царство

Възобновяването и формирането на българското царство в оня прототип, който бил създаден през ранното Средновековие (през втората половина на ІХпървата половина на X в.), не представлява еднократен акт, а продължителен исторически процес. Този процес започва с освободителното движение на бъл гарите под предводителството на Асеневци (1186-1188), довело до възкресяване на българската държавна независимост и възстановяване на българската царска институция, и достига своята кулминационна точка с възобновяването на Българската патриаршия (1235). Той се характеризира с реализиране на идеята за приемствеността на старата държавна традиция и нейните политически достижения и тенденции от нововъзобновеното българско царство. Този проблем от историята на средновековна България от гледна точка на континюитета в политическото и народностното битие вече е бил обект на няколко изследвания. 1 В замяна на това въпросът за отражението на възобновяването на българското царство в среднобългарската книжнина досега само частично е бил обект на научното изследване, и то най-вече от литературна, а не от историческа гледна точка. 2 Среднобългарската литература в своята преобладаваща част по форма, по дух и по съдържание е църковно-религиозна. В нея се наблюдава при това подчертан интерес към специфичната българска народностна агиография, формирала представата за пантеона от български светци-герои на църковно-народната митология, като Иван Рилски, Прохор Пшински, Иларион Мъгленски, Яким Осоговски, Петка Търновска и др. А също така и към светското историко-летописно творчество с оригинален или пък с преводно-компилативен характер, в което намират отражение редица важни събития и явления от историята и от обществения живот. Историко-летописни съчинения, някои официални църковни паметници и житийните творби в своето широко видово многообразие са онзи литературен източник, въз основа на който се добива представа за българската гледна точка за най-значимите събития, свързани с възобновяването и укрепването на българската държава.

The Ottoman invasion of the Balkans in the 14th and the 15th centuries had interrupted in many aspects the natural development of the Balkan peoples. The author focuses on the idea of the interrupted statehood and analyses the ways it infiltrates the national identity building process of both the Serbs and the Bulgarians. The subject of exploration is the myth-making interpretations of the "fallen statehood" (in the cases of the Kossovo Polje battle and the Sofia battle), as well as the image of the "last ruler" (Prince Lazar Hrebeljanovic of Serbia and Tzar Ivan Shishman in Bulgaria). The myth-making interpretations of the Ottoman invasion are investigated in two chronological stages - the epics that developed in the 18th and the 19th centuries, and the powerful "historical" mythology, fabricated in the 19th century for the purposes of the national identification. The second type of interpretation strictly distinguishes the diverse sources of national identification and national self-confidence of the Serbs and the Bulgarians. On this basis the author outlines their different reactions during critical political situations in modern times.