Мицкевич

Избухването на Кримската война (1 ноември 1853 г.) буди нови надежди у полските патриоти. Трескаво вълнение обхваща и полската емиграция в Париж и Лондон, тъй като тя вярва, че избухналата война ще се превърне във всеобща война за освобождение на народите. Всички погледи са обърнати на изток. Всички политически групировки смятат, че съдбоносният час е ударил и излизат със свои програми за действие. Полските демократи в Лондон, тъй наречената Централизация, искат да предизвикат въстание в самата Полша. „Младата демокрация“ („Коло") в Париж, начело с миерославски, Висоцки и Елжановски възнамеряват да създадат в споразумение с Наполеон III полски легион в Турция. Към същата цел се стреми аристократическият лагер на полските емигранти „Хотел Ламберт", чийто водач княз А. Чарториски е признат от френския и английския кабинети, след обявяването на войната, за единствен представител на Полша в емиграцията. Френското обществено мнение е благосклонно настроено към полските домогвания и в Париж се говори, че Наполеон III имал искрено намерение да възстанови Полша. Княз Чарториски води продължителни преговори с френското и английското правителства, за да осигури някакви определени гаранции в полза на Полша срещу предлаганото участие на полските войскови части на страната на съюзниците. Неговият пръв сътрудник и племенник Владислав Замойски заминава през януари 1854 г. за Цариград, за да преговаря лично с Портата относно формирането на полски легион при турската армия. Със същата цел е присгигнал вече в турската столица (2 ноември 1853 г.) и Висоцки като пратеник на парижкото „Коло“.

Откакто типологическите съпоставки добиха гражданственост в сравнителното литературознание, изтласквайки на втори план проучванията на контактните връзки, някои смятат, че в тази област цари с нищо неограничена свобода. Могат да се изучават явления, възникнали независимо едно от друго, при еднакви, а дори при различни условия и тук са позволени всякакви своеволия... На такова своеволие може да прилича на пръв поглед и опитът за литературен паралел между „Славянобългарска история" на Паисий и „Книги на народа и полското пилигримство“ от Мицкевич, създадени 70 години по-късно от съчи нението на българския монах. Тези творби са не само плод на две различни епохи, но и в жанрово отношение са твърде различни. „Книги на народа и полското пилигримство" не са исторически труд. Те представляват по определението на проф. Юлиан Кшижановски „вдъхновена политико-морална брошура, стилизирана по библейски образец, което подчертава нейния нравоучителен характер". И при все това изглежда, че подобен паралел ще може да отговори на категоричното изискване, което трябва да се поставя пред всякакъв род типологически съпоставки: те трябва да водят или до нови теоретични наблюдения и изводи, или да допринасят за по-дълбокото проникване поне в едната от сравняваните творби. На времето проф. Ив. Д. Шишманов е сравнил „Славянобългарска история" на Паисий с „Емил“ на Русо, излезли през същата 1762 г., въпреки цялата разлика на „умствените кръгозори и културна среда" на двамата автори, за да изтъкне огромното значение на труда на хилендарския монах за българите, равно на онова, което „Емил“ имал за цялото човечество. С още по-голямо основание могат да бъдат съпоставяни две творби, чието значение за двата славянски народа е не само изключително, но и твърде сходно. Те са получили у народите си ед наква оценка. Нарекли са ги „народни библии“, „национално евангелие". Още в 1871 г. Марин Дринов пише, че отец Паисий „след дълговременен труд" пуснал между българите една „света за тях книга “3, а 65 години по-късно Боян Пенев, вече въз основа на конкретен историко-литературен материал, изтъква, че на Паисиевата „История“ се гледало като на народна библия и че са 1 Julian Krzyzanowski, Paralele, Warszawa, 1961, стр. 313. 2 И. Д. (Шишманов), 1762, Паисий и Руссо, Денница, І, 1890, кн. 7-8, стр. 353-354. • М. Дринов, Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му, Периодическо списание, 1871, кн. 4.я поставяли в църкви редом с евангелието. Ив. Д. Шишманов в цитираната вете статия нарича труда на светогорския монах „български нов завет За няколко поколения в Полша „Книги на народа и полското пилигриме ство" на Мицкевич са били национално „евангелие“ и „катехизис“ и така ги на ричат полските литературоведи. В началото на нашия век изтъкнатият истори на полската литература Станислав Тарновски говори за „Книгите" като за калог или катехизис на народа", а в излязлата през миналата 1969 г. „История на полската литература“ от Ю. Кшижановски авторът пише за величието н „националната библия - брошурата на Мицкевич „Книги на народа и полското пилигримство "4. Добили еднакво значение у народите си, двете „национални библии" трябва да притежават черти, които ги сродяват. Названието, с което са ги удостоили двата народа, ни заставя да предполагаме, че те са оптимистично предсказване, радостна вест (евангелие значи буквално „весело послание") за двата народа, пътеводна звезда, която ги води към избавление и техен своего рода нравствен кодекс.

Въпросът за творческата история на „Моята молитва" на Хр. Ботев, за подтиците и влиянията за нейното написване не е нов в нашата литературна наука и вече е бил предмет на научни спорове и изследвания. Пръв Ив. Хаджов допуска възможността за наличието на чуждо влияние върху написването на „Моята молитва" - на стихотворението на Вяземски „Руский бог". Според Хаджов в руската творба е изобразен „богът на заблудителите - охолници, на всичко мрачно и грозно в руската земя, на физическата и духовната мизерия в нея" 2 Такъв е според него и богът в „Моята молитва" на Ботев. По-нататък той открива в двете творби съвпадение от формално естество - „движението на ударението у княз Вяземски има издържана хорейна стъпка (-), а у Ботева ударението предпочита последната сричка". Известна близост посочва и в размера на стиховете - и при двамата поети стиховете са осемсрични (44). В съдържанието обаче Хаджов открива съществени различия: „Още в началната фраза Ботев посочва по-широко предмета на своето произведение. Ботев след характеристиката на бога се освобождава от него и с просветлена душа минава към чертите на положителното, минава към своята молитва. На тезата на Хаджов за наличието на контакти между творбите на Вяземски и Ботев възразява М. Димитров. Той не приема изложените от Хаджов формални сходства за надежден критерий, че съществува влияние върху българската творба, а го търси в съдържанието, където и според двамата изследвачи то липсва. По този начин М. Димитров категорично отхвърля предположенията на Хаджов за близост между стихотворенията на Вя земски и Ботев. Г. Бакалов открива влиянията върху „Моята молитва" в друга посока - идеите на Френската революция. За него „богът на разума у атеиста Ботев е само поетическа фигура, а съвсем не някакво мистично същество, както у деистите на Френската революция". Той също не приема приведените от Ив. Хаджов сходства в размера на „Руский бог“ и на „Моята молитва" за доказателство, че е налице контактна близост между двете творби. „Но в случая и дума не може да става за някакво подражание Ботево - толкова съдържанието на тия две стихотворения коренно се различава. От лекия хумор на руския поет над дворянска Русия до дълбоко изказаната героична клетва да положи живота си за делото на революцията разстоянието е колкото от небето до земята."?