* * * Бележка на редакцията

През 1974 г. върху страниците на сп. „Литературна мисъл“ се осъществи дискусия по проблемите на съвременното българско литературознание, възникнала при разглеждането на сборника „Диви разкази" от Николай Хайтов. В кн. 2, 3 и 6 на нашето списание бяха поместени статии от Никола Георгиев, Тончо Жечев, Кръстьо Куюмджиев, Ванда Смоховска-Петрова, Искра Панова, Цанко Младенов, Владимир Несторов, Атанас Натев и Огнян Сапарев. Даде се място на всички постъпили в редакцията материали и по този начин се осигури трибуна на литературоведите, които желаеха да споделят свои мисли за пътищата и перспективите на лите ратурната наука. Част от застъпените становища са полярни и непримирими. Привържениците на точните методи отхвърлят всеки друг подход като ненаучен и смятат себе си за единствени представители на научната критика. Авторите с школовка и нагласа, която ги сродява повече с изкуството, са срещу всеки опит да се пренебрегне ролята на вкуса, на индивидуалните предпочитания и фактори, на стиловото изящество в критиката, съчетано със зачитане на социалната и историческа детерминираност на изкуството. Струва ни се, че крайностите в двете гледища са неприемливи с тоталното си пренебрежение едно към друго. Би трябвало да се търси синтез между точност на анализа и артистичност на стила, без това да води до терминологичен хаос. Самото понятие „анализ" е далеч по-широкообхватно, отколкото го схващат някои млади критици. То включва не само различните нива на текста, но и цял комплекс от фактори. Аналитичността съвсем не е монопол на структуралния подход. Ако многостранният синтез е трудно достъпен за една творческа личност, богатството на стилове в нашата съвременна критика го осъществява с общи усилия. Докато съзнава своите качества и преимущества при анализа до определено равнище, структурно-системният подход е полезен и приемлив. Но в практиката на някои западни тео ретици се прояви амбицията за издигането на този метод едва ли не до обема на мироглед, на всепоглъщаща система. Подобна самомнителност е безпочвена и в началото на 70-те години това стана ясно дори във Франция, където структурализмът като течение бе завоювал значителни позиции. Отливът от интереса към него вече е забележим и, струва ни се, че не бива със закъснение да се приема една отшумяла мода. Но у нас в същност няма категорични застъп ници на структурализма като културно-философско направление. В известни граници не трябва да се изоставят откритията на структурно-системния подход като частен литературоведски метод. Постиженията на редица автори от 20-те години насам в чужбина и у нас доказват ефективността и теоретическата плодотворност на този подход. Дележът на „научна критика“ и „импресионистична критика" се прави с явното намере ние всеки друг подход извън структуралния да бъде обявен за „ненаучен". У нас също има подобни опити, при които се използуват варианти, синоними - аналитична“, „артистична", есеистична" и т.н. критика. Не липсват и амбиции да се отрекат възможностите на различните методи, свързани помежду си: психобиографичен, социално-историчен, анализът да се ограничи в текста. Пренебрегва се и народоведският подход в литературознанието.