейният автор, Бертолт Брехт, е един разочарован читател (почитател?) на Рилке. Полярните естетически възгледи на двамата биха откроили проблемното ядро на епохата. Позицията на борбена причастност към света, търсеща да въвлече читателя в проблемите и про тиворечията на ХХ в., и късноромантичното съзерцание, дирещо в изкуството лек за накър нената непотворимост и цялостност на личността, са парадоксално сравними в тяхното усилие да възкресят естетическата вяра, че изкуството може да спаси света, че то е средство, а не цел". Сравним е опитът да се докаже правото на съществуване на изкуството, да се пре върне самото то в орган на живота посред един изплъзващ се, непонятен, разпокъсан свят. С други думи - да се възстанови прекъснатият мост между живот и изкуство, без който тех ният разрив заплашва да се превърне в непреодолима пропаст. Но може би подобно твърдение е пресилено, дори неуместно за Рилке - творец, съзнателно отлъчен от стъгдата на времето", обграден с ореола на самотен и смирен търсач на духовното, непреходното, безвременното? Рилке не е единственият творец на ХХ в., оставил на съвременниците си представата за самото въплъщение на чисто духовния човек. По-старите литературни истории го успоредяват със Стефан Георге, а по-новите го споменават редом с Пол Валери. Но едно сравнение би могло да уточни представите ни. Pieces sur L'art на Валери са посветени преди всичко на проблеми на поетичната техника; онова, което той се стреми да улови в изкуството, е самото мислене, дейността на творческото съзнание в различни негови състояния. В Рилкевите съждения за изкуството, мозаечно пръснати в писмата и критическите му бележки, поетическата техника не заема централно място, дейността на творческото съзнание не е основен обект на наблюде ние. Техният принципен въпрос е въпросът за мястото и мисията на твореца в модерния свят, в отчуждаващите, враждебни на творчеството условия на времето.