Реторическата проза през Средновековието

Старобългарската литература е съставена от пет основни дяла - ораторска проза, белетристика, агиография, която стои между белетристиката и реториката, историческа литература и поезия. От тези дялове най-добре развита е реторическата проза. Създавана от талантливи и образовани български писатели, тя заслужава пълно и всестранно изследване както по съдържание, така и в жанрово и стилистическо отношение. II на Византия наследява високоразвитата теория за ораторското изкуство древната и елинистичната епоха. Тя приема от стария свят основните теоретически постановки, понятия и правила, разбиранията за реторическия стил. През в. от н. е. Хермоген написва няколко ръководства по реторика, между които най-известното е „За идеите“. В него намират място схващанията на Платон, Аристотел и други древногръцки мислители и реторици. През III—IV в. Афтоний пише друго съчинение - Прогимназми", обединяващо също основните теоре тически схващания на античните автори. Тези две книги стават основни учебници по реторика във византийските училища и според думите на К. Крумбахер тех ните предписания се предават и обясняват „в течение на цялото средновековие в една безкрайна верига от трактати и наръчници". През XIII в. Йосиф Ракендит ценен от съвременниците си като философ и учен, написва „Реторика“, в която съкратено излага основните положения на Хермоген, добавя нови глави за епи столярната литература, за ямбическата поезия и заключителна част - как трябва да се чете реториката. При всички обяснения той сочи образци за подражание, които ще улеснят практическото овладяване на реторическото литературно изкуство. Наред с античните автори, като Либаний, Исократ, Плутарх и др той препоръчва и видни християнски писатели - Йоан Богослов, Григорий Нисски, Михаил Псел. Очевидно реторическата проза от християнската епоха се счита като продължение на най-добрите традиции на литературната реторика от древността. В училищата на Византия тя се преподава като теоретическа наука за едно изпробвано живо изкуство, чиито основи трябва да се овладеят и да се прилагат във византийската литература. Това е необходим етап от литератур ното образование през средновековието, преминат от редица писатели, които са да се я правят учили как да подбират и композират материала, как да украсяват речта и убедителна и ефектна.