Книжка-1

1977, Книжка 1 - Съдържание

През 1959 г. Йордан Радичков издава първия си сборник разкази „Сърцето бие за хората“. Вторият му сборник „Прости ръце" излиза през 1962 г. Тия сборници веднага привличат вниманието на критиката, макар че тук още по нищо не личи необикновеният му талант. В тия разкази има хумор и лиризъм, гоголевски и йовковски мотиви, много познати неща, които критиката можеше да определи, да им даде наименование. Критиката е благосклонна към него. Но днес може вече да се види, че „Сърцето бие за хората“ е все още в кръга на един овехтял традиционализъм. Неговите соточински селяни са една тема, която не може да даде много - Постол, галошите на попа и т. н. са неща, които нашите класици са изчерпали до дъно. Изчерпали са в същност не темата, защото по-късно сам Радичков я обнови по блестящ начин, а това светоотношение и философия, тая гледна точка за живота. А Радичков независимо от туй, че спираше вниманието си на отделни моменти от съвременността, най-често оставаше в кръга на остарели виждания, в емоционалното робство на мощни образци, нещо, което му пречеше да се приближи по-непосредствено до живота, спъваше творческата му мисъл. И затова някои негови разкази от „Сърцето бие за хората" приличаха на умни и талантливи упражнения по литература. Втората му книга „Прости ръце" показва една по-голяма свобода на движе нията, по-непосредствено отношение към действителността. Той се движи с леката стъпка на човек, който се разхожда; спира за момент, когато пред очите му изникне някоя картина, за да и се наслади. Той обича да скита с бележник в ръка; излиза сутрин в полето и пролетните ласки на вятъра и слънцето го радват. Повод за неговите разкази стават случайни срещи. Интелектуално-асоциативната природа на неговите разкази, субективната им нагласа, техният лиризъм - понякога буен и импулсивен, понякога тих и сдържан - ги приближава често до лириката с нейната свежест на изживяването и непосредственост на чувствата. Има един разказ „На залез" - четири деца стоят край огън, по шосето минава колона военни автомобили и една жена дълго гледа след нея. Само толкова. Настроение, леки, нежни тонове, акварел, тънък, Меланхоличен воал, едва уловими впечатления. Тук нещо е само загатнато, недоизказано, оставено на въображението на читателя. Също както в поезията. Невидимите деликатни нишки, които свързват поета с природата и хората, с помощта на които той общува със света, читателят трябва сам да разнищва. Радичков не обича да описва. Често случката за него е само повод, жизнен подтик, реактив, който проявява собственото му настроение, отприщва потока от субективни впечатления, събужда дремещата у него мисъл. Във всеки разказ чувствуваме неговата намеса, неговото присъствие и, мисля, нямаме основание да бъдем недоволни, защото това е една натура с по-сложна духовна структура, 3 с изострени естетически сетива, една деликатна, впечатлителна душа, в която явленията се отразяват в мека, матова светлина.

Като мнозина белетристи и Константин Константинов започва с поетични опити, но у него от съвсем рано съществува колебанието между лирика и проза. Това, от една страна, го прави творец с неопределена физиономия в тоя пръв период на творчество, а, от друга страна, това впечатление се усилва и от многото чужди влияния, под които изпада. Влияят му западни и руски автори, прогресивни и упадъчни идеи. И той се втурва по всички ветрове и посоки. Създава стихове, които свидетелствуват за влияние на поети като Балмонт, Сологуб, Брюсов. Верлен; изпада и в мистична унесеност, с която се мъчи да прилича на Фр. Жам и А. Бели; в прозата е автор на социално заострени скици, но твърде силно е и влиянието на модните импресии и стихове в проза на Оскар Уайлд и К. Тетмайер. ce Още преди Първата световна война Константин Константинов започва да се ориентира към реализма, това се чувствува в някои от разказите и статиите му в „Звено". Но като че ли и на него, както и на Дебелянов, войната найшироко разтвори очите, за да види истинския грозен образ на живота. Неговите скици „В провинцията“, поместени в сп. „Отечество" (1915), се нареждат в числото на броещите се на пръсти творби, създадени през тоя период, които отделят с хуманността и трезвостта си от общия тон на безразсъден шовинизъм и войнствена екзалтация. След войната той застава решително на прогресивни демократически позиции, а в метода си на изображение прави решителен завой към реализма - за всичко това като документ се явява излязлата през 1920 първа негова книга „Към близкия“. Тук най-сетне поетът отстъпва на прозаика, макар че последният не скъсва напълно с лирико-романтичната склонност на първия. г. Творбите, поместени в книгата „Към близкия“, не могат да бъдат наречени разкази в общоприетия смисъл, понеже те често се доближават до художестве ната публицистика, от една страна, до стихотворенията в проза - от друга, а и до очерка - от трета. Авторът знае, че в литературата дефинициите и рамките са условни и затова смело прекрачва каноните на жанра. Всичко това той върши не за да маниерничи, а ръководен от съществени идейно-художествени и емоционални съображения…

Гонена, преследвана, цензурирана, забранявана - революционната литература и през 40-те години продължава да живее и възпламенява своите читатели. Тъкмо в тия черни години излиза стихосбирката „Моторни песни“, която истинска епоха в литературата. Нейният създател е прострелян, но песните му мобилизират хората да се борят за великата идея. Цял един отряд от съвсем млади тогава поети, като Веселин Андреев, Цветан Спасов, Христо Кърпачев, Кирил Маджаров, Атанас Манчев и др., в един или друг вариант въплътиха поезия девиза на епохата: „Сигнал за бой, атаката започва!" Повечето от тези певци паднаха в боя. Към това поколение принадлежат и поети, които от учебната скамейка попадат в професионалния литературен живот (Вутимски, Богомил Райнов, Александър Геров, Валери Петров, Веселин Ханчев, Иван Пейчев). По-голямата си част от споменатите поети са родени в големия град. Те дишат въздуха му и растат сред неговата атмосфера. В тревожното време на капиталистическия град, обзет от предчувствието за нов световен хаос от жестокости, преминава детството, юношеството и младостта на родените след Първата световна война поети. Те са лишени от контакта с природата. В замяна на това техен неразделен другар е книгата. Денем гледат филми, нощем четат големите книги на големите писатели. С урбанистичния поглед върху света, с хуманистична култура, с определени антифашистки настроения навлизат в литературата тези сърдити, направо гневни млади хора. Жизненият опит е малък, липсва революционната закалка и вой нишките навици на поетите от 30-те години. Уважавайки борбата и идеята, все пак тези поети поставят над всичко отделния човек. Пред техните очи е неизменната делнична действителност. И те като нейни поданици се мъчат да осмислят съществованието си. Затова техните стихове, превръщайки се в изповед на хора, освободени от догмите, изобилствуват от съмнения, противоречия и вът решна сложност. В техните урбанистични стихове има лукава насмешка, понякога откровеност до грубост, мъка до отчаяние. И най-важното, постоянно присъствуват дълбоката човечност, животът без проповеди. Младостта, интелектуалната им същност, а и жестокото време не им позволяват да превърнат стиха си в бойна лира. Но честната им непримиримост към фашизма и изстраданата вяра в изгряващия ден - светъл и трудов, никой не може да оспори. Те ежедневно с много мъки отстояват хуманизма. Младите поети на 40-те години ревностно се борят срещу всеки опит да се стесни и организира светът на емоциите. За дълго тях ната борба за отстояване неповторимостта и суверенитета на индивидуалността се определяше като индивидуализъм.

Има творци, чийто могъщ талант сияе с непреходна слава през вековете, защото във вечно живите им творби са сплавени високият полет на идеите и художественото съвършенство. А има и по-скромни автори, на които обаче принадлежи гордостта на първооткривателя, славата на първите, открили нови Хоризонти пред литературата, макар произведенията им да са с по-скромни художествени достойнства. Такъв е Димитър Полянов - първият български пролетарски поет, с чието творчество 2... в нашата поезия се слага едно ново начало, което води по-късно към завоеванията на Смирненски и на социалистическо-реалистическата ни поезия". Димитър Полянов твори в един широк жанров диапазон - поезия, белетристика, публицистика, и участвува в литературния живот повече от пет десе тилетия. Ала историческото му място в българската литература е в поезията през 90-те години на миналия и началото на настоящия век, когато в стиховете му за пръв път у нас извисява глас пробуждащата се за борба работническа класа. Литературната - както и идейната - панорама на тези години е пъстра и противоречива. Тя е добре изследвана в литературната ни история. Но ако трябва да очертаем основния вододел в развитието на нашата литература тогава, трябва да отбележим, че наред с критико-реалистичната насока - доминираща, особено в прозата, но постепенно губеща престижа си - все по-силно се чувствува повеят на индивидуализма и модернизма, който през първите две десетилетия на новия век ще изкристализира в самобитния и също нелишен от нюанс на социален критицизъм български символизъм. От друга страна, критиката на буржоазното общество се води от различни позиции - от гледище на рушащия се патриархален морал и забравените идеали на националноосвобо- дителното движение, от позицията на класическия буржоазен демократизъм (при цялата си ограниченост и той е само розова мечта в сопаджийска, байга ньовска България), и от народнически или сиромахомилски позиции... И в това време, когато социализмът е детската болест“ на мнозина български писатели, в творчеството на Георги Кирков и Димитър Полянов зазвучава про летарската правда. Още първата му творба - разказът „Да не бях сиромах", появила се през 1894 г. в сливенския вестник „Сиромашки защитник“, се оказва - макар и не лишена от народнически навен - симптоматична за бъдещото творческо развитие на Димитър Полянов.

Пред всеки изследовател, който прави опит за синтез на историята на българската литература, възникват редица проблеми. Като разглеждам някои от тях, далече съм от мисълта да разреша който и да било и само поставям въпроси. Основният проблем, който изглежда и досега най-труден за решаване, е естествено този за избора на изследователския метод. Както е известно, до днес прилагаме успешно позитивистичния метод от XIX в., който разглежда творбата като продукт на външни, извънлитературни фактори и който с течение на времето бе допълнен със социологизма. Пак така несъмнено е, макар да не е толкова очевидно, че върху съвременната изследователска практика влияят резултатите от антипозитивистичния прелом и особено т. нар. героичен биографизъм. В нашата изследователска практика - съзнателно или несъзнателно - се включват и разнородните методологически подходи от ХХ в., като се почне от стилистическите изследвания и структуралистичните теории, в които се набляга на самото произведение и се мине през митографската критика, архитипната критика и психокритиката и се стигне до различните концепции за сравнителните изследвания. През десетилетията, които ни делят от времето на появата на тези методи (достатъчно е да припомним, че дейността на Пражката структурална школа фактически се ограничава в годините 1926—1948), те не само са оказвали влияние върху нашето изследователско съзнание, но същевременно са проявили както своята пригодност, така и недостатъците си. Разпространените напоследък социологични проучвания на литературата, които разглеждат творбата като резултат от взаимодействието между предавател и приемател и се опитват да обяснят механизма на литературната комуникация, също поставят проблема, който отдавна занимава литературоведите (нека припомним теорията за т. нар. „места на недоопределеното“ на Роман Ингарден, „Das literarische Kunstwerk", 1930). Изобилието на методологически подходи ни навежда нерядко на песимистични изводи. Всеки от тези методи крие различна опасност. Така например структуралистичните изследвания, провеждани както в синхронен, така и в диахронен план, заплашват с унифициране на богатото литературно наследство. На свой ред традиционните външни методи, опрени на опита на позитивизма и социологизма, водят до пренебрегване на вътрешната динамика на литературния процес.

Роман Ингарден (1893-1970) еедин от най-видните представители на феноменологическата естетика, която заема централно място в пъстрата картина на съвременната буржоазна естетика. Това течение, както отбелязва немският изследовател Норберт Кренцлин, е исторически представено в два варианта: контемплативен (формалистичен) и екзистенциалистко-програмен". И двата варианта не само не са загубили своето значение, но оказват все по-нарастващо влияние върху духовния живот на Запад. Докато първият от тях импулсира тър сенията в методологическата област на съвременната буржоазна естетика и изкуствознание, вторият - екзистенциалистко-програмният - се опитва да им придаде мирогледна целенасоченост и цялостност. „Преди всичко по това - пише Н. Кренцлин - се отличават те един от друг. "2 Научното творчество на полския ученик на Е. Хусерл принадлежи към първия вариант на феноменологическото направление в естетиката. То е провъзвестено от излязлата през 1908 г. работа на Валдемар Конрад „Естетически предмет. Феноменологическа студия". Това съчинение епървият документ за опитите да се опише и обоснове основният принцип на феноменологическата естетика - да се разглежда художественото произведение само по себе си и за себе си, да се анализира то не като означаващо, а като съществуващо. В. Конрад, а след това и М. Гайгер4 настойчиво защищават пригодността на феноменологическия метод към естетическите изследвания, екстраполират феноменологиче ското структурно описание в областта на естетиката, повдигат въпроса за специфическия способ на съществуване" на художественото произведение, въвеждат метода на съзерцание на същностите" (Wesensschau) и превръщат феноменологическата интуиция и очевидност в основни критерии на истинността на феноменологическата естетика. Р. Ингарден в своето първо и капитално съчинение по естетика (Das literarische Kunstwerk, 1931) ce опитва да изяви основополагащото значение на тези проблеми за естетиката, да синтезира постановките и решенията им.

В една програмно-методологическа статия „Бъдещето на литературата като предмет на изучаване" [Л 15] Д. Лихачов поставя въпроса за принципите на литературното развитие и тяхната зависимост от развитието на обществената мисъл, от историята на културата и от влиянието на другите изкуства: между впрочем една от обикновените теми на големия съветски литератор и културовед. Авторът е убеден, че ако съдим за бъдещето на литературата само по социалната предсказуемост, задачата се усложнява и резултатите ще бъдат равни почти на нула. Известна максима е, че литературното и общественото разви тие са в комплицирана връзка. Затова нито историята на литературата, нито наблюденията над литературния процес могат да се базират върху пряка връзка със социалните явления. Рисковете на подобно начинание са неимоверно много. Затова пък опорните пунктове на усложнената връзка между обществената и литературната мисъл са също така много и не съвсем лесно определими. Ю. Лотман счита, че „законите на постройка на художествения текст са закони на постройка на културата като цяло" [18, 241].1 Това не е ефектна фраза на романтично предполагаемо единство на света, а теза на семиотик, който в целостта на художествения знак е склонен да види общите културни знаци на епохата. Това е едната страна, от която може да се определят ред принципи на художественото и в частност на литературното развитие. Да погледнем въпроса и от другата страна: откъм вътрешните опорни пунктове на художествения процес. 1. Повече от две опорни точки, които естествено не се разполагат в права Линия. 2. Реципрочност: актуализиране на традиционни художествени типове или елементи на ново равнище. 3. Пародийност. Следващият етап на литературното развитие е пародия на предходния (най-често). Но спонятието пародия като иронично-напрегната транс формация на литературни теми и похвати не може да се обясни изцяло лите ратурният процес. Усилията на ОПОЯз в това отношение дадоха интересни реницата. 1.Първата от двете цифри означава номера на ползуваната литература, втората - стра88 зултати, но с тях не се решиха основни въпроси. Върховите (да ги наречем още крайъгълни) елементи на литературното развитие предлагат по-голямо богатство в процеса, отколкото ни информира пародията. Те често изхождат от пародията, но не се покриват с нея. Те са синтез в иманентния процес, а спрямо общата система на културата влизат в най-усложнени и опосредствувани връзки. 4. Автоматизация и актуализация на структурни елементи. Структурните слементи се намират в неизменно напрежение и никоя от тези две страни на напрежението не надделява. Един художествен текст не може да се състои само от автоматизирани или само от актуализирани елементи, това е равнозначно на смърт на текста. 5. Отношение на низова и върхова литература. В дадена епоха един литературен тип се счита за върхови, в друга епоха - обратно, същият принцип се счита за низов. Този принцип еоснова на парадокси. Тъй като високата литература е област на максимална художествена организация, низовата се представя като сфера на понижена условност, свобода, природност и тя именно получава свойства на по-голяма притегателност. Дори понякога организиращ принцип на низовата литература са норми, които на предишния етап на литературното развитие били свойствени на върховата литература. Така през 1830-1840 г. низовата руска литература се представя от романтизма, т. е. от онази естетическа система, която бе настроена отрицателно към „низа“, когато бе върхова литература [17, 34].

Годините непосредствено след Октомврийската революция означават бурен революционен подем. Събитията се втурнаха в сферите на литературния живот, придавайки политическа заостреност и горещина на литературните явле ния. През този период се слагат трайни основи в развитието на една нова литературна епоха, началото на процеси, които се развиваха и видоизменяха през няколко десетилетия по-късно. Огромните промени, настъпили в нашия обществен живот след Октомврий ската революция, узряването на голямата мечта за тържеството на народа, решителният устрем на народните маси - всичко това внесе нови духовни изме рения, породи нова идея за прекрасното, създаде тласък за нови идеи, за нови художествени проблеми. Още на времето Г. Цанев в първите си статии като ли тературен критик видя големия процес на възвръщане на младата революционна поезия към реалността, възвръщане на земята. В статиите „Нашите млади поети (1923) и „Възторжен певец на народните маси" (1924) той свързва особеностите на тая поезия с революционните борби след войната, с революционния дух на събитията, с характера на епохата, когато „световният пролетариат навлизаше в своята героична епоха и смело, дръзко посягаше да обсеби света". Още в тези първи смели обобщения на настъпилите художествени процеси младата проле тарска критика отбеляза историческата необходимост и историческа закономерност в появата на новото пролетарско изкуство, връзката му с най-важните събития, с обществените тенденции на епохата. И още нещо - видя, че тая нова поезия се явява като отрицание на традицията на символизма, че по дух и иден, по чувства и образи тя се противопоставя на символизма и представлява едно връщане към земята. Младата критика видя и друго - че в тая заредена с фермента на неспокой ствието, на революцията действителност се раждаше в новото революционно поколение писатели нов поглед за живота, ново отношение към света, или, както Г. Цанев се изразява в „Проблеми на днешната българска литература", „ново чувство за света изобщо“. Има нещо много важно, когато се говори за оформянето на нов естетически идеал, за нови естетически позиции - въпросът за оформянето на ново художествено съзнание, на променено виждане на света Както Г. Бакалов, така и Г. Цанев видяха новата душевност, новото художе ствено виждане на пролетарския писател, видяха смяната на едно художествено виждане дуалистичното с друго, забелязаха, че се менят не само идеите, че във войната индиви съзнание отстъпи 110 пред гласа на действителността, но и че се мени 1 Георги Цанев. Възторжен певец на борческите маси, 1924. Ъгълът на виждане, мени се художественият поглед, скъсява се разстоянието между поет и читател - мени се адресатът на поезията и съзнанието на поета се слива със съзнанието на масите. „Новите поети, които дойдоха след символистите - пише Г. Цанев, — не приличаха на тях. Те идеха с друг ъгъл на гле дане, с друго самочувство. Те носеха психологията на следвоенния човек, който, по обратен път, бе научил нещо ново, здраво от войната. Стихията на масовата смърт в толкова годишни сражения пробуди жизнения инстинкт у хората. Унизителното обезценяване на техния живот на бойното поле роди съзнанието за ценността на човека…

Както е известно, поезията на Н. Фурнаджиев и лирическите разкази на А. Каралийчев - сборникът „Ръж" - са сравнявани по образи, стил, светоусещане. Действително в метафоричния език на Каралийчев откриваме онова качествено ново отношение към действителността, което литературните изследователи на този период определят като „приземяване" на образа в противовес на символистичната поетика. Една формална съпоставка (която се абстрахира от контекста на цялото) между изграждането на образите у двамата показва, че и при Каралийчев те са изведени от основните реалии на природата и селския бит:

Днешната висока преводаческа мисъл е все повече склонна да приема художествения превод като неотменна и съществена част от националната литература. Всеки превод, изпълнен с творческо вдъхновение, талант и майсторство, е такова събитие в литературния живот, каквото и появата на значително оригинално литературно произведение. Такъв превод участвува еднакво в обогатяването на изразните възможности на родния език и във формирането на националното мислене, в динамиката на родната култура, в развитието на нейната биография и език, най-общо казано. А това направо ни води към друга, по-съкровена близост, към едно роднинство по кръв, преживявания и творчески усилия между преводача и създателя на оригинално произведение. Познати са ни многото усилия да се оприличи работата на преводача с друг вид работа и дейност, за да се изясни и онагледи нейната същност. Сравняват преводача с актьора и неговото изкуство да се превъплъщава на основата на текста в чужд образ. Сравняват преводача с художника, който трябва да претвори и преизрази даден материал, с режисьора, който творчески интерпретира определена художествена действителност и т. н. Не срещнах обаче сравнение на високото изкуство на превода и неговите творци с критиката, с критика и изследователя на текста, а общото между тях е много повече и съще ствено, независимо от очевидните за всички разлики. Критика и превод - ето една благодатна тема, на която някой някога навярно ще се спре с всичката сериозност и задълбоченост, която тя несъмнено заслужава! Преводачите, както и критиците трябва да създават необгледните, широки хоризонти на родната литература, достолепно и със самочувствие стоейки на нейната собствена почва, охранявайки нейните корени, нейната естествена среда. На преводача, както и на изследователя и познавача на родната литература, е необходимо вярно и дълбоко чутие за трайните и актуални потребности на родната литература, неговият избор всякога трябва да бъде творчески и да се основава на познаване историческата еволюция на нашата литература и ней ните съвременни нужди. На някои стари и мъдри източни езици първоначално думата превод е означавала тълкувание, интерпретация, а известно е, че синкре тичните термини издават първоначалното родство и единосъщност на обосо били се по-късно области. Преводът е висш род критика, тълкувание, преизразяване на друг език на оригинала, също както критиката е висш род превод на художественото произведение от езика на творческата спонтанност на езика на съзнанието за творчество, на езика на идеите. Преводачът познава в същата степен, както и критикът, плашещото противоречие между своята творческа субективност, индивидуал139 ност и строгата научна добросъвестност, която трябва да ни придържа към автентичността, към верността до оригинала, подлежащ на интерпретация, трудността при намирането на неуловимата мяра, в която влагаш всичко без остатък от себе си, но с любов и преданост го отдаваш другиму. Ние се изпра вяме еднакво безстрашно не пред самата действителност, но пред нейното отражение, пред нейното творческо пресъздаване и в нас и чрез нас трябва да просветне отново животът, по-точно произведението трябва да се роди за нов и друг живот в системата на една култура. Както критиката и критиците, преводът и преводачите са на предните постове на идеологическата борба в съвременния свят, бих казал, че се намират на най-уязвимите и чувствителни места в тази борба и съзнателно и безсъзнателно участвуват в нея с всичките си усилия.

В неспокойната жизнена и творческа съдба на Пенчо Славейков Италия заема особено място. Там поетът прекарва последните месеци от своя живот, но този сравнително кратък период от време е изпълнен с толкова богато вътрешно съдържание, че заслужава сериозно и задълбочено проучване, каквото все още нямаме. Спомените Алекси на Мара Белчева, които наистина са твърде бегли, малката книжка на Бекяров,а десетина бележки и статии с репортажен характер - това е почти всичко, писано за пребиваването на Пенчо Славейков и Мара Белчева в Италия. Тук, разбира се, не влизат ре дица статии в италианския печат от 1912, 1937 и 1940 г., които засега са известни само на тесен кръг специалисти. Публикуването на писмата на Мара Белчева до Александър Паскалев, които днес се на мират в архива му, а е оправдано от факта, че те прибавят няколко нови щрихи към онова, което знаем за последните месеци от живота на Пенчо Славейков в Италия. Въпреки болестта и оскъ дицата, с които е трябвало да се бори, за да твори, поетът е работил непрекъснато, безпоща ден към себе си, преизпълнен с нови творчески планове. Писмата на Мара Белчева свидетелствуват, че до последния миг тя е била негова неразделна другарка. В същност три от тези писма са писани вече след смъртта на Славейков, по и в тях той продължава да живее, постигнал своя блян от „Псалом на поета“. Особен интерес в първото писмо представлява подробният план за двутомно издание на Славейковите критически очерци. Вероятно този план е диктуван на Мара Белчева от болния по това време поет. За съжаление последните две статии от проектирания първи том, за които се отбелязва, че са непечатани, не се намират между известните досега ръкописи на поета. Трудно е да се съди само по заглавието, но вероятно в споменатия „Очерк на европей ската и българска литературна скица" Славейков е разглеждал българската литература в кон текста на европейското литературно развитие. Откриването на ръкописа на другия очерк - „Ницше и една реч за Толстоя", може би ще ни позволи да привлечем нов доказателствен материал за своеобразието на Славейковото ницшеанство. Приживе Пенчо Славейков не е успял да осъществи така старателно замисленото издание на своите критически очерци. Довършването на „Кървава песен“ и някои поправки в антоло гията „На Острова на блажените“ изцяло са поглъщали неговото внимание. Освен това твърде възможно е Ал. Паскалев да е отказал под някакъв предлог да издаде очерците. Това предпо ложение намира до известна степен подкрепа в едно писмо на д-р К. Кръстев до Яворов от края на май 1912 г.:

В разнообразното съдържание на сп. „Вопросы литературы", орган на Съюза на писателите на СССР и Института за световна литература „Максим Горки" при АН СССР, особено силно впечатление прави стреме жът да се намери най-подходящото съотношение между публикациите по проблеми на съвременната - съветска и чужда - литература, по литературна история и теория на литературата. В кн. 7 привлича вниманието обсъждането на пиесата на В. Черных День приезда - день отъезда", видяна като израз на определени социално-психологически тенденции, породени от НТР. (Това се подчертава и от наслова, под който протича обсъждането - След Чешков".) За стремежа да се види творбата от различни гледни точки показателен е фактът, че наред с литературните критици и автора участие в обсъждането взима и Г. Тараторкин - изпълнител на главната роля в спектакъла на театър „Моссовет" Пак към съвременната, но този път амери- канска литература е насочена статията на А. Мулярчик „Смяна на литературните епохи“. Тя разглежда някои насоки, които свързват в литературата на САЩ „гнева" на 30-те години с бунта“ (разбиран естествено в по- особен смисъл) на 60-те години. Аналогията между тези две твърде различни десетилетия крие, разбира се, и твърде сериозни отлики - нещо, което особено ярко личи в творческия път на Хемингуей, изразител на прогресив ните демократични тенденции на 20-те и 30-те години, но постепенно стигнал до радикален разрив с предишните си разбирания, което особено нагледно личи в недовършения му роман „Острови на течението". Изобщо за автора на статията творчеството на „Папа Хем" е до голяма степен изходна точка и база за сравнение със следващите генерации, въп реки че литературната панорама на 30-те Години в САЩ е твърде по-широка. Но онова, което обединява творбите на Т. Уайлдър и Н. Уест, на Дж. Стайнбек и С. Луис - да споменем само някои по-ярки творци - е тенденцията към пряко насочване в сърце вината на социалните проблеми, към социа лен критицизъм. Твърде скоро обаче кризата на буржоазно-демократичните възгледи, съз нанието за тяхната ограниченост и пасивност пред лицето на историята дава отражение и в творчеството на споменатите писатели. Именно тук търси А. Мулярчик началото, определило в много отношения една сравнително далечна епоха, каквато са 60-те години на американската проза. Анализирайки „Цялото кралско войнство" на Робърт Пен Уорън и „Арфата на тревите" на Труман Къпоути, „Зрително поле“ на Райт Морис, „Лолита" на В. Набоков, някои разкази на Селинджър, „Зимата на нашето недоволство" на Дж. Стайнбек и др., авторът стига до извода, че „бунтът на 60-те години е ръководен от идеята за моралното съвършенство на човека - нещо, което подсказва и забележимото спадане на социалния тонус на американската белетристика. Безспорен интерес представлява и статията на А. Битов „Трима „пророка". Този интерес започва още от замисъла: статията на известния белетрист представлява коментар на литературно-историческо изслед ване, написано от фиктивен, измислен автор. Но това не е просто мистификация или пародия; стремежът на А. Битов е да изследва някои стереотипи на литературоведското мислене, датирани - чрез беглите биографични данни за мнимия автор - в съвсем определено време. И затова статията на А. Битов - плод колкото на фантазията на белетриста, толкова и на някои обективно съществуващи тенденции в литературната история - е не само увлекателно иронична, но привлича вниманието и върху един тип учен, който не е продукт само на чистата фикция. Централно място в кн. 7 има статията на Б. Бялик „Особеното огледало на изку ството. (Препрочитайки статиите на В. И. Ленин за Л. Н. Толстой)". Както показва и за главието, авторът се стреми да разкрие Лениновото разбиране на спецификата на изкуството, реализирано на практика в забеле жителните му статии за Толстой. С тази цел Б. Бялик (известен познавач на творчеството на М. Горки, автор на няколко книги за него) прави сравнителен анализ на схващанията на Горки и на Ленин относно творчеството на Толстой. Отхвърляйки опростителските тъл кувания, авторът разкрива - може би поправилно еда се каже реконструира - проникновеното Лениново разбиране на специ фиката на изкуството, намерила великолепно изражение и в статиите му за Л. Н. Толстой. 151 Значителен интерес представляват и поместените в кн. 7 на сп. „Вопросы литературы" неизвестни материали из архива на В. Брюсов. Кн. 8 се открива със статията на В. Кожевников „Време на велики дела", която разглежда темата за труда в съвременната съ ветска литература. Литовският критик и литературовед В. Кубилюс в статията си „Формирането на националната литература - подражателност или художествена трансформация?" се спира, анализирайки опита на Литовската литература, на въпросите за отношенията между фолклора и литерату рата, за външните влияния и тяхната трансформация в периода на формиране на една национална литература.

През есента на миналата година в Киевската библиотека към Академията на науките в УССР, в отдел „Старопечатни издания", попаднах на интересни описания на двореца на Абдул Азис. В помещението, в което Азис провеждал разговорите с майка си, негов най-добър съветник, по една от стените се стичала вода. Разбира се, неслучайно, а за да не чуват гласовете и тайната да остава неприкосновена и пълна. Освен това в ръкописа се дава планът на дворцовата лична баня с помещение в нея, отделено с решетка, в което Абдул Азис, представете си, влизал специално за да насапуниса главата си, критичен момент - в който най-често са ставали покушения върху първия човек на империята. И това - в Константинопол, в султанския Дворец, между хората, с които е живеел. В "Тодор Икономов" на Тончо Жечев, неусетно попадаме именно в това време, в тоя къс от история, който така малко е приобщен към нас, към времето ни, към историческата ни памет. Нашата литература с националреволюционна багра повече се е занимавала с живота отвъд Дунава, във Влашко, и това донякъде е обяснимо - там е била по-голямата част от нашата емиграция. Няма съмнение обаче, че из браилските свърталища хъшовски" много по-лесно можеха да се пеят български песни и да се говори на висок глас за Отечеството, откол кото в преизподнята на Цариград, мястото, където работи и действува Тодор Икономов. Впрочем, кой е той? Едно име познато повече, отколкото самото му дело. Име на българин, страдалец български, с хубав як врат, който не се бои от бесилката, мъченик на своите идеи", както го нарича и Т. Жечев. Именно Икономов е един от тези, които живеят и се борят отвътре, в сърцевината на империята, в Царитрад, който по онова време е толкова гръцки, колкото български и турски, а толкова и на страха от утрешния ден. Революционер сред черковниците, Тодор Икономов на Тончо Жечев далеч надхвърля библиографския портрет, изграден върху онова, което е писано или останало от него. Авторът е потърсил свои виждания, свои тълкувания на един възрож Денец, психологическите му измерения, дълбочините и противоречията на неговата мисъл, които в много случаи се изплъзват или поне трудно се долавят от авторите на подобни книги. Така силата на Тончо Жече вия Тодор Икономов не е толкова в хронологично разказаните събития, колкото в „оживяването" на един образ в тези събития, тър сенето и намирането на мястото му, и то за едно време, когато българската искра е гаснела от могъщото влияние на фанариотството и просветената гъркоманщина. Въпреки цялата си ненавист срещу духовенството, изразено така добре в „Моята молитва", в статията си „Решен ли ечерковния въпрос" Хр. Ботев пише: „Не се мина много време от началото на нашето възраждане и ето, вехтата борба между двата елемента - българи и гърци, се начена със сичката сериозност, като борба за живот и смърт, за глад и насуш хляб. В тази борба много пра ведни жертви претърпя нашият народ, много добри патриоти, много пламенни деятели в делото на възраждането и образованието, много мъченици за любовта към ближния измряха в турските Тъмници и в заточение, гонени и убивани тайно и явно. Не по-малко бяха и на разбойническия вертеп - фенер." Тончо Жечев е избрал една от тези трудни пътеки. Безусловно, той се е намирал между не един и два свои авторски конфликта в изграждането на образа на Икономов. Освен това всичко би било много по-лесно, ако той се придържаше към биографичните възли", без те да се развързват и тълкуват. Трудьт дори би станал по-обемен, а може би и почетивен. Тончо Жечев обаче не е избрал лекия път на занимателността, действието и повърхностната фабула. Той е усетил отговорността, както споменах, да ни разкрие вътрешните измерения на едно дело, да влезе в психографията на събитията и в края на краищата да остане при трайните стойности, които биха ни връщали нееднократно към тази книга.

За мнозина Божидар Божилов е образец на типичен лирик - спонтанен и емоционален, плодовит и често „артистично" небрежен в стиховете си. И понеже, както знаем, творческата спонтанност и критическото съз нание се намират на противоположни полюси, есетата и статиите на поета в новата му книга „Поети отблизо" представляват много странен интерес - не само с проблематиката си, но и като един опит да се съчетаят поетическото проникновение, тънкият усет за нюансите в поетическата реч с аналитичността на критическото мислене. Подчертавам това, защото според мен именно В този случай са най-безспорни и интересни критическите открития на Божидар Божилов; и обратно, когато той се старае да, вмести" непосредственото си впечатление в рамките на априорни - и понякога неточни - схеми, когато не се доверява докрай на своя непосредствен усет, се случват и доста очебийни (за щастие, твърде редки) разминавания с обекта на критическа интерпретация. 11 Литературна мисъл, кн. 1 Една част от статиите - Ехото на Октомври в българската поезия“, „Септември 1923 в нашата поезия“, „Отражението на Втората империалистическа война в някои лирически творби" и др. - са изградени върху обзорнотематичния принцип. Както показват и самите им заглавия, в тях се търси отражението на определено историческо събитие (и свързания с него тематичен диапазон) в нашата поезия. В тези статии Божидар Божилов влиза по-скоро в ролята на литературен историк - прецизно изброява творби на различни автори, анализира идейно-сстетическите им особености, като се стреми по този начин да очертае и развитието на темата в нашата поезия. В първата от цитираните статии той се спира най-напред на творбите на Д. Поля нов, отбелязвайки особената сплав от нова идейност и традиционен образен реквизит, разглежда стиховете на Христо Смирненски като нов етап в естетическото овладяване на темата, проследява развитието и в творче ството на Хр. Ясенов, Хрелков, Кр. Кюляв ков, Хр. Радевски, Л. Стоянов, Мл. Исаев, Анг. Тодоров, В. Андреев, Кр. Пенев, К. Зидаров..., за да стигне до днешните и пре въплъщения в стиховете на П. Матев, Д. Методиев, Л. Стефанова, О. Орлинов и още много поети. Дори самото това изброяване показва какъв е подходът на Б. Божилов: обзорен, със строго спазване на хронологията, със стремеж да се откроят онези творби, които бележат нов момент в трактовката на темата за великия Октомври в нашата поезия - за да се достигне накрая до обобще нието за мястото и ролята на октомврийската тема в развитието и обогатяването на граж данската тематика в българската лирика. По аналогичен начин, макар и много полаконично, е написана и статията „Септем ври 1923 в нашата поезия". Тук вниманието на автора е насочено повече към въпроси, свързани с приемствеността и новаторството в нашата поезия през 20-те и 30-те години: ролята на А. Разцветников като продължи тел на традицията на Хр. Смирненски, новаторството на Н. Фурнаджиев, поемата на Гео Милев „Септември" като образец на творчески асимилирани влияния на модернизма... По-друг, много по-личен нюанс има в статията „Отражението на Втората импе риалистическа война в някои лирически творби" (въпреки че композиционно тя не се отличава чувствително от първите две), където Божидар Божилов е ограничил задачата си и хронологически, и тематично. Но тук той има предимството да пише в съшност за един исторически момент, изиграл голяма роля в оформянето на неговото поетично поколение. И предимствата на личния опит, на непосредствено преживяното личат дори в един на пръв поглед незначителен факт: авторът е много по-проникновен в тълкува нето на творбите на Б. Райнов, Ал. Геров - поети, с които го свързва общият духовно161 емоционален опит, отколкото когато пише за Хр. Радевски; въпреки незначителната по време разлика Радевски е поет от по-друга формация, с по-различна нагласа. Не искам да кажа, че по тази причина авторът се е „разминал" с него - просто по отношение поезията на Хр. Радевски той остава повече в кръга на познатото, липсва онова откри вателство, косто се ражда от интимното съ причастие с разглежданата проблематика, от вътрешното родство (колкото и различни да са те като творчески индивидуалности) с постите на 40-те години.

За стиха като специфично организирана художествена реч в нашата литературно-критическа практика се говори между другото, с повърхностно позоваване върху една или друга черта или страна от тази организация, и то от позицията, че тази особеност на поезията е като че ли нещо, без което тя би могла да мине. Разбира се, не става дума за подценяване на социално-психологическия анализ, но не можем да сметнем за нормално положението да се пренебрегва стиховедската структура на поезията, ролята на стиховата поетика в цялостното идейно-естетическо Функциониране на поезията. Книги като „Теория стиха" не само ни Напомнят, че поезията не е просто литературно творчество, подчиняващо се на общите закономерности на това творчество, а и на специфични, присъщи само на нея закономерности, но и ни въвеждат в сложния свят на тези закономерности. Дело на един живот, тя запазва своята актуалност, защото нейният автор подхожда към явленията на стиха диалектически, разкривайки тяхната слож ност, относителна обособеност и вътрешна преходност. Във връзка с „бума" на свободния стих в нашата поезия през втората половина на 50-те години остро се актуализира пред нашето литературознание и пред стихознанието ни в частност дилемата, която в дезюнкти вен вид формулира М. Янакиев: „Или (1) „свободният стих" е наистина стих и лириката винаги е стихотворна", но пък поня тието стих разширява обема си така, че се изравнява по обем с понятието говор, т. е. спецификата на стиха изчезва", или (2) в израза свободен стих думата стих е употребена неуместно, та се оказва, че лириката не се пише задължително в стихове. " Авторът на „Българско стихознание" за ключава: „Свободният стих (Vers libre) не може да бъде обект на стихознанието, за щото по нищо не се отличава от говора изобщо. "1 „Българско стихознание" има ценни достойнства, без които бъдещото развитие на стиховедската ни наука едва ли ще направи следващите си успешни крачки, но по въпроса за свободния стих нейният автор отстоява позиция, която практиката на поезията и в частност на нашата поезия отхвърли. По този проблем Янакиев заема становище, косто отстъпва по убедителност от това на известния български поет Емануил ПопДимитров, изказано в началото на четиридесетте години: „Същинският свободен стих притежава свой, своеобразен ритъм, своя интонация и музикалност, и носи в себе си всички съществени белези на стихотворната реч. 2 И ако нашият пост и изследовател на стиха само в общ вид защищава правото на свободния стих да остане в пределите на стихознанието, Жирмунски го подлага на шателен анализ, за да изясни спецификата на неговата ритмична организация. И аз ше си позволя да приведа изцяло обобщеното описание на тази организация, защото според мене тя би могла да бъде приета като основа и за изследването на свободния стих в нашата поезия: „Свободни или волни стихове ние наричаме стихове, които нямат строга метри ческа композиция.

За българската литература, литературна критика и литературознание 1976 г. бе време за задълбочен анализ на постижения и тенденции, стимулиран от крупните събития в обществения живот - XI конгрес на БКП, Юлския пленум на ЦК на БКП, III конгрес на СБП. Именно в духа на техните решения бе и дейността на Института за литература, насочена към разрешаването на значими проблеми. В областта на Историята на литературното развитие научноизсле дователската дейност бе свързана главно с мащабната задача за написване на многотомна история на българската литература, като бяха потърсени такива форми на работа, че работата на всички сътрудници да бъде пряко или косвено свързана с тази основна задача. С оглед на това бе създадена и проблемна група „Проучване на неразработени етапи и проблеми на българската литература от Освобождението до наши дни" с ръководител М. Цанева, която привърши предсрочно работата си. Активна бе и дейността на проб лемната група „Творчески анкети" с ръководител Ив. Сарандев, в която бяха обсъдени анкетите с А. Гуляшки (К. Бъклова) и К. Калчев (Е. Константинова); подготвят се и анкетите с И. Волен (Р. Дамянова), Д. Жотев (В. Янева), Кр. Григоров (Л. Григорова) идр. Продължава работата си и проблем ната група „Възникване и развитие на жанровете през Възраждането" с ръководител Цв. Унджиева. Недостатъчно активна е обаче работата на проблемната група „Литературният процес, отразен в периодичния печат" с ръководител Е. Константинова, която, въпреки че трябваше в края на 1976 г. да представи един том с изследвания, все още е в процес на уточняване на програмата, отделните теми, сроковете за разработката им и пр. Значителна дейност разви през 1976 г. проблемната група „Кирило-методиевска енциклопедия". Извършена е огромна под готвителна работа, която бе докладвана от ръководителя на групата акад. П. Динеков в Научния съвет на EЦЕЛ през октом ври 1976 г. и получи положителна оценка. През 1977 г. цялата дейност на специалистите по старобългарска литература в института и извън него ще бъде насочена към срочното завършване на Кирило-методиевската енциклопедия. Обществено значима бе дейността на проблемната група 100 години от Освобождението на България" с ръководител Хр. Дудевски. Във връзка със стогодишнината от Априлското въстание бяха проведени национална и зонални научни сесии, в които членове на групата участвуваха с доклади и научни съобщения. Институтът за литература организира национална юбилейна сесия съв местно с ОК на БКП в Пазарджик, на която бяха изнесени 15 научни доклада и съобщения (Г. Димов, Ем. Георгиев, Е. Каранфилов, М. Цанева, Цв. Унджиева, Хр. Ду девски, Д. Леков, Г. Вълчев, Р. Дамянова). Членове на групата взеха участие и в други научни сесии - Хр. Дудевски, Г. Димов, М. Цанева, Цв. Унджиева, Д. Леков уча ствуваха в сесиите в Пловдив, Ямбол, Сливен, Клисура, Хасково, с. Ново село. Заслужава да бъде отбелязано и участието на чле нове на проблемната група в международни, национални и зонални сесии, посветени на стогодишнината от гибелта на Христо Ботев (П. Динеков, Цв. Унджиева, Д. Леков). Проблемната група подготви и ще издаде съвместно със съветското издателство „Художествена литература" сборник „Освобо дителната Руско-турска война (1877-1878) и българската литература“, в който участвуват 13 учени от института и двама външни сътруд ници. Довършва се комплектуването на т. І с докладите и научните съобщения по случай 100-годишнината от Освобождението на Бъл гария. В пълен ход е и работата по антологията с художествени материали за Освободителната война. По повод кръгли годишнини на видни български писатели - Елин Пелин, Захари Стоянов, Димитър Полянов, акад. Георги Цанев - институтът подготвя сборници с изследвания. От тях вече е приет сборникът за акад. Георги Цанев. С индивидуални теми в областта на лите ратурната история участвуват Б. Ангелов („Митрополит Михаил Колосийски. Из историята на руско-българските връзки през XVII в."), Ст. Кожухаров („Неизвестни палео167 графски особености на среднобългарски химнографски паметници от XII-XIII в."), Л. Минкова („Български възрожденци в Русия"), С. Баева („П. Р. Славейков". Монография, 1 част), М. Цанева („Иван Вазов". Монография), Ст. Каролев („Проблеми от творчеството на П. П. Славейков"), Е. Каранфилов („Душевността на нашия народ в историческото развитие на българската ли тература").