Поетите на четиридесетте години и съвременната поезия

Гонена, преследвана, цензурирана, забранявана - революционната литература и през 40-те години продължава да живее и възпламенява своите читатели. Тъкмо в тия черни години излиза стихосбирката „Моторни песни“, която истинска епоха в литературата. Нейният създател е прострелян, но песните му мобилизират хората да се борят за великата идея. Цял един отряд от съвсем млади тогава поети, като Веселин Андреев, Цветан Спасов, Христо Кърпачев, Кирил Маджаров, Атанас Манчев и др., в един или друг вариант въплътиха поезия девиза на епохата: „Сигнал за бой, атаката започва!" Повечето от тези певци паднаха в боя. Към това поколение принадлежат и поети, които от учебната скамейка попадат в професионалния литературен живот (Вутимски, Богомил Райнов, Александър Геров, Валери Петров, Веселин Ханчев, Иван Пейчев). По-голямата си част от споменатите поети са родени в големия град. Те дишат въздуха му и растат сред неговата атмосфера. В тревожното време на капиталистическия град, обзет от предчувствието за нов световен хаос от жестокости, преминава детството, юношеството и младостта на родените след Първата световна война поети. Те са лишени от контакта с природата. В замяна на това техен неразделен другар е книгата. Денем гледат филми, нощем четат големите книги на големите писатели. С урбанистичния поглед върху света, с хуманистична култура, с определени антифашистки настроения навлизат в литературата тези сърдити, направо гневни млади хора. Жизненият опит е малък, липсва революционната закалка и вой нишките навици на поетите от 30-те години. Уважавайки борбата и идеята, все пак тези поети поставят над всичко отделния човек. Пред техните очи е неизменната делнична действителност. И те като нейни поданици се мъчат да осмислят съществованието си. Затова техните стихове, превръщайки се в изповед на хора, освободени от догмите, изобилствуват от съмнения, противоречия и вът решна сложност. В техните урбанистични стихове има лукава насмешка, понякога откровеност до грубост, мъка до отчаяние. И най-важното, постоянно присъствуват дълбоката човечност, животът без проповеди. Младостта, интелектуалната им същност, а и жестокото време не им позволяват да превърнат стиха си в бойна лира. Но честната им непримиримост към фашизма и изстраданата вяра в изгряващия ден - светъл и трудов, никой не може да оспори. Те ежедневно с много мъки отстояват хуманизма. Младите поети на 40-те години ревностно се борят срещу всеки опит да се стесни и организира светът на емоциите. За дълго тях ната борба за отстояване неповторимостта и суверенитета на индивидуалността се определяше като индивидуализъм.