книжовна

От 20 до 23 май 1976 г. във Велико Търново се състоя Вторият международен симпозиум Търновска книжовна школа, организиран от Института за балканистика при БАН и Великотърновския университет „Кирил и Методий". Четири години след Първия симпозиум на същата тема в старата българска столица отново се срещнаха видни наши и чуждестранни учени, за да продължат размяната на мнения във връзка с пробле матиката на Търновската книжовна школа. В симпозиума взеха участие гости от еди надесет страни, сред които бяха акад. Д. С. Лихачов (СССР), проф. Г. Сване (Дания), проф. Й. Русек (Полша), проф. Д. Трифунович и проф. А. Младенович от Югославия, проф. В. Келару и проф. Й. Лаудат (Румъния), проф. Д. Фрайданк (ГДР), проф. Х. Кайперт (ГФР), проф. А. И. Рогов, д-р Л. А. Дмитриев, д-р Е. И. Демина, ст. н. е. О. А. Князевская и др. от СССР, д-р Е. Благоева от Чехословакия и други учени от Румъния, САЩ и Япония. От българска страна участвуваха акад. П. Динеков, чл.-кор. Е, Георгиев, чл.-кор. 1 Вж. сб. Търновска книжовна школа. С., БАН, 1974. 161 11 Литературна мисъл, кин. 5 Д. Ангелов, проф. Д. Мирчева, проф. В. Велчев, проф. Б. Ст. Ангелов, проф. П. Русев, проф. В. Тъпкова-Заимова, доц. Г. Данчев, доц. А. Давидов и много научни работници от Софийския университет „Климент Охридски“, Института за балканистика, Института за история, Института за български език, Института за литература, Института за изкуствознание и Института за музикознание при БАН, Великотърновския университет „Кирил иМетодий", Шуменския висш педагогически институт и музейни работници от Габрово. Задачите на Втория международен сим позиум Търновска книжовна школа бяха значително разширени в сравнение със за дачите на Първия симпозиум. Тематиката на докладите беше съсредоточена главно върху дейността на учениците и последо вателите на патриарх Евтимий Търновски. Целта на симпозиума беше да се изтъкне широкото разпространение на идеите на Търновската школа, нейното общобалканско и международно културно значение.

Възобновяването и формирането на българското царство в оня прототип, който бил създаден през ранното Средновековие (през втората половина на ІХпървата половина на X в.), не представлява еднократен акт, а продължителен исторически процес. Този процес започва с освободителното движение на бъл гарите под предводителството на Асеневци (1186-1188), довело до възкресяване на българската държавна независимост и възстановяване на българската царска институция, и достига своята кулминационна точка с възобновяването на Българската патриаршия (1235). Той се характеризира с реализиране на идеята за приемствеността на старата държавна традиция и нейните политически достижения и тенденции от нововъзобновеното българско царство. Този проблем от историята на средновековна България от гледна точка на континюитета в политическото и народностното битие вече е бил обект на няколко изследвания. 1 В замяна на това въпросът за отражението на възобновяването на българското царство в среднобългарската книжнина досега само частично е бил обект на научното изследване, и то най-вече от литературна, а не от историческа гледна точка. 2 Среднобългарската литература в своята преобладаваща част по форма, по дух и по съдържание е църковно-религиозна. В нея се наблюдава при това подчертан интерес към специфичната българска народностна агиография, формирала представата за пантеона от български светци-герои на църковно-народната митология, като Иван Рилски, Прохор Пшински, Иларион Мъгленски, Яким Осоговски, Петка Търновска и др. А също така и към светското историко-летописно творчество с оригинален или пък с преводно-компилативен характер, в което намират отражение редица важни събития и явления от историята и от обществения живот. Историко-летописни съчинения, някои официални църковни паметници и житийните творби в своето широко видово многообразие са онзи литературен източник, въз основа на който се добива представа за българската гледна точка за най-значимите събития, свързани с възобновяването и укрепването на българската държава.

В статията си „Българската литература през XVII в." (Литературна история. Кн. 1, 1977) акад. П. Динеков, проследявайки развитието на литературното творчество на българските католици през XVII в., основателно констатира, че „католическата литература в България не е установена библиографски, не са проучени отделните писатели и съчинения, не е изяснен въпро сът за мястото на католическата литература в цялостната система на българската национална литература" (с. 10). С настоящия обзорен опис се прави пръв опит да се запълни, макар отчасти, тази празнота в нашата литературна история и да се предизвика интерес у специалистите към по-нататышни проучвания на този немаловажен въпрос на нашето духовно творчество. Описът обхваща само католическите литературни произведения, написани до края на XVII в. в средището на българския католицизъм - Чипровец - и тези, създадени през XVIII и XIX в. извън пределите на българските земи, плод на чипровския политически и културен климат и традиции, образуващи в своята цялост книжовното течение - Чипровската книжовна школа. Другите католически литературни произведения (на павликяните-католици от Пловдивско и от Дунавския край и на тези от Банат) ще бъдат обект на следващи обзорни описи. След излизането от печат на „История на България, съставена през 1761 г." от българския францисканец Бл. Клайнер (изд. на БАН, 1978), вече определено може да се говори за „Чипровска книжовна школа". Нейните върхове „Абагара" на Ф. Станиславов, богословските, философските и историческите произведения на П. Богдан, Я. Пеячевич, Кр. Пейкич, Фр. Пеячевич, Бл. Клайнер, Е. Ферменджин и др., пътеписите и богатото епистоларно наследство недвусмислено сочат, че тя не е случайно и лишено от обществено значение явление в нашата културна история, а книжовно течение с дълготрайна и интензивна творческа дейност, богато по съдър жание и с ярко изразен национален облик. Характеризира се със следните по-главни особености: а) възникнала е и се е развивала под влиянието на външни исторически фактори; б) произведенията и в по-голямата си част са на чуж ди езици; в) дейците и са били български католически духовници, сред които е имало и неколцина приобщени чужденци; г) не е имала връзка с други български книжовни школи и изобщо с местните православни литературни традиции; д) била е политически ангажирана в активна борба за защита интересите на българския народ през XVII и XVIII в.; е) отличава се с богатството на жанровете; ж) в продължение на два века е творила в изгнание, и др. а. Зародила се е през XIV в. в стария Чипровец със скромната задача да задоволява потребностите на католическото богослужене на малкото местни католици, запазили вярата си от XIV в., и да улеснява връзките им със Св. престол. Решителен тласък за нейното излизане извън тесните стени на Чипровския католически молитвен дом е получила с идването в България в края на XVI в. на босненски францискани, изпратени да проведат решенията на Тридентския събор (1545-1563 г.). За кратко време тези мисионери увеличили броя на българското католическо царство, покръствайки хиляди павликяни-еретици от Пловдивско и от Дунавския край - най-просветената и най-прогресивната част от българския народ през Средновековието.

Петричката книжовна школа е основана отот Йоан Философ (по произход грузинец) през 1084 г. - една година по-късно от изграждането на Петричкия (Бачковския) манастир. Тази литературна школа има пряко влияние както върху българската, така и върху грузинската ду ховна култура и книжнина. Особено силно според Ш. Нуцубидзе е влиянието на нейния основа тел върху творчеството на Руставели и други изтъкнати мислители от XII в. И. Д. Панц хава отбелязва: „Светогледът на Шота Руставели през XII в., формирал се под силното въздействие на идеите на Петрици (т. е. Петрички" - Е. Д.), е отразявал вече новите социално-икономически условия в Грузия, новите демократични идеи на епохата. В този смисъл И. Бицадзе говори за знаменитата петриционска литературна школа". Шко лата е била средише на светска и църковна образованост. Защо тази школа (по думите на Ш. Нупубидзе академия") и нейният основател носят българско име, ще видим по-долу.

Историко-литературните изследвания на проф. д-р Георги Данчев са естествено и непосредствено свързани с двадесетилетието, което вече има зад себе си Великотърновския университет (отначало педагогически инсти тут) „Братя Кирил и Методий". Отначало като асистент, а след това като титулярен преподаватет по средновековна българска литература Георги Данчев, така да се каже, по необходимост се налагаше да бъде най-вече историк на Търновската книжовна школа. И с течение на годините той наистина стана неин научен летописец. Заедно с редица други научни приноси в тази област на нашето ли тературно минало най-ново свидетелство за привързаността му към тази тематика е последната му книга със скромното заглавие Страници из историята на Търновската книжовна школа". Трудът е замислен и осъществен като равносметка на достигнатите от автора резултати най-вече около живота и творчеството на книжовника и писателя Владислав Граматик и на неговия съвременник и покровител, също книжовник и писател, пославянчения потомък на византийски аристократи Димитър Кантакузин. Тия двама толкова значителни творци наистина не са работили в Търново, но въпреки това са пряко свър зани с него, защото са продължители на ония тематични и художествени начала, които са характерни за творчеството на патриарх Евтимий и Григорий Цамблак. Достатъчно е да се припомни, че в сборниците на Владислав Граматик се намират редица съчинения на двамата именити търновци, а също така преписи на Пространното житие на Константин-Кирил Философ, което, както може да се съди от „История во кратце о болгарском народе словенском" на йеросхимонах Спиридон Габровски (издадена през 1900 г. от акад. В. Н. Златарски), патриарх Евтимий е приемал за достоверен историче ски извор.