Разговор за поезията

Поезията свързва с приятелски, неразривни връзки всички души, които я обичат. Ако и иначе в собствения си живот те да са устремени към най-различни цели, някой да презира на пълно това, което за другия е най-свето, да не се оценяват правилно и да не се разбират, да ос тават навеки чужди един на друг, в тази област въпреки всичко те са единни благодарение на една по-висша чудодейна сила и живеят в сговор и мир. Всяка муза търси и намира другата и всички реки на поезията се вливат заедно в общото голямо море. Разумът е само един и за всички той е еднакъв, ала както всеки човек притежава свой соб ствен характер и своя собствена любов, така и всеки носи у себе си своя собствена поезия. Той трябва да я запази и нека я запази, стига да е това, което е, стига у него да е имало нещо само битно, и никаква критика не може и не бива да му отнеме най-характерната същност, най-съкро вената сила, за да го пречисти и преобрази в един общ образ без духи смисъл, както се опитват да сторят глупците, които не знаят какво искат. Ала висшата наука за истинската критика трябва да поучи поета как да образова сам себе си, но преди всичко да го научи да разбира и всяка дру га самостоятелна проява на поезия в нейната класическа сила и пълнота, така че цветът и твор ческата стихия на чуждия дух да подхранва и оплодява собствената му фантазия. Духът, който познава оргиите на истинската муза, никога не ще достигне края на този път, нито може да си въобразява, че ще го достигне; защото никога не ще успее да утоли копне жа, който се поражда вечно все отново из многобройните удовлетворения. Неизмерим и неиз черпаем е светът на поезията, както богатството на животворната природа откъм растения, животни и порождения от всякакъв вид, образ и цвят. И най-проницателният не ще разбере лесно дори всички изкуствени творби или естествени произведения, които по форма и наимено вание са стихотворения. А какво са те в сравнение с лишената от форма и съзнание поезия, ко И ято се заражда в растението, сияе в светлината и се усмихва у детето, проблясва в цъфтящата младост и гори в гръдта на любещата жена? - Но тази поезия именно е първата, изначална та, без която положително не би съществувала поезия на словото. Да, всички ние, човеците, не притежаваме и няма вовеки да притежаваме друг обект и друга тема за цялата си дейност всичката си радост освен това единствено божествено стихотворение, от което и ние сме част и негов цвят - именно земята. Ние сме в състояние да доловим музиката на безкрайния музи кален механизъм, да разберем красотата на стихотворението, защото една частица от поета, една искра от творческия му дух живее у нас и тлее вечно с потайна сила дълбоко под пепелта на създадената от нас самите неразумност.