присмехулниците

За Дон Кихот е писано много. Рядко има голям поет, мислител, литератор, държавник, дори учен, който да не се еизказвал по някакъв повод за него. И ето - най-фантастичният измежду всички литературни герои се превърна в здрава, непоклатима реалност. Отдавна, повече от три века, испанският хидалго е престанал да бъде литературен образ и е станал не само жив човек, но нещо повече: нарицателно име, понятие, дума в езиците на всички народи, символ на човешки качества. И това прави чест на онези трезви, мъдри, логични умове, които са устремявали проницателния си взор към нетрезвия, не мъдрия рицар и са му отправяли своята похвала през вековете. Ние не говорим само за поетите. Отдавна Дон Кихот е техен истински брат по душа. Рядко има голям поет, който да не е изпял скръбни или радостни строфи за този възторжен страдалец. Дори и в нашата литература такива поети като Разцветников и Лилиев с любов пяха за рицаря. Но за добра чест не само поетите, но и есеистите, литераторите, критиците са отдавали своята дан на смешния герой. И не само литераторите. Също философите - и то най-големите. Идеалистите Хегел и Кант писаха за Дон Кихот. Маркс и Енгелс са се изказвали възторжено за романа. Лафарг подчертава, че „Дон Кихот е бил любима книга на Маркс. Откакто се роди Дон Кихот, не стихва и интересът към него. Това радостно, красиво явление не по-малко интересно, отколкото образа на самия герой. e Но ето че се явява въпросът: трябва ли днес все още да се пише за Дон Кихот? Най-напред - защото всичко е казано вече за него. Би могло само да се преповтаря и компилира. И второ: във века на машините, роботите, студеното тържество на логиката не е ли архаична отживялост да се пише за един вманиачен мечтател, който не може да различи бръснарския леген от шлема на рицаря?