Поезията на Райко Жинзифов

125-годишнината от рождението на Райко Жинзифов е добър случай да го огледаме отново като поет и да посочим мястото на поезията му в нашата литература, по-точно в нашата литературна история, доколкото това място все още не може да се смята за напълно установено. Нашият интерес към Възраждането ни, една действително важна епоха от развитието на народа ни, от една страна, и нашата любов към литературното наследство на онези, които създадоха българската поезия, от друга, са постоянен стимул да се възвръщаме към неговия поетически образ, да търсим живо или историческо значение на стиховете му, да преиздаваме поетическото му наследство, въпреки прозвучалите неведнъж гласове на отрицание към поетическия му дар. Оценките за Жинзифовата поезия са твърде противоречиви още от нейната поява. Докато Любен Каравелов посреща „Новобългарска сбирка“, излязла от печат в 1863 г., с отрицателна рецензия (отпечатана във в. „Българска пчела“, бр. 7, 8 и 9), Васил Д. Стоянов сочи нейния автор за най-даровития между младите поети. Интересна е тая висока оценка за Жинзифов, дадена в ранен критически етюд върху съвременната българска литература, останал неизвестен у нас, понеже е напечатан на чешки език, в централния орган на чешката наука и култура от онова време - Списание на Чешкия музей“. „Жинзифов е още много млад - пише тук бъдещият секретар на Българското книжовно дружество, прераснало след Освобождението в Българска академия на науките - и можем да се надяваме, че на свое време ще стане прочут български поет, и то лирически поет, ако не го напуснат Амор и българските Вили. "1