Книжка-6

1974, Книжка 6 - Съдържание

За равнището на литературната критика не бива, мисля, да се съди на първо място по това, доколко умело тя изразява и обосновава най-приемливото, сиреч най-лесно разпространимото становище за художествената творба. Същинското равнище на критиката зависи от способността и да оползотвори мнението на малцинството. Бих искал да наблегна на „оползотвори". Не става дума просто за търпи мост към гледища, които са ни още непривични. Подобно изискване е толкова насъщно, че би трябвало да сме сериозно обезпокоени, когато се налага да го припомняме. Литературната критика обезсмисля обществено-естетическото си предназначение, щом се вкопчи във формулата „или-или" и иска да узакони, даже да йерархизира своите оценки. Веднъж постигнато, признанието на художествената творба наподобява брачна любов: ако постоянно не се извоюва отново, превръща се в етикеция, във въпрос на благоприличие. А кой друг би подпомогнал постоянното обществено прераждане на творбата, ако литературната критика упорствува на вече приетите оценки, ако се пази от гледища, които поставят на изпитание досегашните ни представи? Много е лесно да потърсим за съдружник инертността в мисленето. Тогава всяка нова гледна точка ще ни изглежда уязвима поради туй, че не е общоприета. Но според мен не бива да оспорваме пълноценния художествен живот дори на произведения, отличени с награда. Особено когато са значителни. Известни са ми опасенията, да не би прекалените дискусии да объркат литературните оценки. Ала намирам тези опасения напълно безпочвени. Тъкмо отбягването на дискусията е най-удобно за своеволие и безразборност в оценките. Няма да соча примери, защото на всеки от нас се е случвало да разлиства печат. рецензии в литературния ни Любопитно е наистина да се чете статията на уважаван наш критик, в която той не дава да се продума срещу „монолитността“ на Хайтовите герои, но сам забелязва и раздвоение, и драматизъм у тях. Обезпокоително е обаче, че се опитваха предварително да осуетят спора, а след като той все пак се състоя в Лите ратурния институт, от страниците на в. „Пулс“ бяхме смъмрени за това. Критиката евинаги с недоказани пълномощия. С всяко свое съждение тя се самоподлага на изпит за правоучастие в литературния живот. Ето защо не бива да се изненадваме, че породеният сякаш случайно (най-малкото - необичайно) спор за една „ясна" белетристична книга ни отведе до най-неизяснените и щекотливи въпроси на съвременното литературознание. Нека приемем твърдението на някои участници в нашето обсъждане, че Тончо Жечев неоснователно окачестви като структуралистична статията на Никола 3 Георгиев за „Диви разкази“ (Литературен фронт, бр. 24, 1973 г.). Би било повърх ностно да смятаме обаче, че така Жечев се улесни в своята полемика. Тъкмо обратното - той си навлече много упреци, загдето омаловажава и опростява системно-структурния подход към литературното творчество. Критикът не могъл да не предвиди този риск. Въпреки туй му бе нужен такъв опонент. Едва ли само с кокетство може да се обясни и обстоятелството, че Жечев полушего вито причисли себе си към „консервативните“ критици.

Критическата интерпретация на разказите на Хайтов стана повод за ожи вена дискусия в Литературния институт към БАН, пренесена върху страниците на списание „Литературна мисъл“ (маниерът на публикуване на статиите на Н. Георгиев и Т. Жечев във вестник „Литературен фронт" едва ли би могъл да бъде наречен дискусия: това е все пак едно задължаващо понятие). Истинската причина обаче е друга и тя назрява вече години. Назряват условия за сериозна дискусия върху някои методологически проблеми на нашата литературна критика. Става въпрос преди всичко за конфликта между две почти полюсни разбирания за облика и подхода на критиката. Нека подчертаем: става въпрос за една закономерна опозиция, стара почти колкото литературната критика, детерминирана от иманентните функционални механизми на критическата дейност, която по необходимост съчетава интуитивно-естетически и логико-научни аспекти. Иначе вестния има опасност една такава дискусия да стане печална аналогия на небезиз- спор за класическия и свободния стих - т. е, чукане в отворена врата. ратурна Но не съвсем нормалните условия, в които функционира част от нашата литекрайно необходим критика (неприемането на аналитичната критика), правят този спор и наложителен. Защото наивните, интуитивистично-агноизследване стични представи за природата на художествената творба и нейното научно ския подход изглеждат все още на някои другари по-марксически от диалектиче непрекъснат стъпаловиден към творбата като съдържателна структура, в която се осъществява от едно значение към друго, преход от формално къ

През 1974 г. върху страниците на сп. „Литературна мисъл“ се осъществи дискусия по проблемите на съвременното българско литературознание, възникнала при разглеждането на сборника „Диви разкази" от Николай Хайтов. В кн. 2, 3 и 6 на нашето списание бяха поместени статии от Никола Георгиев, Тончо Жечев, Кръстьо Куюмджиев, Ванда Смоховска-Петрова, Искра Панова, Цанко Младенов, Владимир Несторов, Атанас Натев и Огнян Сапарев. Даде се място на всички постъпили в редакцията материали и по този начин се осигури трибуна на литературоведите, които желаеха да споделят свои мисли за пътищата и перспективите на лите ратурната наука. Част от застъпените становища са полярни и непримирими. Привържениците на точните методи отхвърлят всеки друг подход като ненаучен и смятат себе си за единствени представители на научната критика. Авторите с школовка и нагласа, която ги сродява повече с изкуството, са срещу всеки опит да се пренебрегне ролята на вкуса, на индивидуалните предпочитания и фактори, на стиловото изящество в критиката, съчетано със зачитане на социалната и историческа детерминираност на изкуството. Струва ни се, че крайностите в двете гледища са неприемливи с тоталното си пренебрежение едно към друго. Би трябвало да се търси синтез между точност на анализа и артистичност на стила, без това да води до терминологичен хаос. Самото понятие „анализ" е далеч по-широкообхватно, отколкото го схващат някои млади критици. То включва не само различните нива на текста, но и цял комплекс от фактори. Аналитичността съвсем не е монопол на структуралния подход. Ако многостранният синтез е трудно достъпен за една творческа личност, богатството на стилове в нашата съвременна критика го осъществява с общи усилия. Докато съзнава своите качества и преимущества при анализа до определено равнище, структурно-системният подход е полезен и приемлив. Но в практиката на някои западни тео ретици се прояви амбицията за издигането на този метод едва ли не до обема на мироглед, на всепоглъщаща система. Подобна самомнителност е безпочвена и в началото на 70-те години това стана ясно дори във Франция, където структурализмът като течение бе завоювал значителни позиции. Отливът от интереса към него вече е забележим и, струва ни се, че не бива със закъснение да се приема една отшумяла мода. Но у нас в същност няма категорични застъп ници на структурализма като културно-философско направление. В известни граници не трябва да се изоставят откритията на структурно-системния подход като частен литературоведски метод. Постиженията на редица автори от 20-те години насам в чужбина и у нас доказват ефективността и теоретическата плодотворност на този подход. Дележът на „научна критика“ и „импресионистична критика" се прави с явното намере ние всеки друг подход извън структуралния да бъде обявен за „ненаучен". У нас също има подобни опити, при които се използуват варианти, синоними - аналитична“, „артистична", есеистична" и т.н. критика. Не липсват и амбиции да се отрекат възможностите на различните методи, свързани помежду си: психобиографичен, социално-историчен, анализът да се ограничи в текста. Пренебрегва се и народоведският подход в литературознанието.

Признавам: този автор често ме е дразнил с поетическите си предизвикателства, но въпреки това не съм престанал да го чета. Трудно ми е да си обясня защо е така, навярно защото всеки път ме води едно любопитство: в острите му често пресипнали строфи винаги очаквам да намеря нещо извънстандартно първично, нещо откровено и дори дързостно, поднесено без съображения уговорки, директно и направо, с резки черно-бели тонове. Сред заливащата тривиалност в съвременната лирика стиховете на Димитър Методиев се отличават с буйство и жизненост, с ненадейни обрати на мисълта, с главоломни скокове на чувството. Постепенно се очертава една авторова индивидуалност диалектическа динамичност на възприятия и реакции, болезнено чувствителна към съвременните веяния, нервно откликваща на всяко събитие още докато буизчаквателност шуват страстите около него, чужда на всяка C и предпазливост. Този поет е направо на „ти“ с народа си, той така се и обръща към него: „мой народе“, без да страда от излишни скрупули, че може да бъде обвинен във фамилиарничене, без да си дава сметка, че друг един поет едва в предсмъртния си час намери кураж да каже: „....ще бъдем пак със теб, народе мой, защото те обичахме“. Димитър Методиев не общува с читателя, а с множеството, не пише стихове за нощно четене и наслада, а призиви към колектива. Много пъти лириката му се среща обръщението „Хора“, подобно на Пеньо Пенев той разговаря с България, с планетата, със света. Сигурно има нещо много съ ществено да им каже, навярно е и така. По-право на него всеки път му се струва, че щом като е взел перото, ще говори за важни и големи неща, ще излее силни и огнени чувства - на любов или на омраза. Ето неговото верую:

За официална рождена дата на символизма се счита 18 септември 1886 г., когато във френския буржоазен вестник Figaro гръцкият емигрант Жан Мореас публикува манифеста на новата школа, на която той дава име. В своя манифест Мореас говори за два основни естетически принципа на символизма: първо, за значението на „първоначалните идеи" и, второ, за създаването на един нов поетически език. Мореас представя новата школа като „враг на обучението", на лъжливата чувственост" и на „обективното описание". Като основна задача на символизма той изтъква „обличането“ на идеята в една осезателна форма", която обаче в никакъв случай не бива да се превръща в някаква самоцел. Заедно с това той иска да предпази символистите от крайни увлечения, като ги предупреждава да не допускат „концентриране на идеята" в самата нея и да не изпадат в абстрактно философствуване. Но възникването на символизма като нова школа в литературата и изку ството епряко свързано с публикуването на стихосбирката на Шарл Бодлер „Цветя на злото“, която излиза през 1857 г. След това движението на символизма във Франция приема най-различни форми: то се проявява в мелодизма на Пол Верлен, в херметизма на Стефан Маларме, в теорията за гласните на Артур Рембо, в окултизма на Виле дьо Лил Адам, в декадентския песимизъм на Лафорг и Юисманс, в „свободните стихове" на Густав Кан, в словесната инструментовка на Рьоне Гил. След като символизмът възниква най-напред във Франция, той за кратко време завладява европейската литература и прониква в музиката и другите изкуства. Символистите дори започват да претендират, че изразяват духовния живот на Европа и в частност живота на изкуството. Те зачисляват към своята школа „Прерафаелисткото братство" на Данте Габриел Росети и Уйлям Моррис, вожда на чистия естетизъм Оскар Уайлд, фантастиката на Едгар По, патрицианската школа на Стефан Георге, музиката на Вагнер, живописта на Ван Гог, Редон, Чурляние, представителите на „млада Белгия" - Верхарен, Метерлинк, Роденбах, новата вълна в северните литератури начело с Ибсен и Хамсун, „новите веяния" в руската литература с нейните представители Валери Брюсов, Кон стантин Балмонт, Д. Мережковски, Андрей Бели, Александър Блок, Вячеслав Иванов, представителите на млада България" - Теодор Траянов, Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Христо Ясенов, Людмил Стоянов и т. н. Символистите дотолкова универсализират своята естетика и художествен метод, че дори за почват да присвояват" всеки значителен писател от миналото, като се започне с Шекспир, Данте и Гьоте и се свърши с Тютчев, Достоевски и Фет.

Подобно на човека на старата възраждаща се Европа българинът в епохата на своя ренесанс също не можеше без сърдечния или жлъчния смях, без иронията на незлобливия хумор или гневния сарказъм на безпощадната сатира. И ако в духовната характеристика на нашето ускорено развитие има - погледнато типологически - някои черти, изцяло повтарящи черти от духовната физиономия на Западноевропейския ренесанс, безспорно катарзисният смях е една от тях. И Ще бъде погрешно - разбира се, ако смятаме, че едва XIX в., векът на нашето възраждане, е отприщил хумористичната и сатиричната стихия на националния ни дух. През петте робски века, а и не само през тях българинът се е научил да бъде ироничен и дори саркастичен - хапливият език е бил важно и трайно оръжие в борбата му не само срещу другите, срещу политически, духовни или социални потисници, но и срещу себе си, срещу неусетната бяла смърт на националното и етично обезличаване. Разгърнете който и да е фолклорен сборник непременно ще ви покори умението на народния разказвач или певец да открие комичната ситуация и да ви накара да се посмеете с Настрадин Ходжа или надутия грък, с алчния чорбаджия или лицемерния поп, с подмладения дядо или мързеливата булка... Формираният векове сатиричен талант на българина намери през Възраждането само истинска възможност за цялостна, мощна и категорична изява. Просто беше дошло времето българинът да се раздели със своето настояще и да му се посмее, както трябва. B Запознаването с фолклорното хумористично и сатирично творчество прави голяма степен безпредметни и споровете за ролята на чуждите влияния в създа ването на възрожденската ни сатира. Не Херцен, Гогол или Глеб Успенски направиха Ботев, Каравелов и Славейков сатирици, въпреки че образците на руската художествена и публицистична сатирична мисъл не са без значение за нашите писатели. Както изтъква и сам Ботев в „Наместо програма“, омразата на бъл гарина към чорбаджии и духовенство е по-дълбока и по-вехта дори от омразата към турчина и нищо по-естествено от това попът, чорбаджията и агата, а наред с тях и продажният журналист като ново явление на епохата да намерят мястото си в сатиричния паноптикум на възрожденската проза. А формата е просто стил на епохата - тя не би и могла да се осъществи в друго освен в хапливата ирония, в изобличителния хумор или в гневния, безпощаден сарказъм. Твърде български, подчертано национален е патосът на възрожденската ни сатира и малко е да се каже, че това е най-голямото и преимущество: това еединственото и най-важно условие за нейната жизненост и боеспособност, за естетическата й пълноценност.

Старобългарската литература е съставена от пет основни дяла - ораторска проза, белетристика, агиография, която стои между белетристиката и реториката, историческа литература и поезия. От тези дялове най-добре развита е реторическата проза. Създавана от талантливи и образовани български писатели, тя заслужава пълно и всестранно изследване както по съдържание, така и в жанрово и стилистическо отношение. II на Византия наследява високоразвитата теория за ораторското изкуство древната и елинистичната епоха. Тя приема от стария свят основните теоретически постановки, понятия и правила, разбиранията за реторическия стил. През в. от н. е. Хермоген написва няколко ръководства по реторика, между които най-известното е „За идеите“. В него намират място схващанията на Платон, Аристотел и други древногръцки мислители и реторици. През III—IV в. Афтоний пише друго съчинение - Прогимназми", обединяващо също основните теоре тически схващания на античните автори. Тези две книги стават основни учебници по реторика във византийските училища и според думите на К. Крумбахер тех ните предписания се предават и обясняват „в течение на цялото средновековие в една безкрайна верига от трактати и наръчници". През XIII в. Йосиф Ракендит ценен от съвременниците си като философ и учен, написва „Реторика“, в която съкратено излага основните положения на Хермоген, добавя нови глави за епи столярната литература, за ямбическата поезия и заключителна част - как трябва да се чете реториката. При всички обяснения той сочи образци за подражание, които ще улеснят практическото овладяване на реторическото литературно изкуство. Наред с античните автори, като Либаний, Исократ, Плутарх и др той препоръчва и видни християнски писатели - Йоан Богослов, Григорий Нисски, Михаил Псел. Очевидно реторическата проза от християнската епоха се счита като продължение на най-добрите традиции на литературната реторика от древността. В училищата на Византия тя се преподава като теоретическа наука за едно изпробвано живо изкуство, чиито основи трябва да се овладеят и да се прилагат във византийската литература. Това е необходим етап от литератур ното образование през средновековието, преминат от редица писатели, които са да се я правят учили как да подбират и композират материала, как да украсяват речта и убедителна и ефектна.

Романтизмът Людмила Григорова като художествено явление и обществено движение е естествена, закономерна и емоционална реакция на всеобщото разочарование от обещанията на просветителския „разум“, чиито принципи бяха на практика изпробвани от Великата революция. Въпреки че е извънредно сложен и противоречив, има някои особености, които представляват неговата сърцевина: субективизъм, хипертрофия на АЗ-ът, отвращение от уродливото развитие на капиталистиче ските отношения, поради което трудът се лишава от творческите си елементи и се превръща в ангария; брожение срещу търгашеството и грубия практицизъм, които довеждат човека, художествения творец до отчуждаване от заобикалящата го среда - не само от „, тълпата“, но и от „масата“. На почтената самодоволна публика той няма какво друго да противопостави освен презрението си и уто пичните мечти за една „Аркадия на човешкото достойнство и човешка красота". Като противодействие на утилитарността и овеществяването на най-светите човешки чувства - любов, другарство, привързаност - дойде неговата духовност, откъсната от материалната действителност и абсолютизирана. Романтическата теория е изтъкана от идеалистически съждения и диалекти ca чески проблясъци. Романтиците са първите, които „откриват" диалектическата природа на творчеството като „противоречие на съзнателното и безсъзнателното". Субективизмът на романтизма, на неговата естетика направи от темата за изкуството и художествения творец една от основните теми на литературните произведения. Различията в третирането на тези изключително сложни проблеми от представителите на двете крила - консервативното и демократичното, доста големи, нерядко и диаметрално противоположни. Затова и много от схва щанията на революционните романтици лягат в основите на естетиката на реа лизма, докато представителите на консервативното течение са първоавторите елитарната концепция за природата на изкуството и художествения творец, на мерила по-късно благодатна почва у радетелите на теорията lart pour l'art ocoбено в ортегианството с неговата концепция за „новото“ изкуство като непопу лярно, т. е. антипопулярно - не в смисъл на недостъпно, а на неразбираемо (защото никога няма да стане популярно). Консервативните романтици възвеличиха личността на твореца едва ли до богочовек, издигнаха изкуството в абсолют, а художественотворческата дей ност в занятие, единствено достойно за уважение.

Сведенията за Атанас Богориди в научната литература са съвсем оскъдни. Няколкото излезли досега статии, посветени на Богоридиевци, ни дават бегли биографични данни за този наш възрожденец, посветил живота си на гръцката просвета и култура. Остават все още непознати много страни от неговата дейност. Тук ще засегнем само една от тях - сътрудничеството му в гръцкия периодичен печат от началото на XIX в. и по-специално в първото гръцко фило логическо списание „Ермис о Логиос" (издавано във Виена в периода 1811-1821 г.). Това съ трудничество не е случайно. То се дължи на обстоятелството, че Атанас Богориди е бил член на гръко-дакийското литературно дружество (основано в 1810 г. към гръцкото училище „Св. Сава" в Букурещ), което субсидирало издаването на „Ермис о Логиос". Една част от статиите Атанас Богориди е печатал самостоятелно, а други в съавторство със Стефанос Канелос, негов приятел от студентските години. Материалите, поместени от Богориди в „Ермис о Логиос" в 1811 и 1812 г., макар и непълни, дават представа за нивото на гръцките изследвания в началото на миналия век в областта на старата гръцка литература и поетика и свидетелствуват за дяла на българите в разработването на литературната гръцка проблематика. B Атанас B първата годишнина Богориди публикува студията си „Пonuzns nageoya", вероятно част от труда му „Потпиa negi ronunns“, с който е бил приет за член на Букурещ - кото литературно дружество. Основен въпрос в нея е „Анализ на най-хубавите трагедии древността". Неговото изследване започва с драматичното творчество на Софокъл. Значително място е отделено на живота на гръцкия трагик, на характера на неговото творчество и на оценката на античните и по-нови автори за запазените му трагедии. Както се вижда, Богориди цени много мнението на автора на „Гръцка библиотека" и специално споменава за неговото предпочитание към трагедията „Аякс“. 5 Изглежда, че преценката на Богориди съвпада с тази на Адамантиос Кораис и затова разглежда тази Софоклева трагедия на първо място, като едно от най-хубавите драматични произведения на Софокъл. Атанас Богориди анализира драмата „Аякс" в следния план: след като застава на опреде лено становище по въпроса за заглавието на тази трагедия, той излага накратко цялото и съдържание с цел да запознае читателя с нейния сюжет.

В 1 кн. под заглавие „В търсене на формули" е поместена статия на И. Тертерян за латино-американския роман. Авторът подчер тава ролята на обществено-историческите съ бития, които определят чертите на литературния процес. Разкрива се раздвижването на художественото съзнание вследствие революционната ситуация, придобило в повишената си активност настъпателен характер идовело до създаване на грандиозни модели на света, до синтез на история и съвременност. И. Тертерян се спира по-основно на докладите и изказванията от колоквиума на Вашингтонския университет през пролетта на 1966 г., който отбелязва 60-те г. като нов в качествено отношение етап от историята на латино-американския роман. Колоквиумът според автора очертава имената и произведенията, нуждаещи се от обсъждане, изтъква централната проблема за дискусии (проблема за влиянието), отбелязва позиции и възможни подходи към литературата. Статията „Единство на естетическата и историческа критика" от М. Кургинян продължава започнатато през 1973 г. на страниците на списанието обсъждане на пробле ма за наследството на руските революционни демократи. Обект на авторските разсъж дения са преди всичко методологическите завети на В. Г. Белински, разглеждани във връзка с развитието на философските му и обществено-политически идеи и в светлината на утвърдената от него теория за реа лизма. Акцентува се на единството от принципни положения, формулирано от Белински в статията „Речь о критике", а именно - сливане на историческия и естетическия подход при изучаване на литературата. Самата логика на развитието на литературата и литературната теория, отбелязва авторът, е поставила пред Белински необходимостта от преодоляване на нормативната критика на класицизма, след това до отказ от много положения на романтичната и хегелианска критика и накрая до неизбежното сблъскване с вулгаризаторското, емпирическо отношение към историята. Като доказателства за прилагане на принципа на единна критика са посочени три статии-монографии: „Хамлет“, „От ума си тегли“ и „Герой на нашето време". Кургинян се спира на по-главните моменти в тях, подчинени на последователно провеждания преход от конкретен „микроанализ" към раз криване на широките, общотеоретични закономерности. По-нататък в статията се отбелязва свърз ването на проблемите на романа с проблемите на романтизма. В „За руските повести и за повестите на Гогол" Белински развива мисълта за движението на жанровете и тях ната специфична йерархия, създавана в опре делена литература през определен период от развитието й. Спирайки се на природата на романа и неговите закономерности, Белински отбелязва две основообразуващи начала: напрегнат драматизъм и епическа ши рота и пълнота в обхвата на събития, положения, характери. Новата йерархия на жанровете се разглежда чрез развитието на принципа за единна критика. Отчита се, че в монографиите-разбори на отделни произведения руският критик е създал оригинален вариант на научно-критически микроанализи, нови жанрове и методология на литературоведското изучаване, породени от изискванията на самото литературно развитие. Интерес представляват „Бележки за Пушкин" от Евгений Винокуров преди всичко със своеобразното си емоционално възприемане и интерпретиране на личността и произведенията на великия руски писател. Фрагментът „Дон Кихот и Татяна“ носи едно ново виждане чрез паралела между героинята от „Евгений Онегин" и рицаря на Сервантес. „Моцарт и Салиери" поставя въпроса за присвоеното от човека право сам да се избира за съдия на другите, породен от бли зостта между Салиери на Пушкин и Разколников на Достоевски. В уводната статия на кн. 2 - Нов етап на социалистическите литературни връзки" - е направен преглед на по-важните въпроси, засегнати на научната конференция Общото и особеното в литературата на социалистическите страни в Европа", отбелязани са пътищата за развитие на социалистическия реализъм. В дискусионен аспект вниманието се спира и на ролята и търсенията на критиката, набелязват се основните пунктове за бъдещата работа при разглеждане на съставните части на по-общата структура - литература на страните от социалистическото единство.

Един скромен по обем и по оформление сборник от статии привлича вниманието ни не само защото е посветен на бележития учен Михаил Михайлович Бахтин по случай неговата 75-годишнина и полувековна научна и педагогическа дейност, но и с богатия материал, интересен и полезен за българския читател. Редакторите на сборника акад. М. П. Алексеев, Забавина, Куканов и Конкин са се постарали да представят търсенията на съвременното съветско литературознание в различни негови области и стилове. Като израз на уважение и изключително колегиално признание авторите на статиите, между които са някои от най-авторитетните представители на днешната литературна наука в СССР, а се насочили към изследвания, близки до интересите на М. Бахтин, изтъквайки неговата заслуга за развитието на науч ното мислене, както и многобройните му частни приноси, побрали се в една дузина публикации. В кратък очерк от В. Кожинов и С. Конкин за първи път се дават по-подробни данни за биографията на Бахтин. Със своите изне нади, внезапни пътешествия, трагична насиност неговият жизнен път подхожда пооро за поет, отколкото за представител академичната наука. Противоречията на мето се сплитат без пощада в неговата дба. Изправени пред внушителното му аучно дело, осъществено въпреки обстоя телствата, изпитваме облекчение нито бо лестта, нито хората са могли да сломят духа, моделиран през вековете от семейство и po- дина с яко вкоренени литературни традиции. Излизането на второто издание на кни гата „Проблемы поэтики Достоевского" (1963) донесе на Бахтин широка известност. След появата на „Творчество Франсуа Рабле и народная культура средневековья и Рене- санса" (1965) интересът към делото и личността на големия учен нарасна извънредно много. А биографичните сведения за автора оставаха оскъдни. Книгите му бяха преве- дени последователно на сърбохърватски, ан- глийски, италиански, японски, немски, френски, румънски, полски и от 1967 до 1971 из124 лизат в общо 12 издания на чужди езици. Пишат се рецензии, коментират го: 31 ста тии за него в родината му и още 34 в чуж бина от 1964 до 1972 г. А почти никой от тълкувателите на идеите му не знаеше нищо за самия него. Може би не бе и нужно -фи гурата на литературоведа най-често е известна единствено на библиотекарите. Останалите се интересуват от текстовете му. Но една празнина тъкмо в тяхната поява заставя да се обърнем и към личността на този учен с изключитена съдба, до голяма степен устояна с изключителна воля: между 1930 и 1963 библиографията не сочи нито едно заглавие под неговото име. Това са били 33 години, обречени на мълчание, но не и на бездей ствие. Излизането на сборника в чест на М. Бахтин е събитие, което изтъкна създаденото от учен със световна величина. И преди да се спра на плодотворните зърна, пръснати в различните материали на юбилейното издание, ще трябва да направя едно допълне ние към библиографията на Бахтин. В Бъл гария името и делото на големия историк и теоретик на литературата е добре познато. А библиографският списък пропуска българските автори. Наистина в сборника не липсват имена на българи (Георги Гачев като участник, Юлия Кръстева - като автор на статията в сп. Сritique и на предговора към френското издание на книгата за Достоев ски), но това далеч не представя истински отношението на нашата наука към М. Бахтин. България еедна от страните, където неговите книги бяха оценени най-рано. Те бързо се превърнаха в стимулатор и ориентир за ня кои от най-интересните ни критици.

Искам още в самия увод на рецензията си за сборника на Тодор Боров „Живот с книги. 1942—1972" да подчертая, че знанията ми в областта на библиографията са твърде любителски. И вероятно жестът ми би бил съвсем дързък, като се има пред вид, че ав торът е всепризнатият ни голям специалист в този сектор на научни занимания, ако - слава богу - предлаганата книга с негови статии и изследвания не беше така пъстра и разно- образна в своето съдържание и ако в края на краищата не напускаше многократно спе- цифичната територия на библиографската дейност. Разбира се, сериозният човек изобщо не може да си представи съществуването на истинското литературознание без солидната основа на библиографските проучвания, но в случая книгата на Тодор Боров е богата на страници, които имат и пряко отношение към литературната история и критика, които на- право могат да бъдат окачествени като при- нос в този аспект. В същност тоя характер на сборника дава точна, вярна представа за ро- лята и мястото на автора си в нашия култу рен живот. Като тръгва от своята огромна любов към печатаното слово, той преминава през фа- зите на проучването на историята на книгата, на нейното съхраняване, на научния и опис, 130 за да достигне и до вникване в същината на текста. Или, както сам отбелязва в предго вора, „ако искаме да се изразим с малко понаучна терминология, пътят върви прибли зително така: читател - библиофил - библи отекар - библиограф - книговед". Ще направя само едно пояснение: Тодор Боров е книговед не само в широкия смисъл на това понятие, но той изпитва органично вле чение към художествената книга и към кни гата, която изследва художественото творчество. Ето в този смисъл той принадлежи и на българската литература. Затова не е никак странно, че вече години наред той е член на Съюза на българските писатели. Още от ранни младини, от времето, когато у нас започва да излиза първият литературен вестник „Развигор", той е свързан най-тясно с авторите и процесите на родното литературно развитие. Наистина не е от оперативно намесвашите се, от ония, които раздават оценките и сочат направленията, но той допринася за създа ването на общия климат, на цялостната творческа атмосфера. От една страна, не говите изследвания оказват влияние на пи сателите с това, че спомагат за разширяване на духовния им кръгозор, че им припомнят за принадлежността ни към една обща славянска културна общност, че ги насочват към усвояване на творческите и граждански „Уроци" на големите майстори, особено от класическата руска литература (показателни в този аспект в книгата са работи като „Рус ката литература на XVIII в. в България през епохата на Възраждането“, „Гогол в Бълга рия“, „Чехов“, „Вазов в славянските литератури и др.). От друга страна, със своя пиетет към факта, към научната точност и добро съвестност, към подробното и пълно познаване на материята Тодор Боров влияе несъмнено и на литературоведението, като спомага за откъсването му от нехайните и произволни трактовки, от свободните съчи нителствувания, допринася за приземява нето му, за изработването на чувство на ува жение към труда на предходниците... Тук искам особено да подчертая и значе нието на неговите усилия за съхраняване на автентичния дух на литературния текст, на тая първооснова, от която започва работата на историка и критика. Обширната му сту дия „Издания на Христо Смирненски" разкрива не само сблъсъците с фашистката цензура и с реакцията, когато в условията на буржоазната държава неколцина ентусиасти воглаве с Тодор Боров искат да поднесат на читателите пълния, неподправен творчески образ на великия пролетарски поет, но тя показва и отсъствието на каквито и да било традиции в научното, академично издаване на книжовното наследство. Много по-лесно е на теория да се прокламират неговите прин ципи (и вероятно това Тодор Боров би сторил не по-зле от мнозина!), ала трудното е да се осъществят на дело.

В нашата литературна наука винаги се е чувствувала необходимостта от едно цялостно и задълбочено разглеждане на основните въпроси в литературната теория, което да включва изясняването на понятията и развитието на процесите в тяхната историческа изменчивост. Наистина по отделни пробле ми и спорни пунктове в последните години се появиха доста мнения предимно с полемичен акцент. Но техният фрагментарен характер, създавайки смислови и стилови разногласия, е далече от възможността да даде профила на систематизираната теория. Безспорно в областта на литературознанието за научни открития рядко се говори, но едновременно с това не може да се отрече необходимостта от разясняване на основните литературовед ски понятия във философско-исторически ас- пект, от доуточняване на съдържанието и същността им, и най-вече от уплътняването им с фактически материал от българската ли- тература. Поради това немалък интерес заслужава новата книга на Иван Попиванов „Въпроси на литературната теория". Бих желала да отбележа, че авторът е от малкото български Литературоведи, които предпочитат изясняването на понятията пред личните спорове и драстични обвинения. Книгата е написана на популярен и достъпен език, което също е предимство. Понякога дори и речниците за чужди думи в българския език са безсилни пред някои употребявани от литературните теоретици термини. 132 През 1972 г. излезе книгата „Проблеми на литературния жанр" от същия автор. Там обстойно се проучва жанрът като основна всеобхващаща категория, изясняваща в един ство признаците на диференциация и класи фикация. В конкретно-исторически подход се разглежда същността на литературните жанрове и жанрови форми, обусловеността на жанровата структура от външни и от специ фично художествени фактори. Или по-точно съвременното състояние на литературните родове и видове се проследява във връзката и зависимостта на художествената форма от цялостното обществено-културно развитие, от творческия метод и литературното направление. След опита за обща класифика ция авторът спира вниманието си поотделно на въпросите: същност на лирическата творба, епическо интерпретиране, драматичност и сценична структура, синтезирани форми. Преди да разгледам някои от по-инте ресните проблеми, разработени във „Въпроси на литературната теория", смятам за необ ходимо да подчертая една от най-положителните страни на изследването, а именно, че теоретическите обобщения са илюстрирани с конкретен материал предимно от произве денията на наши писатели и поети. Новата книга на Иван Попиванов започва с изясняване на понятията литературна творба“ и „литературен анализ". Тя носи пробле мите на сложната взаимовръзка между съ Държание и форма в литературното произве дение, утвърждавайки тяхното единство и противопоставяйки се на механичното им раз граничаване. След като подчертава, че към сюжета спада вътрешното, същностното в произведението, а формата е външният облик, очертанията, авторът обобщава: „Чрез изразите и думите се предава определен смисъл, характеризира се нещо и същевременно те имат конструкция, звуково оформление, специфич ни съчетания на отделни елементи, продължи телност, начало и завършек, интонация." В по-нататъшното развитие на мисълта си Попиванов взема определено становище към Някои противоречиви схващания за разглеж дания въпрос. Спира се по-подробно на ня кои от позициите на Юрий Лотман, изразени в изследването му „Структура художествен ного текста", които според Попиванов вли зат в дисонанс с общоприетите постановки. Бих отбелязала, че доста наши автори се отнасят с недоверие към структурния анализ, страхувайки се може би от фонетичното съзву чие с идейно-философското течение структу рализъм. Структурният анализ разглежда ед но произведение като цялост и даденост, а всеки текст безспорно притежава някаква структура, която определя до голяма степен неговия профил. В повечето случаи само неадекватността в употребата на понятието ,,структура" е изходно начало за доста спо рове. Специално у Лотман структурата е системно единство, при което съотношението на съставните елементи е от такъв порядък, че изменението на един от тях предизвиква изменение и на другите. Не трябва да се пре небрегва и обстоятелството, че структур- ният анализ отбелязва големи постижения в изследването на информационната наситеност на творбата, което не е предизвикателство към разглежданото единство, а по-скоро своеобразно тълкуване.

През последните години нашата литературна критика направи значителни усилия, за да възстанови традицията на монографичните изследвания, на по-живото и непосредствено интерпретиране на живота и творчеството на редица наши автори, чието дело остава в съкровищницата на българската литература. Разбира се, и сега съществуват хора, които подценяват документално-художественото тълкуване на художествения свят, пристъпват с недоверие към творби, в които критикът си е позволил по-голяма волност, излязъл е от рамките на буквоядческото тълкуване, намерил е свеж и вълнуващ подход към привличащия го профил на даден творец. Немалко пречки се явяваха и по линията на „специализирането“ върху едно творчество, на самоволното „преразпределяне на авторите. Редица доморасли специалисти решиха, че могат да поставят табу върху отделни литературни зони и само те могат да се считат там за истинските притежатели на ценностите. По линията на това, че „за този автор вече еписано", за доста дълъг период се задържаше по-разнообразното тълкуване на дадено творчество и свързаните с него проблеми на литературния развой. Днес не без съжале ние можем да констатираме, че за редица от най-големите наши поети и писатели има написани само по една-две моногра фии, понякога само тънки брошурки, а не всестранни и задълбочени изследвания. Можем да посочим и драстични примери, когато за големи имена на българската литература няма поне едно сериозно литературно- критическо издание. Плахите опити далеч са недостатъчни, за да може да се осветли едно творчество по-пълно и цялостно. Когато около едно име се създаде повече критическа книжнина, Това значително спомага да се види от всички страни делото на художника, да се прецени неговото истинско място в литературния раз- вой, да се намерят типичният му облик и ори гиналните му творчески черти. Повечето Мнения биха допринесли за изясняване на самобитния характер на даден автор, за същ ността на неговите търсения и художествени реализации, за стила и метода. Не са много у нас писателите, за които мо- жем да се похвалим, че творчеството им е изследвано изцяло, намерило е своята истин- ска оценка. Нашата критика е все още длъж ница, още твърде малко е направено, за да се разнообразят начините на интерпретация, да се очертаят повече критически стилове на изследване. Малко са онези ценители на художественото слово, които съумяват по-дълго да об- щуват с даден автор, по-продължително време 136 да навлизат в интимно-естетическия свят на твореца, като вещи събирачи на факти и спо собни следотърсачи да умеят да пресъздадат отново жизнения и творчески път на худож ника. Някога Сент-Бьов беше оповестил, че му е нужно време и място, за да може да се усамоти с книгите на предпочитания пи сател, да открие това, което го привлича и вълнува най-трайно в неговото дело. Но ако в нашия динамичен век тая привилегия на големия френски критик е трудно достижима, то можем да посочим все пак и положителни примери в нашата съвременна критическа прак тика - изследванията на Симеон Султанов върху творчеството на Йордан Йовков и Светослав Минков, продължителното общу ване на Милена Цанева с богатото художе ствено наследство на Иван Вазов. У нас хубав пример за младите поколения изследователи представляват приносите на акад. Михаил Арнаудов в някои от моногра фичните му изследвания - книгите за Паи сий, Вазов, Яворов, показателни за това, колко плодоносно за критика и литературния историк е трайното навлизане в лабиринта на художествения мир, проникновеното и тънко анализиране на творби и проблеми. Завоевание на психо-биографичния критически метод са и редица от очерците на акад. Пантелей Зарев - „Христо Ботев“, „Димитър Димов“, „Емилиян Станев“, „Георги Караславов", в който той още веднъж показа, че критикът, литературният историк и теоретик не е сух, безпристрастен регистратор на факти и събития, не е документалист-буквояд, безапелационен литературен ментор, а жив, непосредствен възторжен ценител, който може с истинска художествена сила и умение да „разшифрова" художествения организъм, да възпроизведе моменти от жизнения и твор чески път на писателя, да го разкрие непо средствено и вълнуващо. И нас не може да не ни радва фактът, че редица съвременни критици показват значително нараснало майсторство при разкриването на творческата участ и житейската съдба на редица наши поети и писатели. Изследванията на Кръстьо Куюмджиев върху творчеството на Кирил Христов (. Певен на своя живот") и Димитър Димов, хубавите стегнати очерци на Здравко Петров за Никола Фурнаджиев, Гео Милев, Димчо Дебелянов, книгата на Иван Попиванов за Захари Стоянов, тънките свежи наблюдения и анализи на Еф рем Каранфилов в множество негови портрети убедително говорят за една линия в критиката, която намира все по-голямо признание и нарастващ авторитет. Към добрите сполуки можем да отнесем и търсенията на Симеон Правчанов в книгата му за Христо Смирненски „Едно последно лято" и особено новото му произведение „Път размирно ме тежен" - книга за съдбата и творчеството на Христо Ясенов.

В книгата на Петко Тотев са събрани литературни и публицистични статии. Авторът се спира на творци, произведения и проблеми, които неведнъж са били обект на сериозни изследвания и това вече крие известна опас ност, тъй като лесно би могло да доведе до повторение на вече установени положения. Може да се каже, че П. Тотев е заобиколил тази неприятна възможност и се е постарал да каже думата си на изследвач на литературните явления, който умее да открива нови проблеми дори там, където ни се струва, че всичко е изчерпано. Въпросите, които интересуват критика, са били и продължават да бъдат актуални, защото засягат вечни човешки стремежи, мъки, мечти. Явно е, че П. Тотев се е стремил да обхване широк кръг от теми и е поел риска да бъде не съвсем безоснователно обвинен в недостатъчна професионална задълбоче ност. В книгата са намерили място статии и есета за представители на нашата литература от Паисий до Вапцаров. Авторът се спира и търси нови отсенки в творчеството на едни от нашите най-видни поети и белетристи - Л. Каравелов, П. Р. Славейков, Д. Чинтулов, Хр. Ботев, Ив. Вазов, Ал. Константинов, Д. Дебелянов, Елин Пелин, Й. Йовков, Хр. Смирненски, Н. Вапцаров. Той пристъпва към разкриване на незабелязани досега интересни, а в някои случаи и твърде важни подробности от творчеството на писателите, без да се смущава от това, че насочва вниманието на читателя върху произведения, които се знаят едва ли не наизуст, а литературните им анализи са включени в задължителната учебна програма. Това е своеобразна критическа дързост, която в крайна сметка е довела до полезни наблюде ния. В статиите „Каравеловият анализ на старото време“ и „Сатиричният роман на Каравелов" са разгледани „Българи от старо време" и повестите, обединени под общо заг лавие „Три картини от българския живот" („Мамино детенце“, „Извънреден родолюбец" и „Прогресист"). П. Тотев се противопоставя на оценката за Каравелов като обикновен битоописател. Според него писателят навлиза „в сложното и противоречиво съдържание на битовата традиция".

Стара истина е, че където майстори са зидали - за новаците е трудно. Ала въпреки всичко за сериозния изследовател на литературната история винаги ще се открие неизследван терен. В това ни убеждава и литературният дебют на Любомир Павлов. Неговото научно дирене се свързва с тема колкото актуална, толкова и експлоатирана от теоре141 тико-критическата мисъл. Това е сравнително нова, но твърде невралгична област в науката, където са пробвали своите пера много наши, съветски и чуждестранни учени. Това обстоятелство само до известна степен улеснява, но в повечето случаи затруднява всеки, който е решил да направи самостоятелен научен принос, да внесе своя интерпретация или новопривлечен доказателствен материал. Опитът на Любомир Павлов има своята безспорна научна стойност, защото авторът открива своя тема - за положителния герой в съветската и в нашата пролетарска литература, - защищава я с по-нов научен материал, като достига до точни обобщения и изводи. Неговите „Встъпителни думи“, както и „Вместо заключение" носят повече или помалко ординерен характер. Те по-скоро въ веждат в темата или окрупнено сумират резултатите от научните наблюдения. В заключителната глава Павлов ни сродява с духовните пориви на световната естетическа мисъл, с цялостния, макар и противоречив литературен процес. Посочва ни поляризиращия принос на съветската художествена мисъл за прогресивната консолидация на писателските сили. От по-общ характер е и глава първа: „Нов етап на българо-руските литературни връзки", където уедрените линии на обобщение по-малко се докосват до аналитични или синтетични детайли в научното дирене. Фрагментарните истини се осланят на основополагащите теоретични принципи на марксист ко-ленинската естетика. Затова авторът е по-лаконичен, неизчерпателен и декларативен в своите постановки.

Повод за настоящия поглед върху найкрупния представител на френската лите ратурно-критическа мисъл през XIX в. ни дава един забележителен труд на Роже Файол, преподавател в „Екол Нормал Сюпери Бор" - „Сент-Бьов и ХVIII в., или как ид ват революциите“. В една предварителна бележка, като бла годари на всички, които са го подпомогнали в усилието му да изготви своята докторска теза, изградена върху дълги и търпеливи проучвания главно в библиотеката „Ловенжул", съхраняваща ръкописите на знаменития критик, Роже Файол казва: „Като слаб философ и посредствен диалектик дължа много в мои те изследвания на приятелската помощ на Луи Алтюсер, на работите му върху идеоло гията, на разговорите ни върху трудните и спешни задачи на една марксистка критика." Трябва да се признае от всеки, който би се заловил да прочете, по-скоро да проучи обемния труд на Роже Файол (458 големи страници), че последният е положил огромно усилие в своя подход на литературен историк към внушителното дело на Сент-Бьов. Сам Файол признава в първите още редове на своя предговор": „Първоначалната идея за този етюд произтичаше от една прекалена амбиция. Тя бе възникнала от въпроса за произхода на литературните ни мнения. Безпокоях се, прекалено в очите на някои от моите учители, заради причините, поради които произведенията, които ни се предла гаха да изучаваме, бяха смятани като хубави. и Исках да зная основанието за това хубаво, отговорите, които ни се предлагаха, ми се струваха най-често съвсем недостатъчни." В тези думи на Роже Файол можем да съзрем позицията му към делото на Сент-Бьов, ко- ментирана и от буржоазния критик Робер Кантерс, в чиято рецензия („Фигаро литерер" от традките 19 януари 1974) върху първия том от „Те- на Сент-Бьов" четем: „Сент-Бьов има много противници, има прочутия очерк га ги Пруст като „Против Сент-Бьов“, има още дру неотдавнашната теза на Роже Файол. Като професор и като воюващ комунист той се е опитал да покаже, че Сент-Бьов е вар- диянин (в текста е казано „chien de garde"!) на реакционната буржоазна критика и че умиш- лено е изопачил перспективите на нашата ли- тературна история." Робер Кантерс очевидно е против такова едно схващане. „Тезата, която представям - пише Роже Файол, - би могла да изглежда като продъл жение на тезата на Гюстав Мишо „Крити- ческият метод на Сент-Бьов преди Понеделниците." В същност нищо подобно. Мишо е предприел по-скоро един пълен етюд върху живота и литературната дейност на Сент- Бьов като поет, критик, романист, историк до 1849 г., отколкото едно истинско проучване на неговия критически метод. Отдаден на изучаване важната роля, играна от Сент- Бьов в изработването на определен образ на френската литература, аз се залових главно да видя как критикът е можал да го пре даде на своите почитатели, голям брой от които са основателите на преподаването на литературата и на литературната история. Аз не изучавам неговото влияние. То е изумително и дискусиите или резервите, които то е предизвиквало периодически, само потвърждават неговото значение. Аз изучавам - добавя Файол - начина на работа на СентБьов. Опитвам се да разгледам под лупа изработването на неговите беседи." Изтъквайки характеристичните черти на техниката на Сент-Бьов като литературен критик, Роже Файол изтъква, че главната Новост у него лежи в постоянната грижа да показва човека посредством делото, да смята последното не като визиращо опреде лена красота и достигащо я повече или помалко според съблюдаване на известни реторични или поетически правила и принципи, но като изразяващо известна хуманност. С повече постоянство и повече талант, отколкото тия, които го бяха предшествували по този път, Сент-Бьов въвежда в критиката чувството за оригиналност на творчеството и на човека, който го е създал. Той е обладан от постоянната и главна грижа да характе ризира индивида и търси да окачестви всяка творба, всеки автор по начин, който им подхожда и който подхожда само на тях. Тази аналитична и прецизна грижа за точно и подчертано определение е съпроводена от внимателна на преценка на обстоятелствата и момента: Сент-Бьов иска да покаже как всяко произведение е свързано не само с ед но лице, но с една епоха и с една история. Нему се струва невъзможно да го изучава абстрактно, единствено според литературните му белези. Изхождайки от произведенията, за да характеризира индивидите и ги постави в тяхното време - такава е - и отдавна изразена - съществената оригиналност на Сент-Бьов като критик.

От 7 до 12 октомври т.г. в Дома на журналистите - Златни пясъци се състоя между народна конференция на тема „Актуални проблеми на съвременната българска литература", организиран от Института за литература при БАН. Присъствуваха изтъкнати специалисти по български език и литература, преводачи от СССР, Унгария, Полша, ГДР, Чехословакия, Югославия, Румъния, ГФР, Гърция, Италия. В работата на конфе ренцията взеха участие акад. Георги Цанев, проф. Михаил Бъчваров, проф. Куйо Куев и други наши учени и критици. Доклад за българския роман след Девети септември 1944 г. изнесе Тончо Жечев, директор на Института за литература. Развитието на разказа и повестта през последните тридесет години разглежда Кръстьо Куюмджиев. На литературознанието бе посветен докладът на Георги Димов. Прочетени бяха също докладите: „Лириката през тридесетилетието" от Здравко Петров, „Проблеми на новата българска драматургия" от Ваня Бояджи ева и „Съвременната българска литература за деца и юноши" от Николай Янков. Мнозина от присъствуващите българисти споделиха свои наблюдения и преценки за развитието на нашата литература през го дините на народната власт, както и за съвре менното и състояние. Д-р Дитмар Ендлер (ГДР) направи обстойно изказване, просле дявайки отношението на съвременната проза към традициите. С точни и богати познания за миналото на българския роман, д-р Енд лер проследи върховите постижения на нашата нова романистика. В началото на изказването си той се спря на творби от Димитър Талев и Георги Караславов, които разкриват съдбата на няколко поколения герои, и причисли тези произведения към „семейния роман". След това видният бъл гарист от ГДР разгледа творби от Димитър Димов, Николай Хайтов, Антон Дончев, Камен Калчев, Емилиян Станев и др., ко1 Всички доклади са отпечатани в кн. 4/1974 на сп. „Литературна мисъл" в съкра тен вид. ито бележат нови моменти от прогреса на съвременната българска проза. На някои от най-значителните произве дения на драматургията се спря Нина Пономарьова (СССР). Тя изтъкна постиженията в изображението на новия човек, направи ин тересни съпоставки с конфликти и проблеми, застъпени в различни драматургични произведения в Съветския съюз. Войтех Галонз ка (Полша) сподели свои мисли върху пре ливането на поезия и проза през последните две десетилетия. Той напомни бързия разцвет на българската поезия след 1956 г. и сравнително по-бавното реагиране на прозата. Но пък вече от дълго време тя заема главното място. В. Галонзка напомни огром ната популярност на разказа, като се спря подробно върху книгите на Йордан Радичков и особено на сборника „Барутен буквар", в който полският българист открива белези на епопея. След това той разгледа особе ности в произведения на Емилиян Станев, Вера Мутафчиева и др. С изказвания по различни проблеми на съвременната българска литература участвуваха също Виктория Захаржевска (СССР), Добри Вичев (ГДР), Бранко Властелица (Югославия), проф. Константин Велики (Румъния), Луиджи Дела Гата (Италия), както и критиците Стефан Елефтеров, Сабина Беляева, Светлозар Игов и Михаил Неделчев.

През последните двадесет години научната работа в областта на славянската фи- лология в целия свят се координира и ръко- води от Международния комитет на славистите. Към този комитет са изградени де ветнадесет специализирани комисии, чрез които се осъществява международното на учно сътрудничество при разработката на 150 особено важни и актуални проблеми. Една от най-дейните сред тях е Едиционно-текстолотическата комисия, учредена още през 1958 г. по време на четвъртия славистичен конгрес в Москва. В нея участвуват представители от дванадесет страни: Австрия, България, ГДР, ГФР, Италия, Полша, Румъния, СССР, Унгария, Франция, Чехословакия и Югосла- вия. От своето създаване до днес тази коми- сия се ръководи от известния полски лите- ратуровед и текстолог акад. Конрад Гурски; неин зам.-председател е акад. Д. С. Лихачов (СССР), а секретар - проф. Збигнев Голински (Полша). Българските учени са предста- вени тук от акад. Петър Динеков и чл-кор. Кирил Мирчев. Основната форма на работа в Едиционно- текстологическата комисия са провежданите периодично научни съвещания, на които се обсъждат актуални теоретични проблеми на текстологията или се обменя опит и инфор мация за постиженията в текстологическата работа. През изминалите шестнадесет годи ни са проведени девет такива съвещания. Последното от тях се състоя в нашата столица от 14 до 18 октомври 1974 г. То беше организирано от Института за литература при Българската академия на науките. В работата на съвещанието взеха участие изтъкнати учени от чужбина: акад. К. Гурски и проф. 3. Голински от Полша, проф. А. Данти и А. Костова от Италия, проф. П. Ол- тяну от Румъния, проф. З. Хавранкова от Чехословакия, проф. С. Суботин от Югославия, както и голям брой български учени, между които: акад. П. Динеков, акад. Г. Цанев, ст. н. сътр. Т. Жечев, проф. Б. Ст. Ангелов, проф. К. Куев, проф. Н. Дилевски, проф. В. Велчев, проф. Д. Иванова-Мирчева, Хр. Кодов, М. Янакиев, Д. Леков, М. Цанева, Б. Велчева, Цв. Унджиева, Ел. Георгиева, А. Минчева, Св. Николова, Ст. Кожухаров, Ил. Тодоров, С. Баева, Л. Минкова, Б. Николаев и др. Към работата на съвещанието проявиха интерес много научни съ трудници от Института за литература и Института за български език при БАН, преподаватели от Софийския университет „Кл. Охридски“, от Търновския университет „Братя Кирил и Методий", от Висшия педагогически институт - гр. Шумен, издателски работници и др.