Райко

125-годишнината от рождението на Райко Жинзифов е добър случай да го огледаме отново като поет и да посочим мястото на поезията му в нашата литература, по-точно в нашата литературна история, доколкото това място все още не може да се смята за напълно установено. Нашият интерес към Възраждането ни, една действително важна епоха от развитието на народа ни, от една страна, и нашата любов към литературното наследство на онези, които създадоха българската поезия, от друга, са постоянен стимул да се възвръщаме към неговия поетически образ, да търсим живо или историческо значение на стиховете му, да преиздаваме поетическото му наследство, въпреки прозвучалите неведнъж гласове на отрицание към поетическия му дар. Оценките за Жинзифовата поезия са твърде противоречиви още от нейната поява. Докато Любен Каравелов посреща „Новобългарска сбирка“, излязла от печат в 1863 г., с отрицателна рецензия (отпечатана във в. „Българска пчела“, бр. 7, 8 и 9), Васил Д. Стоянов сочи нейния автор за най-даровития между младите поети. Интересна е тая висока оценка за Жинзифов, дадена в ранен критически етюд върху съвременната българска литература, останал неизвестен у нас, понеже е напечатан на чешки език, в централния орган на чешката наука и култура от онова време - Списание на Чешкия музей“. „Жинзифов е още много млад - пише тук бъдещият секретар на Българското книжовно дружество, прераснало след Освобождението в Българска академия на науките - и можем да се надяваме, че на свое време ще стане прочут български поет, и то лирически поет, ако не го напуснат Амор и българските Вили. "1

Последните две десетилетия от живота си Жинзифов прекарва в Русия. Тук той, макар и далеч от робското ежедневие на народа си, създава творчество, свързано с духовната и политическата атмосфера в България, с общите тенденции в развитието на българската литература и култура. Жинзифов се изявява като поет, журналист, публицист, белетрист, преводач, литературен критик, фолклорист. И преди всичко като патриот, подчинил всяка своя проява на националния си дълг, на веруюто си на гражданин и демократ. Няколко момента от живота на Жинзифов се оказват решаващи във формирането на неговите обществени и творчески позиции. През 1856 г. той е назначен за помощник-учител в българското училище в Прилеп, чийто главен учител по това време е Димитър Миладинов. В негово лице Миладинов открива отдавна търсения съидейник. Жинзифов е респектиран от културата, изключителното родолюбие, педагогическия такт на своя сънародник. Той е увлечен от стре межа му българският език да се преподава в училищата, да зазвучи от църковния амвон; от неговата принципност и твърдост в борбата против асимилаторските домогвания на фанариотите. Дружбата с Миладинов прави от Жинзифов ревностен поклонник и популяризатор на народното творчество. Той наблюдава с увлечение народните обичаи, записва песни, приказки, предания. Тези богати впечатления от народния бит и изкуство не остават без отглас в развитието му като писател и публицист. На Миладинов Жинзифов дължи и друго - насочването към Русия, към нейната богата литература и култура. Тук той попада в кръга на Каравелов, Дринов, Нешо Бончев, създава с тях Московската българска дружина, която си поставя за цел да подготвя пристигащите от България младежи за приемане в руски учебни заведения, да ги снабдява с книги и ги подкрепя материално. По инициатива на Дружината през 1860 г. започва да излиза и единственото българско периодично издание в Русия „Братски труд“, в списването на което Жинзи фов има решаваща роля. В Москва жадният за знания български младеж се свързва с видни руски учени иобщественици - Ив. С. Аксаков, проф. М. П. Погодин, П. И. Бартенев, Нил Попов и др. Те му съдействуват да види редица събития и факти през техния поглед, да ги прецени с техния критерий, т. е. да възприеме някои техни славяноФилски концепции, които слагат отпечатък върху някои моменти в неговото литературно и обществено дело.