Статии

Библиографски раздел

Дон Кихот и присмехулниците

Free access
Статия пдф
833
  • Summary/Abstract
    Резюме
    За Дон Кихот е писано много. Рядко има голям поет, мислител, литератор, държавник, дори учен, който да не се еизказвал по някакъв повод за него. И ето - най-фантастичният измежду всички литературни герои се превърна в здрава, непоклатима реалност. Отдавна, повече от три века, испанският хидалго е престанал да бъде литературен образ и е станал не само жив човек, но нещо повече: нарицателно име, понятие, дума в езиците на всички народи, символ на човешки качества. И това прави чест на онези трезви, мъдри, логични умове, които са устремявали проницателния си взор към нетрезвия, не мъдрия рицар и са му отправяли своята похвала през вековете. Ние не говорим само за поетите. Отдавна Дон Кихот е техен истински брат по душа. Рядко има голям поет, който да не е изпял скръбни или радостни строфи за този възторжен страдалец. Дори и в нашата литература такива поети като Разцветников и Лилиев с любов пяха за рицаря. Но за добра чест не само поетите, но и есеистите, литераторите, критиците са отдавали своята дан на смешния герой. И не само литераторите. Също философите - и то най-големите. Идеалистите Хегел и Кант писаха за Дон Кихот. Маркс и Енгелс са се изказвали възторжено за романа. Лафарг подчертава, че „Дон Кихот е бил любима книга на Маркс. Откакто се роди Дон Кихот, не стихва и интересът към него. Това радостно, красиво явление не по-малко интересно, отколкото образа на самия герой. e Но ето че се явява въпросът: трябва ли днес все още да се пише за Дон Кихот? Най-напред - защото всичко е казано вече за него. Би могло само да се преповтаря и компилира. И второ: във века на машините, роботите, студеното тържество на логиката не е ли архаична отживялост да се пише за един вманиачен мечтател, който не може да различи бръснарския леген от шлема на рицаря?
    Ключови думи

Библиографски раздел

Разумът на безумието или Дон Кихот

Free access
Статия пдф
1015
  • Summary/Abstract
    Резюме
    С „Дон Кихот" Сервантес съхрани за поколенията рицарския дух на Испания. В 1553 г. Карл V издаде закон, с който се забраняваше печатането на рицарски романи в американските владения на Испания, две години по късно кортесите настояваха за забраняването им в самата Испания. Сервантес направи това, което не беше по силите нито на краля, нито на кортесите: „Дон Кихот" унищожи рицарските романи. Един гръцки живописец изобразил в картината си Паламед, убит от свои прия тели по вероломното издайничество на Одисей. Александър Македонски се разтрепервал и побледнявал всякога, когато погледът му се спирал на тази картина, понеже тя му напомняла, че самият той е причинил смъртта на приятеля си Клитус. След излизането на „Дон Кихот“ рицарските романи се огледаха в него точно така, както Александър в картината на гръцкия живописец. Но „Дон Кихот" показа силата и на испанския характер и на рицарския дух. Байрон грешеше, когато мислеше, че „Дон Кихот" унищожил рицарския дух на испанците и вследствие на това Испания се превърнала в третостепенна държава.
    Ключови думи

Из световната естетическа мисъл

Библиографски раздел

Дон Кихот и проблемът за реалността

Free access
Статия пдф
3368
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Той намира, че всеки обект, който остане неопроверган, е положен ipso facto като абсолютна реалност. И нещото, което сме помислили, не може да бъде опровергано от друго, освен ако не започне спор чрез изказване на нещо недопустимо за първото. Ако това е действителното положение, то разумът просто трябва да направи своя избор, какво да поддържа. Всички пропозиции, независимо от това, дали те са атрибутивни или екзистенциални, са правомерни чрез самия факт на възприемането им, освен ако те не се сблъскат сс други пропозиции, на които сме повярвали в същото това време, като сме потвърдили, че техните термини са еднакви с термивите на другите пропозиции. Цялата разлика между реално и нереално, цялата психология на вярата, на неверието и съмнението е винаги според Уилям Джеймс основана на два мисловни факта: първо, че не сме склонни да мислим различно за един и същ обект; и, второ, че когато сме постъпили така, ние можем да изберем към кой начин на мислене да се придържаме и кой да отхвърлим. По такъв начин произходът и първоизточникът на всяка реалност, от абсолютна или от практическа гледна точка, е субективен, сме ние. Следователно съществуват няколко, може би безкрайно много различни редици на реалността, всяка от които има свой отделен специфичен начин на съществуване. Уйлям Джеймс ги нарича „подвселени". Сред тях е светът на сетивата или физическите неща", така както ги възприема здравият смисъл, който е върховната реалност; светът на науката; светът на идеалните отношения; на „идолите на племето; свръхестествените светове, каквито например са светът на християнското небе и светът на ада; множеството светове на индивидуалното мнение и накрая световете на чистата лудост и приумицата, също безкрайно множество. Всеки обект, за който мислим, се отнася поне до един или друг от изброените или подобни на тях светове. Всеки свят, докато е обект на нашето внимание, е реален по собствен начин и всяко отношение към нашия разум въобще в отсъствието на противоречащо му по-силно отношение е достатъчно да направи обекта реален.