Книжка-7

1983, Книжка 7 - Съдържание

Светлият празник на славянската писменост и на българската култура 24 май - бе сякаш най-добрата прелюдия към IV конгрес на българската култу ра, състоял се в София от 25 до 27 май т. г. Той имаше за цел да обобщи постигнатото и непостигнатото след Третия конгрес на културата, да очертае резултатите от този най-плодоносен период, с основание наричан „Златен век“ на социа листическата ни култура; и да набележи пътя за по-нататъшното и развитие и извисяване. Високото признание за съвременната българска култура се съдържаше в приветствието на ЦК на БКП: „С чувство на голямо удовлетворение Централният комитет на партията отбелязва, че българската социалистическа култура се явява на своя четвърти конгрес с положителна, с радостна и оптимистична равносметка. Постигнатите завоевания са закономерно продължение на онези обновителни тенденции, които бяха извикани на живот от историческия Априлски пленум и създавайки ведра творческа атмосфера и широки възможности за развитие и осъществяване на народните таланти, доведоха до материалния и духовния разцвет на родината. Главният и определящ белег на нашата културна действителност е непоколебимото единство и сплотеност на художественотворческата интелигенция около ленинската априлска линия на партията, около Централния комитет начело другаря Тодор Живков, който има най-големи, изключителни заслуги за създаването, разработването и реализацията на априлската линия. C След Третия конгрес на културата се появиха крупни произведения във всички области на изкуството. Културните интереси и художествените критерии на трудещите се и особено на младежта се извисиха и обогатиха. В художестве ното творчество и културната дейност в цялостния обществен живот на страната участвуват всички поколения творци. Непрекъснато се повишава ролята на художественотворческите съюзи и на социалистическата общественост в духовноестетическия ни живот. Издигна се престижът на нашата култура в чужбина, както никога досега. Изобщо направи се значителна крачка напред в изграждането на културата на зрелия социализъм. Когато оценяваме изминалия период и чертаем перспективите на духовното ни развитие, ние с дълбоко преклонение осъзнаваме отново колко органично днешният път на българската духовна култура е свързан с делото на една от найярките звезди на априлския небосклон на социалистическа България, на самоотвержената, кристално чиста и изключително надарена дъщеря на партията и народа - незабравимата Людмила Живкова. Физически тя вече не е между нас, но с обаянието и богатството на своята мисъл, с присъщата си целеустременост и изгаряща всеотдайност, със завещаните от нея новаторски идеи и начинания, намерили радушен прием у нас и в чужбина, тя ще присъствува на Четвъртия кон3 грес на културата, ще участвува в бъдещия културен подем на страната, в духовното израстване на народа, в борбата за мирно сътрудничество и разбирателство между народите. С всичко това Людмила Живкова вгради себе си в пантеона на нашата национална социалистическа култура. Истинската признателност към нейните идеи и дело ще бъде тяхното по-нататъшно развитие и осъществяване в живота."

Темата за Септемврийското въстание се налага с необикновено въздействие българската литература и веднага заема изключително важно, възлово място нея. Огнено-кървавите отблясъци на погромите, потресът от кланета и пожари, изтръгнатата от самото сърце на народа въздишка, кървавите бразди по родната земя намират живо отражение в десетки произведения. Националната драма ожи вява и в къси, драматично-болезнени изповеди, и в нажежени до червено от гняв и дързост страници, и във вдъхновени статии и призиви, появили се в конфискувани набързо вестници и списания. Крачещ по още топлите дири на събитията, критик и редактор като Георги Бакалов пръв ясно и точно определя дълбокия смисъл на всичко, което творците преживяват в оня трагично-величав период: Ясно е, че Септемврийското въстание - най-голямото събитие в най-новата история на България, трябваше да стане изходен пункт за по-нататышните боеве българския пролетариат и на трудовото селячество. Въпреки че то бе удавено кръвта на хилядите паднали революционери, въпреки че след него последва разгромът на народния отряд на работническата класа - нейната партия, - Ком сомольт, профсъюзът, кооперациите, печатът, клубовете и т. н. бяха обявени извън закона. Септемврийското въстание не само не изплаши работниците и селяните, но стана, подобно на Парижката комуна, източник на неизчерпаемо въо душевление. Отношението към въстанието стана пробен камък: за или против революцията, за пролетариата или за буржоазията, за комунизма или за капитана B лизма. Септември стана стожер на пролетарската и спътническата поезия. " Дните на белия терор, мрачните нощи на жестокост и насилие са истинска закалка за перата, които възпяват светлия подвиг, разкриват покрусата, мъже ственото страдание. Първото в света въстание срещу настъплението на фашизма се оказва сериозно изпитание както за нашата партия, така и за българската инте лигенция. Преживяното през Септември 1923 г. и през терора, започнал след неуспешния атентат от април 1925 г., провокира гражданската съвест на поетите и писателите, на всички честни творци. Отзвукът е страшен и зашеметяващ. Всякаква безучастност е била недопустима въпреки заплахите за живота и обществе ното положение, въпреки арестите и среднощните изстъпления на новоизлюпените „пазители на реда", на „кавалерите на смъртта" и техните слепи оръдия. По страниците на започналото да излиза само два месеца след избухването на въстанието списание „Нов път" са отпечатани първите произведения, в които септемврийската тематика изпъква с болката по загиналите, с мъката от неуспеха. Показателна е и рубриката, под която се появяват тези творби - Жертвени клади". По-късно тя става заглавие на първата стихосбирка на Асен Разцветников. Другата дебютна книга, включена в библиотека „Нов път", е на Никола 6 Фурнаджиев - Пролетен вятър“. След неуспешната си поема „Мауна Лоа" в сборника „Ръж" Ангел Каралийчев откроява сериозните черти на своя развълну ван лиричен глас.

Литературните изследователи вече са изтъквали факта, че тази творба е полемика със стихотворението на Лермонтов „Родина". В същност обаче основ ната полемична енергия на Яворовото стихотворение е насочена не към Лермонтов, а към една почти вековна българска литературна традиция, в която идеята за България, родина и родно се оформя в устойчиви езикови, емоционално-интонационни, образни категории. В художественото мислене на Възраждането България е именно земя", и то земя в свои географски и исторически предели"; тя е родният край, родината-майка, представата за която е неотделима от Балкана, Рила, Пирин, Дунав, Марица, Вардар; от върхови точки на българското историческо време, миналата слава и черно падение, от имената на Крум, Симеон, Преслав, Търново. „Образцови" примери на този възрожденски модел за худо жествено осмисляне-структуриране на образа на родината е Вазовото стихотво рение „Де е България?" и стихотворението на Цветан Радославов „Горда Стара планина". И там родината е именно земя: „Земьо, що си ме родила, / моя поклон приеми." Но това е земята-майка, образ, който се раздвоява, носи едновременно в себе си и историко-географската конкретност, и духовната свръхценност, той е едновременно материализиран, зрим и - идеализиран, условен. Кръгът „Мисъл" радикално скъсва с този възрожденски образ на родината - в художе ствените произведения и критическите текстове на д-р Кръстев, П. Славейков, П. Тодоров и П. Яворов родното не се нуждае от емблематиката на „външни те“ неща - географски обекти, исторически събития, имена и репрезентативни образи. Ще изпреваря изложението си и ще посоча, че за творците от „Мисъл родното е духовен строй, национално специфичен начин на световъзприемане 1 В. Велчев. Към българо-руските литературни отношения. Лермонтов и Яворов. Език и литература, 1965, кн. 5. 16 сe B образотворчество. Традиционните възрожденски образно-езикови форми подлагат нана жестоко пародийно-деформиращо преосмисляне - у Яворов думата „земя" загубва напълно духовно-идеалния си смисъл и разкрива в градация най-непривлекателните си семантични възможности: тя е материално-безлич ното географско пространство, което „днес един - друг утре ще насели"; найменуваният, изпълнен с национален смисъл, емблемен „пейзаж" е превърнат безименни, безразлични към духовно-националното „предели"; народът - въз рожденската светиня, която през XIX в. устойчиво се асоциира с образа на родната земя, е „повилняла сбир / от вълци и кози...., чието име е безброя... може би една от най-силните, въздействуващи деформации в образа на родното е реализирането на зададената от българския език семантическа възможност „земя" да бъде заменена синонимно с „пръст“. Одухотворената, често персони- фицирана в майка възрожденска земя е сведена до грубо материалното, неесте тичното, до онова, което най-малко от всичко може да се асоциира с идеята родина - до мъртвата пръст. Това, че за Яворов „родина“ и „пръст" са несъчетае ми неща, личи не само от подчертаната антидуховност - еднакво мъртва", но и от горчивия реторичен въпрос, който не изисква отговор - това, че роди И ната не е пръст, самоочевидност. за 1 Само петнайсет години след това септемврийската поезия обръща тази (а и други) очевидности с главата надолу:

Проблематиката, която настоящата статия ще се опита да изследва върху конкретния материал на една творба, се радва, както е известно, на изключителен интерес в последно време. Някои автори дори (Мендилов) говорят за обсесия. Внушителният поток от литература по въпроса - монографии и по-част ни конкретни изследвания - неизбежно имат за последица покрай различните гледни точки и лавинообразното усложняване на проблемите с включване на нови и нови научни дисциплини - още и многозначността на употребяваните термини. За да не възникне недоразумение, необходимо е в самото начало да се направи поне следната уговорка: в дадената статия времето и пространството ще се разглеждат като семантични характеристики на текста, образуващи четирите измерения на изграждания в съзнанието въображаем художествен свят, неговите перцептивни координати. Т. е. ще се изследва - в частност - пространството на означеното в текста, имащо за прототип обекти и събития в реалния свят, а не пространството на означаващото с многобройните му модификации, пред ставящи сами по себе си интересен и важен проблем, но без приложение в конкретния случай.

При изясняването на някои характерни черти на септемврийската поезия и вникването по-отблизо в поетичния свят на двама видни нейни представите ли - Асен Разцветников и Никола Фурнаджиев, - в сложната гама от наст роения и чувства на тяхната лирика, силно се откроява една главна особеност - баладичното, като своеобразно поетическо мислене, въображение и настроение. Колкото близки в тематично отношение, толкова и полюсни по натюрел, образ ност и оригиналност на стиха, двамата автори в сборниците „Жертвени клади и „Пролетен вятър" прибягват до баладичните елементи не от желание да бляс нат с причудлива маниерност, колкото от една органична необходимост да се изразят в изповеден тон болката и скръбта, бунтът към една страшна истина жестокост и гибел. С оригинални поетически средства, със своеобразен заряд на Разцветников и Фурнаджиев успяват да разкрият психологията на образите в поезията си, да покажат своите истински поетически възможности. Нашата литературна критика е отделила немалко място за септемврийска та поезия на Разцветников и Фурнаджиев. Особеното обаче се състои в това, че на критиката от 30-те и 40-те години липсва обективна позиция и правилно разбиране за приказно-романтичната образност, баладичния характер на стиховете на двамата поети, експресивното в образа при Фурнаджиев. 1 Литературните критици от по-ново време внасят яснота по проблема за ба ладичното в септемврийската поезия, разкриват неговите особености и функция, опровергават пресилените обвинения за подражателство, търсейки в изразните средства и образите своеобразно преплитане на фолклорно-баладичната тради ция и модерно поетическо виждане, връзката с реалното (Г. Цанев, Пантелей Зарев, Розалия Ликова, Г. Димов, Здр. Петров и др.). Подчертава се определено баладичният тон в поезията на Разцветников и Фурнаджиев, баладичното се приема като поетично средство за постигане на най-висока хармония и яснота чувствата и идеите, за емоционалност, динамичност и непосредственост на образите. на При изясняване особеностите на баладичното в септемврийската поезия без- спорно трябва да се изтъкне значението на традициите, на ония закономерности, които свързват септемврийските поети с тези, творили преди Септемврийското въстание, и дори много преди него.

В обществено-историческото и политическото развитие на България и Полша до Първата световна война има малко сходства. А това означава формиране на различни модели на културно и литературно развитие. Като общо историчес ко събитие за повечето европейски страни войната изиграва унифицираща роля и в областта на културата. По своята същност тя е еднаква за всички участвували нея народи - и за България, и за Полша завършва с тежка икономическа криза. Но първите следвоенни години имат различно отражение в съзнанието българина и на поляка. В Полша радостта от създаването на Втората Жечпосполита първоначално смекчава острите социални проблеми - това е времето на литературното кабаре. У нас влиянието на Октомврийската революция по-осезателно, предчувствието за голям класов сблъсък просто витае във въздуха, избухва Войнишкото въстание, „Да бъде ден!" се превръща в истинско събитие за прогресивния читател. В Полша идването на власт на авторитарния режим на Юзеф Пилсудски с преврата на 12-14 май 1926 г. в началото дори подкрепено от левицата, а в България кървавият погром на Септемврийското въс тание и геноцидът срещу прогресивната интелигенция през 1925 г. окончателно разбиват всички предосвобожденски илюзии за надкласово национално единство. Дори формалното съпоставяне на тези исторически факти откроява различия, които изискват диференциран подход към двете литератури. e В литературния живот през 20-те години участвуват две поколения с различни житейски и творчески биографии - предвоенно и следвоенно, като от литературно-историческа гледна точка обликът на периода се създава от помладото. Основната социална тенденция, която действува по времето на оформянето на това поколение у нас, е тенденция към национално разцепление, докато за поколението на полските „скамандрити", експресионисти и футуристи формираща роля играе полюсно противоположна тенденция - към национално единение в резултат на обединяването на полските земи в независима държава. Това налага тежестта на съпоставката да бъде донякъде изместена към един неособено синхронен, но естествено налагащ се паралел между нашето „септемврийско" поколение и поколението от 30-те години, от една страна, и второто следвоенно поколение полски поети, от друга. Фашизирането на политиката на двете правителства, временната и частична стабилизация на капитализма и последвалата я криза създават редица обединяващи психологически характеристики. Движението от естетизъм към търсене на етическия смисъл на поезията, към една широко разбирана социална ангажираност е определящо за развоя нана бъл гарската и полската поезия между двете световни войни. То може да се проследи 69 до от две диалектически единни гледни точки: като отражение на процеса на силно социално разединение на българското и полското общество през този период и като противодействие на същия този процес чрез поезията, като стремеж да се съхранят национално общовалидните стойности. В повечето изследвания върху периода доминира първата гледна точка и това създава известна едностранчивост в представата за влиянието на социалната динамика върху поезията между двете световни войни. Тук, разбира се, в работен план, ще нарушим някъде равновесието между социалната обусловеност и естетическата автоном ност на литературния процес между двете световни войни в полза на втората. Още повече, че типологическата съпоставка на българската поезия с полската накланя везните именно в тази посока. Ще потърсим конкретните пътища, които поезията се стреми към възстановяване на съзвучието на човека със света, към изграждане на едно ново поетическо единение, което да се противопостави на действителността с художествената си стойност. Един от тези пътища води към литературната традиция, възприемана като гаранция за единство и хар мония, и особено към традицията на литературните направления със сходен тетически модел.

След своето освобождение от османско иго до края на второто десетилетие на ХХ в. България води четири войни: Сръбско-българската (1885), Балкан ската (1912-1913), Междусъюзническата (1913), Първата световна война. В про дължение на три десетилетия четири съкрушителни урагана бушуват в нашите земи и от тях - два тежки национални погрома. Историческата наука отдавна е направила обективна и обобщена характеристика на тези масови национал но-социални движения и катаклизми. Без да бъде епигон на научната достовер ност за тези събития, българската литература реализира художествената им прав доподобност. С много малки изключения всички български поети и писатели, творци на тревожното си съвремие, в различно количествено и качествено отношение от разяват войните. Българският художник изхожда от правилната концепция, че същностният смисъл на всяка литература е нейният национален дух... „не от враждебен към другите народи патриотизъм, не и от чувство на расово превъз ходство, каквото впрочем ние нямаме, трябва да желаем това, а защото то е условие за всяка култура, за всяко морално и духовно съвършенство..." - пи ше Йовков. Към художественото превъплъщение на националното съзнание, към неговото възпитаване са насочени усилията на всички наши творци. Особено е в сила това по време на войните и тежките последици от тях. Тогава ху дожникът ангажира цялото си същество в тревожния живот на отечеството. Всички индивидуални пристрастия и групови предпочитания на отделни естети чески школи и направления са погълнати от пълноводния поток на реалисти ческото изкуство. Художественото слово се откъсва от своя херметизъм и за живява с бурния подем на цялата нация. Предговорът на Кирил Христов към стихосбирката му „Победни песни“ (1916) е особено показателен в това отношение: „Последнята война (Балканската война) донесе много и големи блага на България. Едно от най-големите е и това, че биде разведрена литературната мисъл и разчистена оная плесен, която се бе натрупала от десетина години в книжнината ни... Великата действителност отново наложи на хората на изкуст вото да стъпят здраво на майката земя. Оня, който занапред би пренебрегнал небивало богатата... днешна действителност ...и би предпочел мухлясалия мир на митологията - и то чуждата, - би показал, че не е заслужвал честта да живее в нашето славно време. Който пък не би се опитал да третира не с една искрена простота тази действителност, а с осукани сънни бръщолевения, със смахната маниерност или с несвързани иступленишки крясъци - би засвиде телствувал, че му е писано да си остане умствено непълнолетен.

За големите събития днес много от човешките дейности са призвани да оставят документ, да свидетелствуват с оценките и обобщенията си за тяхната същ ност. По-друга съдба има ставащото в интимния свят на съвременника - твърде малко са следите, въз основа на които можем да съдим за неговия характер, за опорните точки и съмненията, за нравствено-етичния му потенциал. В тази насока запазва своите периметри все още литературата, интимната лирика... Там припламват и угасват желанията, там зреят съмненията, там пускат корените си упованията, там се оглежда цялото това вътрешно движение и размествания, там пулсират биотоковете на доброто и злото, на човечността и безсърдечието, които резонират във външни жестове и позиция. Но тяхното начало гънките на вътрешнопсихологическото съдържание на човека - а интимната лирика като отглас на всичкото това, малко или много, художествено овладява B неговата същност. В деловия и напрегнат ритъм на съвременността като че ли голямо място e за интимната лирика няма. Но в такава житейска ситуация усещането за необходимостта от нея е не по-малко, не по-малко е и показателна тя за „наличното“ и липсващото" в духовността на днешния българин. Ето защо българската поезия на интимна тематика днес ни предлага една доста разноречива картина, в която се естетизират полюсни чувства, вълнения и тип свето усещане, наситено както с тръпките на изнервеност и зреещо съмнение в интимното чувство, като път към хармония и естествени преживявания, така и с искрена носталгия по тяхната необходимост. Интимната ни лирика сега се създава от твърде различни „гласове" - сред тях са трепетите на улегнало поетическо обглеждане на погаснали пориви и жажда за задържане на техния смисъл, сред тях е дрезгавият тембър на младите, които, недоволни от себе си и от несъвършенствата на света, с подчертана самовзискателност и критичност поставят на съд своята неулегна лост, променчивост и невъзможност да ги видят като трайна връзка и себеизживяване. „Вина“ за това имат както старите - Дора Габе, Крум Пенев, Елисавета Багряна, така и Божидар Божилов, Дамян Дамянов, Евтим Евтимов, Андрей Германов, а и по-младите: Калина Ковачева, Борис Христов, Миряна Башева, Екатерина Йосифова... Поетическият отговор на младите е свързан обикновено с освобождаването на интимното чувство от илюзиите и романтич ната приповдигнатост, свързан е с неговото оголване и безпощадно разнищване, при старите, напротив - с трогателна настойчивост се преоткриват корените, опората и сила на интимното чувство. духовно-стимулиращата Но тук искам да се спра на интимната лирика на Евтим Евтимов и нейното място за овладяване вътрешния свят на съвременника. Основанията ми са глав 105 но две. Първото е, че Ев. Евтимов в момента като че ли най-цялостно и със за видно постоянство разработва интимни теми и мотиви в творчеството си, за да се наложи изводът, че няма съперници в тази насока. При другите наши поети това е тематика, която е епизодично застъпвана, с отделни творби и т. н. А Ев. Ев тимов, ако в началото на творческия си път по собственото му признание следва принципа - във всяка своя книга имах по един цикъл с интимна лирика", - през последните години няколко от стихосбирките му идват с уточняването лю бовна лирика" и са издържани в духа, тематиката и насочеността на така очер тания им профил: „Нощи" (1972), „Обич за обич“ (1966), „Цвят от кестен" (1972), „Горчиво вино" (1 изд. 1975, II изд. 1978), „Нощи“ (1980) и др.

Поезията свързва с приятелски, неразривни връзки всички души, които я обичат. Ако и иначе в собствения си живот те да са устремени към най-различни цели, някой да презира на пълно това, което за другия е най-свето, да не се оценяват правилно и да не се разбират, да ос тават навеки чужди един на друг, в тази област въпреки всичко те са единни благодарение на една по-висша чудодейна сила и живеят в сговор и мир. Всяка муза търси и намира другата и всички реки на поезията се вливат заедно в общото голямо море. Разумът е само един и за всички той е еднакъв, ала както всеки човек притежава свой соб ствен характер и своя собствена любов, така и всеки носи у себе си своя собствена поезия. Той трябва да я запази и нека я запази, стига да е това, което е, стига у него да е имало нещо само битно, и никаква критика не може и не бива да му отнеме най-характерната същност, най-съкро вената сила, за да го пречисти и преобрази в един общ образ без духи смисъл, както се опитват да сторят глупците, които не знаят какво искат. Ала висшата наука за истинската критика трябва да поучи поета как да образова сам себе си, но преди всичко да го научи да разбира и всяка дру га самостоятелна проява на поезия в нейната класическа сила и пълнота, така че цветът и твор ческата стихия на чуждия дух да подхранва и оплодява собствената му фантазия. Духът, който познава оргиите на истинската муза, никога не ще достигне края на този път, нито може да си въобразява, че ще го достигне; защото никога не ще успее да утоли копне жа, който се поражда вечно все отново из многобройните удовлетворения. Неизмерим и неиз черпаем е светът на поезията, както богатството на животворната природа откъм растения, животни и порождения от всякакъв вид, образ и цвят. И най-проницателният не ще разбере лесно дори всички изкуствени творби или естествени произведения, които по форма и наимено вание са стихотворения. А какво са те в сравнение с лишената от форма и съзнание поезия, ко И ято се заражда в растението, сияе в светлината и се усмихва у детето, проблясва в цъфтящата младост и гори в гръдта на любещата жена? - Но тази поезия именно е първата, изначална та, без която положително не би съществувала поезия на словото. Да, всички ние, човеците, не притежаваме и няма вовеки да притежаваме друг обект и друга тема за цялата си дейност всичката си радост освен това единствено божествено стихотворение, от което и ние сме част и негов цвят - именно земята. Ние сме в състояние да доловим музиката на безкрайния музи кален механизъм, да разберем красотата на стихотворението, защото една частица от поета, една искра от творческия му дух живее у нас и тлее вечно с потайна сила дълбоко под пепелта на създадената от нас самите неразумност.

Голяма е ролята на Софроний Врачански в развитието на нашето Възраждане. Поради това за него е писано твърде много в науката, изяснени са важни моменти из политическата, книжовната и просветната му дейност за пробуждането на българския народ. Успешни са издирванията, свързани с установяване книжовното наследство на писателя Софроний - днес са известни около 20 негови рькописа, някои от които са обемисти книги - например Първи Видински сборник, Втори Видински Сборник, Театрон политикон, Книга за трите вери и др. Познатите ръкописи се намират в България (София, Шумен, Елена), СССР (Ленинград), Румъния (Букуреш), Света гора - Зографски манастир. В своята статия „Писан в лето 1806-то" (в. Антени, бр. 2, 9 ян. 1980, с. 3-4) обърнах внимание на една вест за неиздирен още голям ръкопис на книжовника Софроний Врачански; съобщих и за един запазен негов ръкописен лист, поставен в началото на руска печатна книга, която сега се намира в Габрово - Окръжен исторически музей, № СПК-ІІ-10. Тази находка подсеща, че нови археографски занимания по манастири, музеи и читалища биха довели до откри ване на неизвестии досега ръкописи на нашия голям политически и книжовен деец през Възраждането. Голямото ръкописно наследство на Софроний Врачански включва книги с църковно-богослужебно предназначение и книги с проповедническо-богословски и философски характер. Преобладават книгите, спадащи към втората група. Към първата група книжовни прояви на писателя са неговите преписи на т. нар. часослов - книга с чисто практическо предназначение за църковна употреба или като учебно пособие за ученици. В настоящата статия искам да съобщя за някои неизвестни досега Софрониеви ръкописи, както и да внеса уточняване за един широко известен негов ръкопис - № 285 от сбирката на Софийската народна библиотека „Кирил и Методий". 1. Часослов. Постъпи в Ръкописния отдел на Народната библиотека „Кирил и Методий" през 1977 г. (Инв. № 6/977). Не е запазен изцяло, липсват листове от началото му и от края, поради което остава неизвестна годината на написването му. Сега има 80 листа малък формат (обикнат от Софроний), удобен за носене, за практически нужди (църковни или учебни). Подвързан е с дебели кори, обвити с кожа, по която има орнаменти. На вътрешната страна на предната корица е имало приписка, най-вероятно от самия Софроний, но листът сега е откъснат (....н e грѣшини... матен). Други приписки няма. По някои листове има нанесени с друг почерк лични имена, за да бъдат споменавани при богослужение. Това подсказва, че книгата била притежание на някой свещеник. Почеркът, подвързията, съдържанието, оформлението на цялата книга и на отделните заглавия определено показват, че тя е дело на Софроний Врачански. Съдържанието е същото, каквото срещаме в другите му часослови. Направих съпоставка на този часослов с Часослова на Софроний от 1768 г. (Софийска народна библиотека, № 285), в който е запазена приписката на поп Стойко - Софроний Врачански. С

Засиленият интерес през последните десетина години към живота и творчеството на известния наш революционер, общественик, педагог, публицист и драматург Тодор Пеев (1842- 1904) се дължи главно на усилията на проф. Дочо Леков. Той участвува в сесия за неговото де ло, 1 заедно с Иван Сестримски състави и редактира произведенията на Пеев, 2 обнародва ценни статии и отделна биография. На тази тема са опитвали перото си и други автори, но тя далеч не може да се смята за изчерпана. Нови данни за ранния период от живота на Тодор Пеев се намират в екземпляр от знаме нитата Острожка библия (1581), съхраняван във фондовете на Етрополския музей. През миналия век книгата е била собственост на местната църква „Св. Георги", откъдето преминала във взаимоучителното училище, а по-късно - в музея. Този екземпляр се отбелязва от историка на славянското книгопечатане Петър Атанасов, който не публикува многобройните и твърде интересни приписки по нейните полета. Някои от тях споменават младия граматик Тодор Пеев, а други са оставени от неговата ръка. Ще ги цитираме в хронологически ред:

Въпросите, поставени в трите писма, Малро към събитията и фактите, които представляват едно красноречиво потвърждение за ис торическата напрегнатост на международната обстановка от 30-те години. В тази връзка тряб ва да се разглежда и неговото активно участие в Международната кампания за защита на Георги Димитров по време на Лайпцигския процес през 1933-1934 г. Затова и след приключването на процеса, когато Алфред Курела се обръща към Андре Малро, той е последователен: френският писател откликва на молбата да окаже помощ в реализирането на идеята на Георги Ди митров по въпроса за подготовката - превода и издаването на книга за Лайпцигския процес. Същевременно тези писма дават възможност по-дълбоко да се разберат онези сложни процеси, които съпътствуват тревогата на честните борци за мир и култура от цял свят, застрашени в онези години от фашистката опасност, преминала в настъпление в редица страни. За това сви детелствува Парижкият конгрес, открит на 21 юни 1935 г. в зала Mutualite и събрал най-видни те представители на световната литература. (Вж. „L' Humanite", бр. 12 833, 1. П. 1934 г.). В със тава на френската делегация, редом с А. Барбюс, Л. Арагон, Ж.-Р. Блок, П. Вайян-Кутюре, П. Низан е включен и Андре Малро. Малко по-късно, определяйки идейните завоевания на конгреса, известният съветски публицист М. Колцов ще отбележи, че всичко добро, всичко честно, запазено сред интелигенцията на капиталистическото общество, отива те и вдига юмрук по пролетарски маниер". при работници В първото писмо до Курела от 10 април 1935 г. Андре Малро е категоричен в своята ясно изразена гражданска позиция, що се отнася до тома за Димитров"... „трябва да опитаме, това е единственото сериозно нещо, което бихме могли да направим". Във второто писмо от 15 май 1935 г. Андре Малро по един достоен за уважение начин предлага автор на предговора да бъде известният френски писател Ромен Ролан, тъй като не говото име се ползува с по-голям авторитет от моето". В третото писмо от 3 декември 1935 г. Андре Малро вече съобщава факта, че е поверил ръкописа на Леон Мусинак, което е било съгласувано с Димитров.

В рецензираната книжка на списанисто орган на Съюза на писателите в Германската демократическа република, привлича вниманието статията на Манфред Йендришик „За детето в литературата". Авторът, който е известен като есеист и белетрист, изхожда в статията си от въз гледа, че в ГДР съществуват три вида литература - тази на пишещите работници, ли- тература за деца и литература за възрастни. Сам той се причислява към пишещите работ- ници и смята, че стимулирането на творче ската изява на трудещите се с едно от предимствата на нашето общество. Това допринася значително за развитието на отделната лич- ност, както и за обогатяването на колектив ните взаимоотношения. Според автора детската литература е обособена област, където по необходимост се сблъскват въображението и своеобразните изживявания на детето с повече или помалко дидактичните намерения на писателя, сблъскват се детският стремеж към игра с подреждащата логика на автора, ограниче ните възможности за познание на детето със свръхусложнения свят на възрастните. Както гласи известната фраза, за децата тряб ва да се пише като за възрастни, само че по-добре, при което писателят следва да пре веде всички обяснения за света в образи, а това спада към върховете на изкуството, заключава Манфред Йендришик. Такава една литература с нейните значителни ограничения, с наложителните опростя- вания, съкращения и т. н. е твърде по-различна от литературата за възрастни - там е позволено всичко при изобразяването на човешките съдби, ограниченията се налагат единствено от липсата на талант у писателя, от неговата боязън, но и от чувството му за отговорност към читателя. Авторът на статията споделя възгледа, че съвременната литература на ГДР има за цел да допринесе за развитието на човека в пълния универсален хуманистичен смисъл на тази дума. Тя трябва да му предлага образ ци, да подбужда способността му да се въз хищава, да укрепва жизнената му сила и есте ствения му оптимизъм с всички средства Тя трябва да изостря погледа му за действи телността в света, сред който живеем. Тя трябва да му предава ясно, стабилно и нагледно историческо познание. Тя трябва да затвърж- дава неговите основни човешки добродетели: любовта към труда, смелостта, честността, отзивчивостта, чувството за справедливост, патриотичната жертвоготовност. Тя трябва да буди у него неприязън към всяка форма на несправедливост, експлоатация и войнству ваща себичност. Тя трябва да култивира неговата способност да взема ясни и правилни Мирогледни решения и да защищава своите позиции срещу всякакви нападки. Всичко това, продължава авторът, означава само едно: нашата литература трябва да допринесе за възпитанието на човека в духа на социализма. Естествено този процес може да бъде плодотворен само при съдействието на семейството и училището. Манфред Йендришик разделя детската литература в ГДР на пет категории: 1. Книги, в които децата се явяват като протагонисти и чиито автори се стремят да се приобщят към детския начин на виждане. 2. Легенди, сказания, приказки. 3. Детската литература, В която героите са възрастни, но са предста вени съобразно с възприятията на децата - т. нар. приключенска литература. 4. Творби, замислени предимно за възрастни, в които някоя или главната роля се играе от деца. 5. Авторски спомени за детството. При тази подялба все пак се налага въпросът, каква е основната цел на литературата. Поетът Райнер Кирш предлага следната формулировка: „С време поезията може да пре дизвика у читателя възникването на чувстви телност, от която извънредно много се нуж дае всяко насочено към хуманизъм общество; то използува тази чувствителност, за да вну ши прозрения за мястото на личността в съв ременния свят, които не може да се предадат по друг начин; освен това поезията предлага по-нюансирани възможности за преценка, за обич и за живот. Тя съдържа идеи или предчувствия за по-красиви обществени взаимо отношения." Авторът на статията смята, че функцията и въздействието на литерату рата са далеч по-обширни, но че тази дефиниция е подходяща при разглеждането на темата за детската литература. Защото тъкмо това богатство на чувствата, на човешки отноше 155 ния не изключва едно стабилно и ясно познание, нито патриотичната готовност ако не за жертви", то за участие в защитата на оте чеството. Нещо повече, това емоционално богатство предпазва читателя от вкаменяването на „ясното и стабилно познание", то дава възможност образците да се менят според ценностните представи, а освен всичко това богатство включва и онази друга страна, чрез която едва човекът става човек - именно опознаването на заблудите, пораженията, страховете, тъгата, естествения егоизъм, гне ва, мъката - все моменти, които играят при децата най-малко същата роля, както при възрастните, заключава авторът.

„Емилиян Станев ще си остава загадка за нас, критиците, с колкото по-голяма уве реност и категоричност изказваме съждения та си за неговото творчество" - пише Чав дар Добрев в началото на своето изследване за писателя. Личността и делото на големия творец винаги продължават да крият в себе си една тайна, която колкото по-дълбоко навлизаме в спецификата й, толкова повече ни убеждава в своята неизчерпаема глъбина. На всеки читател и изследовател, на всяко време и епоха тя ще разкрие частици от себе си и ревностно ще съхрани други кътчета за следващите читатели и изследователи. Личността и произведенията на действително големия творец са една многоизмерима истина за живота и хората, за времето и света. Ние непрекъснато се доближаваме до тази истина, без да успяваме да я достигнем изцяло, защото тя остава винаги необгледна като самия живот. При твърде богатата и разностранна критико-изследователска литература за Емилиян Станев през 1982 г. за него се появиха три нови книги почти едновременно. Излишно е да ги съпоставяме ед на с друга и да ги сравняваме - те разглеждат богатото литературно дело на Емилиян Станев от твърде различни страни, от твърде различен зрителен ъгъл, с различен изследователски маниер, но ръководени от ед на и съща цел - да разкрият колкото се може повече страни от толкова пъти изслед ваното и останало недоизследвано дело на твореца. Всяка една от тези три книги с ценен и плодотворен анализ, но нито един от тримата автори не смята, че е сложил точка в научноизследователските размисли и търсения относно спецификата и гльбината в произведенията на Емилиян Станев - един от най-значимите ни писатели, едновременно класик и съвременник. В началото сме учудени, че „Забранените плодове на познанието" на Чавдар Добрев се открива с откъс от Йоан Екзарх - За човека, из Богословие (Небеса), но навлизай ки в същността на труда, в размислите на критика, в съзнанието ни те се свързват със своеобразното въведение - мото на цялата книга, мото, което ни отвежда от миналите векове в съществуването ни като нация през прозренията на самия Емилиян Станев до нашето днес. Защото цялото творчество на Емилиян Станев, внушава критикът, е един непрекъсващ и неуморен размисъл за човека през времето и във времето, в единството и различието на времето като лична, национална и всечовешка категория, размисъл за познанието и самопознанието. Прави впечатление жанровата оригиналност на „Забранените плодове на познанието". В петнайсетте глави на книгата, плюс посоченото въведение от Йоан Екзарх и един епилог, три пъти се повтаря заглавието „Реплика встрани" и три пъти „Размисли по те ма". И ако „Размисли по тема" са разгърнати върху конкретни произведения на Емилиян Станев, то „Репликите" са напълно самостоятелни авторски спомени. Откриваме тясно преплитане между задълбочения анализ на основни проблеми в творчеството на Емилиян Станев и своеоб разно мемоарни моменти, в които на едно от първите места се открояват авторовите впе чатления от срещи и разговори с твореца. Бих желала да отбележа спецификата на тези споменни щрихи в книгата. Ч. Добрев никъде не се увлича от своите преживявания, никъде не се оставя да бъде понесен от потока на спомените, както наблюдаваме в известни случаи, когато някои критици изместват чрез личните преживелици предварително фиксирания обект на изследването. При Чавдар Добрев чувството за мярка респектира; нито за миг не се надхвърля онази граница на мемоарната линия, която би затъм нила и най-бегло основната насока на кни гата. Дори на места като че ли бихме искали да прочетем нещо повече, особено когато тези спомени засягат по-пряко или по-косвено самия Ем. Станев. Споменните щрихи изцяло са подчинени на основните търсения на автора, те са спомагателен момент, доизясняващ, дообясняващ, и то не само в гла вите, Реплика встрани", но и в цялата книга. 160 Ако тези мемоарни моменти засягат ситуационно-житейски биографични факти, то в Забранените плодове на познанието" при съствува още една, и то много по-силно изявена строго лична струя, като авторско присъствие, оценка, отношение, съпреживяване и отреагирване на факти, явления и преди всич ко на онези идеи, размисли, съждения и умо заключения в творчеството на Емилиян Ста нев, които най-трайно са привлекли вниманието на изследователя, заангажирали са мис лите му, провокирали са го към размисъл. Точно в тази есеистично-размислова линия най-ярко се откроява личността на самия Чавдар Добрев.

Последната книга на Севелина Гьорова „Диалог с времето (Иден, автори и тенденции в съвременната българска драма)" проследя ва основните характерни черти на театралния процес в България след 9. ІХ. 1944 г. В уводната глава „Отразени на сцената све тове авторката разглежда постиженията на българската социалистическа драма като отражение на сцената на духовните процеси в българския живот, като откритие на нови теми, художествени типове и драматургически изразни средства. Ако в миналото на шите писатели според нея (с изключение на Стефан Л. Костов) до голяма степен остават встрани от сценичното изкуство, а драматургичният жанр е бил завареничето на бъл гарското литературно семейство" (с. 6), то истинският възход на този жанр, изравняването му по художествени резултати с други те литературни родове започва в годините на социализма. Книгата на С. Гьорова разкрива творческия свят на съвременните бъл гарски драматурзи, а чрез него - сложните духовни процеси, извършващи се в съзнанието на новия човек - борец и строител, който е неразривна част от биографията на нашия народ, от неговата историческа и съв ременна съдба, главен герой на българската социалистическа драматургия, справедливо наречена от изследователката „драматургия на революцията" (с. 10). Пристъпвайки към идейно-естетическия анализ на нашата социалистическа драма, С. Гьорова е почувствувала необходимостта да разкрие основата, върху която е израснала тя. Втората глава („Драматургически традиции") доказва убедително, че българската социалистическа драматургия, която е ново по съдържание явление, същевременно представлява качествено развитие на бъл гарската драматургична традиция преди нея. Авторката анализира най-общите черти на родната драма от нейното създаване през Възраждането до 9. IX. 1944 г., като подчер тава вярното чувство на създателите и за обществените събития и интереса и към човешката психика. Върху тези здрави традиции стъпва българската социалистическа драматургия, за да завоюва своя собствена територия, да открие новото си съдържание и форма. Този въпрос е изследван в третата глава (, Театрални открития на революцията"). Демократичният характер на нашата дра матургия преди 9. ІХ. 1944 г. става основа за преустройството и върху метода на социалистическия реализъм. Но С. Гьорова е показала, че този преход не е лек и плавен, защото изисква нови идейно-естетически кри терии, нов драматургичен герой. През пър вите години социалистическата ни драматургия още не може да се освободи от известна плакатност и тезисност на изображението, но същевременно вече решава генералните проблеми на времето, въвежда колективния ге рой, революционния народ - творец на историята, който става пълноправно действу ващо лице в драматичния конфликт. Изсле дователката е права, че това вече са драми с нов тип оптимизъм, породен от победата на социалистическата революция. Новото съ държание разрушава и старата класическа композиция, създава полифонизъм на дейст вието. Благотворно влияние в онези години оказва съветската драматургия в лицето на Вл. Маяковски, Н. Погодин и Вс. Вишневски. Българската социалистическа драма тръг ва по верен път, за да представи човека на новото общество не като завършена даде ност, а като диалектическа личност, като развиващ се процес, да го постави в центъра на художествените си търсения, защото, както казва големият театрален новатор Б. Брехт: 165 „Новият театър не започва от новия прийом. Той започва от новия човек!" (с. 37).