Читателят в поетическия текст (По материали от българската поезия през 60-те и 70-те години на XIX в.)

Всяка литературна творба съдържа себе за в си образа на аудиторията, която е предназначена, съдържа портрета на своя читател. През последните две десетилетия се засили научният интерес към „читателската програма" на литературните произведения, към читателя в текста („имплицитен“, „виртуален", „предполагаем“, „въображаем“, „потенциален“, „вътрешен"). Между реалния читател и „въображаемия" читател съществува сложна диалектическа връзка. Творецът обективира в текста представата си за читателя, която е изградена въз основа на исторически определена реално съществуваща читателска публи ка. На свой ред „Въображаемият читател влияе и на процеса, и на крайния резултат на писателския труд... "3 Повечето от изследванията за читателя имат програмно-теоретичен характер, например книгата на Ханелоре Линк „Изследване на рецепцията. Въведение в проблемите и методите“ и статията на Хенрих Маркевич „Възприемането и възприемателят в литературните изследвания. Перспективи и трудности". Х. Линк разглежда автора и читателя като комуникативно-теоретически категории и прави ценни терминологични уточнения на понятията реален читател, имплицитен (абстрактен) читател и експлицитен (фиктивен) читател; тяхното изследване трябва да се провежда съответно на извънтекстово ниво, на вътретекстово ниво и на равнище „фиктивна комуникативна ситуация". Х. Маркевич отличава имплицитния читател от традиционно въображаемия читател, който се явява художествен образ или конкретно лице в текста. Според Маркевич имплицитният читател е по-обобщен тип читател; той присъствува в текста или като установка на писателя върху определен тип читатели, или като най-общо обръщение на автора към потенциална ауди тория.