Златаров

След завършъка на Първата световна война (1914-1918 г.), от която България излезе победена, осакатена и с покрусени национални идеали, в недрата на интелигенцията са зароди стремеж към обнова чрез просвета и нравствено усъвършенствуване. Тогава се проявиха и добиха разцвет идейните течения: комунизъм, анархизъм, толстоизъм, въз държателство и туризъм. Много добре е изразил това ново един от неговите апостоли: „пробуждане към духовен живот, копнеж по нещо по-горно от онуй, в което грижите, всекидневните суети и борби притискат душата." Поканен от настоятелството на читалище „Надежда" в Търново да държа няколко беседи по своята специалност, аз приех поканата с известно смущение; струваше ми се, че времената съвсем не подхождат за лекции по биология и химия и че в изсушените в злободневията на политически разпри и грижи за поминък сърца съвсем не би намерило отклик словото на един лабораторен работник.

С Асен Златаров се запознах в Пловдив, където се печаташе мой научен труд. По онова време бях преподавател в Старозагорския учителски инсти тут (наричан Висш педагогически курс), но в Стара Загора не се приемаха за печат научни трудове, в които има цитати на чужд език, поради което бях възложил печатането му на една от пловдивските печатници. На път за тази печатница срещнах адвоката Васил Крумов, който бе създал агенция за организиране на беседи и рецитали. Крумов бе придружен от млад човек, пред когото се оправдаваше за нещо. Запозна ме с него. Това бе Асен Златаров поканен от Крумов да изнесе беседи върху природосъобразния Жиест и при родосъобразния режим на хранене - тогава тъкмо бе излязла книгата нЗлатаров „Наука за храненето“. Тези беседи били обявени от толстокстита без знанието на Златаров. По това време те имали конгрес в Пловдив. Катa смятали, че тези беседи са обикновено изказване на конгреса, гражданите н Пловдив не бяха проявили особен интерес към тях. Беседите не бяха добре посетени, което понижи настроението на Златаров, а при това между него и Толстоистите имаше разногласия по въпроса за природосъобразния живот, които се изтъкнаха на конгреса. Толстоистите представяха като природосъобразен живота, който е чужд на научните изследвания върху природата. Златаров, напротив, смяташе, че такъв живот може да се постигне чрез използуване на научните изследвания с оглед на непрестанно развиващите се човешки нужди. В тези свои беседи Златаров прояви ерудицията си, прояви и известен дар да изразява на достъпен език научните въпроси, но не успя да изрази специфичната си дарба на лектор. Във всеки случай аз бях заинтересован и го поканих да изнесе беседи и в родния ми град Стара Загора. В тази година (1921) университетът беше затворен поради недоразумения с министерството, което искало да отмени автономията му и почти всички професори, които бяха се проявили като лектори или искаха да станат такива, бяха на обиколка из провинцията и изнасяха беседи. Златаров, който бе вече известен в тази област, прие с готовност поканата ми. Преди идването му в Стара Загора аз му бях изпратил един екземпляр от критичната ми студия върху бергсонизма, към която той още в Пловдив бе проявил интерес. В отговор на това той ми изпрати писмо със следното съ държание: „Получих и прочетох с удоволствие Вашата публикация... Вие прекрасно знаете Бергсона и оперирате много похватливо и тънко с него, за да обосновете Вашата теза. Изобщо Вашето схващане е право, макар сам Бергсон да има такъв ужас от интелектуализма. Мене ми се струва, че между 159 интуиция и интелект няма враждебност, а това е необходимо движение между емпирия и теория, по чийто път въобще става актът на нашето познание." В Стара Загора Златаров изнесе две беседи, които разкриха цялото му богатство от научна ерудиция и данни за преподавател. В моите очи той се издигна до висота, до каквато не бе достигнал нито един от реномираните преподаватели в Петербург и западните университети през време на студентските ми години. Сравнявайки Златаров със Сперански, който минаваше за най-добър преподавател по философия в Петербург, аз го поставих неизмеримо по-високо от него. Сперански говореше с издигнати над аудиторията очи, като че съзерцаваше някакъв високо стоящ над нея свят. Златаров, напротив, направо гледаше слушателите си, приобщавайки ги към себе си и към мате рията, която преподаваше, запознаваше ги с вълненията на учените, които са създали разглежданите научни теории, със стремежите им да открият тай ните на вселената и да създадат блага за цялото човечество. Той заразяваше слушателите си не само с поетичния си език и стил, но и с интонациите, съ четани със специфичния тембър на гласа му и с ясната дикция, която позво ляваше да се чуват дори и тихо произнесените думи до последните редове на залата. Начинът, по който той говореше, допълваше смисъла на произнесе ните думи, а заедно с това ги обагряше емоционално. От беседите му лъхаше поезия, която не се прибавя към мисълта, за да я направи достъпна за ауди торията, а произтича от самата мисъл. Мисъл и чувство бяха органически свързани и увличаха слушателите в някакъв нов свят, различен от света, който протича реалният им живот. Слушателите не бяха само слушатели; B те се чувствуваха и като съучастници в творческото дело на големите учени. Златаров бе гост в моя дом и аз имах възможност да беседвам с него върху тайната на обаянието, което възбуждаха беседите му.

Писмата на Асен Златаров, които се намират в архива на Николай Лилиев, колкото и малко на брой - пет - са ценни, защото отварят непрочетена страница от книгата на неговия живот. В тях той пише, че сказките, от които ние на времето сме били във възторт, и кабинетната му работа на учен опустошават неспокойната му душа. Златаров е представител на онова поколение, което изнася на своите плещи две войни - Балканската и Първата световна. След тях „Никога вече война" е лозунг в ръцете на народите Той се подема от писатели, общественици, политици. Николай Лилиев превежда „Огънят от Анри Барбюс. Сладкодумецът Асен Златаров е неофициален пратеник на мира. Но той не есамо негов апостол, не само сказчик по научни и философски въпроси, не само развява знамето на Лилиевата поезия из цяла България, а е и крайно състрадателен и нежен. В 1922 г. Златаров е във Враца и говори за автора на „Птици в нощта". От разлепените афиши освен заглавието „Поетът на душата - Николай Лилиев" узнаваме и това, че парите от продажбата на билетите се пращат на поета, който е тежко болен във Виена. По-късно между двамата приятели не става дума за подаръците. Лилиев мисли, че големия пакет, който Свето слав Минков му донася в поликлиниката, праща някоя богата софийска дама. За хуманната постъпка на Асен Златаров той узнава едва през 1933 г. А в последните дни на живота му, при страшни мъки, някой му казал, че Лилиев бил болен, той повтарял бедният Николай, бедният Николай, и той ли страда!.…

Големият ръст на Асен Златаров - учен, общественик, трибун - е оставил в сянка неговата публицистика, една значителна по обем и литературна стойност творческа изява. Наред с активното си участие в обществения и културния живот на страната, успоредно с пряката си научна и научно-популяризаторска работа и апостолската си дейност като сказчик и оратор той публикува тогавашните вестници и списания стотици кратки и по-обемисти статии, есета, пътеписи, репортажи, излиза с книги и брошури по актуални научни, обществено-политически и културни въпроси, води темпераментна и смела полемика. Цялата негова емоционална и психическа нагласа, блестящата му ерудиция предопределят и благоприятствуват развитието на публициста. В едно свое интервю пред в. „Кормило" той казва думи, които звучат като изповед и са пълно покритие на делото му: „Какво да сторя, не мога да остана глух на тътнежа на обществения порой, който тласка нашата действителност и дето се дочуват неволите и копнежите на тоя народ, комуто страстно принадлежи сърцето ми и за чиято доброчестина съм отхранил най-хубавите мигове на своя размисъл и своя почин за дело в живота. Такива са времената, че чувството и дългът на гражданин вземат превес над другите ми интереси: Не мога да пея, когато Рим гори." Към тази автентична самохарактеристика трябва да се добавят още и думите на големия наш литературен критик-марксист Георги Бакалов, който непосред ствено след смъртта на Златаров писа: „Най-ценното у Златаров бе неговата отзивчивост към обществените въпроси. Той не ограждаше егоистично своето благополучие със затварянето си в химическата лаборатория. Той разбираше отлично, че неговата наука е тясно свързана с обществения строй - както за своето развитие, така и за изпълняваната от нея обществена функция. Той не беше глух за бушуващото извън стените на лабораторията му море, нито сляп за обществените борби." Публицистичното начало е определящо в цялостната дейност на този изклю чителен човек, то прониква в корена на всички негови творчески изяви. Стремежът да стои сред бурите на живота, темпераментът на борец го тласкат към дей ствие, а рядката му ерудиция и безспорен литературен талант оплодяват и придават естетическа цена на неговите произведения.

В цялата си многолика дейност на учен и общественик, на педагог и публицист Асен Златаров е преди всичко човек с благородно и отзивчиво сърце, отдал се всецяло в служба на народа. Неговите демократични идеали, прогре сивни убеждения и високо гражданско съзнание се проявяват и в разнообраз ната му литературно-публицистична дейност. За своите съвременници той „апостол-възрожденец" - носител на възвишена честност и нравствена доблест, „воин и рицар на правдата и свободата“, символ на научна зрелост и човешка мъдрост, който в духовното общуване с хората се раздава с аристократична щедрост. e Цялото творческо дело на големия учен, публицист, литературен критик и изкуствовед носи белезите на висока естетическа култура. С универсалния си дух, с култа си към възвишеното Златаров се издигна и до художественото творчество. Неговото естетическо отношение към действителността му позволява да възприема същността на предметите и явленията и взаимната им връзка в природата и обществото. Стимул за многостранната си дейност Златаров намира в напътствените думи на Ж. Жорес: „Идете сред хората, работете за тях, за доброто и красотата и вие ще бъдете щастлив. И Израснал в духовно богата среда, наследил от майка си мечтателност поетичен дух, нежният юноша с увлечение чете руска и световна класика. Вълнува се от „Под игото“, „Чичовци“ и „Епопея на забравените“, рецитира „Калиопа“ и „Арменци". Разностранните му интереси насочват студента по химия към лекциите по естетика и литература на д-р К. Кръстев в Софийския университет и към лекциите по литература на Бернар Бувие в Женевския университет. Натрупал знания и впечатления, младият Златаров прави първите си литературни опити. Годината е 1905. Под псевдонима „Ася "излизат от печат неговите „Волни стихове". Постепенно в стиховете се появяват и социални мотиви. Научил за освиркването на Фердинанд от студентите при откриването на Народния театър, като студент в Женева Златаров на един дъх написва стихотво рение, с което се присъединява към „великото и трогателно поведение на бъл гарските студенти"