Резюме
Поредицата „Литературно-критически очерк" на издателство „Български писател“ има своя траен облик - бялата обложка с лика на избрания български писател, с неговото име и с името на автора на очерка, с неизбежните четири страници с илюстрации по средата на томчето. И не заради това има исвое присъствие в литературния живот. Не ни е известен издателският принцип на подбор, но независимо от тайнствеността" всяка година двама от сериозните творци в нашата литература намират интерпретаторите си в този труден жанр - литературно-критическия очерк. Труден може би и поради своята неопределеност, поради хем стесняващите, хем неустановените му рамки. Какво трябва да очакваме, когато поемаме поред ното томче в ръце - тематико-проблемно изследване, психография на твореца, белетризирана биография с елементи на литерату рен анализ или нещо друго? Ако се излиза от най-груб практицизъм, жанрово-съдържателното пожелание в случая би било - да се обеме цялото творчество на представения писател, като се обобщят известните оценки за характера, значимостта и мястото на това творчество в литературния процес. Естестве ният въпрос как ще стане това съдържа десетки конкретни възражения срещу материализирането на пожеланието - от обема на творчеството (за някои автори определените страници няма да стигнат и за анотации на произведенията им) до отсъствуващата досе гашна оценка на критика и най-вече на литературния историк. Всичко това определя сякаш друг път - изследваният автор да подскаже" на изследователя начина на предста вянето си. Така е и станало в поредицата през последните две-три години. Изпреварвайки анализа, ще кажем, че всичките очерци имат своите достойнства, та когато стане дума за някои несъвършенства, тя - думата - е доброжелателна и в името на тези достойнства. Успехът на авторите на очерците започва още от селективния подход към сътвореното и преживяното от писателите, осъществен в различна степен спрямо цялостния обем, но почти винаги сполучливо за изследването. Единствен Иван Сестримски е бил пощаден от тази, все пак и малко неприятна критиче ска операция", заради малкото по количе ство Нешо Бончево литературно наследство и краткото му битие. Почти в сходни ситуации Кръстьо Генов и Константин Еленков - в океана от статии, книги, преводи, а и от интересни биографични подробности на техните" Михаил Арнаудов и Георги Бакалов - са взели различни, даже противоположни реше ния. Кр. Генов е вкарал биографията в някол ко странички, нещо повече, приел е, че съз даденото от М. Арнаудов е единствената му и истинска биография, и се е постарал да обхване в цялост книжовното му наследство. Едва ли само добросъвестността движи Кр. Генов в избора му, ала и най-вече това, че респектиращият ръст на учения М. Арнаудов се откроява не само с постиженията, но и с впечатляващия обем на научните занимания и продукция. К. Еленков пък е извлякъл от цялата многостранна творческа личност Бакалов само критика. Ето какви теми той според собственото му признание съзнателно е изоставил: „Бакалов - редактор; Бакалов - меценат и закрилник на литературните творци; Бакалов - изследвачът на Възраждането; Бакаловите преводи и речници; Бакалов и руската литература; Бакалов и СССР", които - всяка една от тях - са тема за отделно изследване, за отделна кни га“. Обяснимо е споходилото К. Еленков току преди завършването на книгата „чувство за незавършеност и още повече - за необ хватност“. Но и неговият избор е логично следствие от нещо - за Г. Бакалов има вече книги, които не трябва да бъдат повтаряни; Бакаловият критически лик се нуждае от реставрация, за да се премахнат наслоилите се от предишните литературни поколения пре силени представи за „догматика“ и „смешния отрицател". Това е станало всъщност и една от задачите на К. Еленков.