символизма

За официална рождена дата на символизма се счита 18 септември 1886 г., когато във френския буржоазен вестник Figaro гръцкият емигрант Жан Мореас публикува манифеста на новата школа, на която той дава име. В своя манифест Мореас говори за два основни естетически принципа на символизма: първо, за значението на „първоначалните идеи" и, второ, за създаването на един нов поетически език. Мореас представя новата школа като „враг на обучението", на лъжливата чувственост" и на „обективното описание". Като основна задача на символизма той изтъква „обличането“ на идеята в една осезателна форма", която обаче в никакъв случай не бива да се превръща в някаква самоцел. Заедно с това той иска да предпази символистите от крайни увлечения, като ги предупреждава да не допускат „концентриране на идеята" в самата нея и да не изпадат в абстрактно философствуване. Но възникването на символизма като нова школа в литературата и изку ството епряко свързано с публикуването на стихосбирката на Шарл Бодлер „Цветя на злото“, която излиза през 1857 г. След това движението на символизма във Франция приема най-различни форми: то се проявява в мелодизма на Пол Верлен, в херметизма на Стефан Маларме, в теорията за гласните на Артур Рембо, в окултизма на Виле дьо Лил Адам, в декадентския песимизъм на Лафорг и Юисманс, в „свободните стихове" на Густав Кан, в словесната инструментовка на Рьоне Гил. След като символизмът възниква най-напред във Франция, той за кратко време завладява европейската литература и прониква в музиката и другите изкуства. Символистите дори започват да претендират, че изразяват духовния живот на Европа и в частност живота на изкуството. Те зачисляват към своята школа „Прерафаелисткото братство" на Данте Габриел Росети и Уйлям Моррис, вожда на чистия естетизъм Оскар Уайлд, фантастиката на Едгар По, патрицианската школа на Стефан Георге, музиката на Вагнер, живописта на Ван Гог, Редон, Чурляние, представителите на „млада Белгия" - Верхарен, Метерлинк, Роденбах, новата вълна в северните литератури начело с Ибсен и Хамсун, „новите веяния" в руската литература с нейните представители Валери Брюсов, Кон стантин Балмонт, Д. Мережковски, Андрей Бели, Александър Блок, Вячеслав Иванов, представителите на млада България" - Теодор Траянов, Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Христо Ясенов, Людмил Стоянов и т. н. Символистите дотолкова универсализират своята естетика и художествен метод, че дори за почват да присвояват" всеки значителен писател от миналото, като се започне с Шекспир, Данте и Гьоте и се свърши с Тютчев, Достоевски и Фет.

Символистите имат изострено чувство към новото и съвременното, те приемат никакви регламентирани щампи и затова остро реагират против за числяването им в която и да е школа. Според Бодлер най-характерният признак на красотата е да провокира учудването и затова тя бяга от „вечността на пра вилата“ и „границите на школите“. За да запази насладата на провокацията, поетът трябва да отразява различните варианти на усещанията, без които идеите биха се превърнали в едно „необхватно единство, монотонно и безлично, обширно като скуката и нищото“. Затова Бодлер настоява, че красотата е нещо странно, затова са напразни усилията на естетите да „регламентират“ изкуството, което никога не може да се управлява, подобрява, възстановява с правила, изработени някой научен храм на изкуството. Когато критикът анализира произведенията на изкуството, той трябва да се отнася към тях релативно, тъй като няма една единствена красота - тя е винаги нова, тясно свързана с времето и историческите условия. B Първото следствие на тази концепция за изкуството е, че поетът не бива да се стреми да създава нещо абсолютно, а да си постави за цел да постигне характерното за своето време, защото „всеки век, всеки народ се стреми да изрази своята красота“. Всяка красота, както всеки феномен, съдържа нещо вечно и нещо преходно, нещо абсолютно и нещо относително. Затова Бодлер се изказва така остро против „изкусните еклектици“, като ги отнася към слабите хора, защото са лишени от любов. Той твърди, че произведението, създадено със своя, ори гинална гледна точка, колкото и големи недостатъци да има, винаги притежава значителна притегателна сила. През 1891 г. журналистът Жюл Юре прави анкета за състоянието на съвре менната литература, между анкетираните е и Маларме. Той като Бодлер не желае да законодателствува в изкуството и се представя за творец, който иска да предостави на всички останали възможността „да свирят със своя флейта", най-добра за тях. „Аз се отвращавам от школите" - подчертава Маларме. Той се отвращава от „професионалното прилежание в литературата, защото всичко е индивидуално". Понеже обществото, в което живеят, пречи на индивидуалната изява, поетите трябвало да се самоизолират, за да „изграждат своя чист гроб". Колкото за себе си, той казва, че в основата си еедин голям самотник. Щом като красотата не е нещо абсолютно, то и школите, които се опитват да я регламентират, са безсмислени. Затова понятието естетика за символистите придобива по-друг смисъл от дотогава съществуващия: то означава отрицание на всички норми и канони в изкуството и, както подчертава Андрей Бели, тях ното „не" взема превес над тяхното „да", така че свеждането на търсенията им към някакви установени принципи, като формализъм, декаданс, мистицизъм, 108 трудно може да се докаже. Изследователите на символизма осезателно чувству ват тази трудност, затова прибягват към друга класификация - еклектизъм. Те откриват, че при символизма имаме еклектически синтез на различни естетически системи, подчертано изразени например у Бодлер и Блок. Символистите не се ориентират към еволюционното овладяване на миналите традиции, а правят скокове от едно направление към друго и затова при тях трудно може да се долови последователна приемственост вътре в самата система. Затова по-скоро може да се говори за синтез на различни направления у един и същ автор и за широта на неговите търсения.

Иван Радославов е едно почти непознато име за съвременния читател. През 1968 г. в твърде скромен тираж излезе неговата „Книга от мои страници предговор от Людмил Стоянов, изградена от статии и фрагменти, отразяващи различни периоди от цялостната дейност на критика. Когато по един или друг повод става дума за него, името на Иван Радославов се споменава само в отрицателен смисъл, който се влага де факто в понятието „идеолог на българския символизъм“. Но на всеки, който си постави задачата да възстанови картината на българския символизъм, неговото възникване, историческо развитие и пробле мите, които той е имал да решава, ще бъде трудно да отмине неговото име. Никак не е случайно, че докато Теодор Траянов е обявен за „Аллах" на българския символизъм, Иван Радославов епровъзгласен за „Мохамед" и пророк на символистическото движение у нас. И струва ми се - споделя Теодор Трая нов, - че в нашата дружба съм черпил много повече любов към изкуството, отколкото в самия мен." Иван Радославов има голям авторитет пред Траянов и както потвърждава Вера Балабанова, че той често повтарял: „Иван каза това", „Иван мисли така“, „Иван е един от най-умните глави на България“. Теодор Траянов има много високо мнение и за етичните качества на своя пръв духовен приятел: „Иван е най-честния критик. Можеш ду му сложиш торба злато, но няма да го подкупиш да ти даде добра рецензия, ако не мисли така." Траянов се обръща към Радославов с думите: „Драги братко, съратнико, приятелю!", нарича го „единствений“, „неистовий“, „неизтощими". Задачите, които Траянов възлага на Радославов, са исторически: „Наистина - му пише той в едно писмо, - предстои ти работа може би много по-трудна от тая на неистовия Висарион в Матушката. В българския духовен живот са се натрупали толкова много лъжи, нелепости и недоразумения, че само ти и никой друг не би могъл да ги разчисти. А кой друг би могъл да постави развоя на нашата литература като духовнокултурна проблема, ако не ти, който наистина най-много от всички, си живял горял с нея! Всички почнаха да се убеждават, че ти не си само естет"! А нещо И с няколко плюса повече!... Изненадва ме твоята прецизност за оглавяването на Пенчо Славейковата епоха: еклектически естетизъм! Така е. Това заглавие сякаш дава най-верния отпечатък и на духовно-културния, и на чисто литературния образ с неговите лъкатушения и безстилност! А какво стройно, изящно, цялостно дело е Млада България! Такъв прецедент имаше само в немската романтика! Спомни си само каква разкъсаност представляваха руските събратя (московските „Весы" и петербургските квазимистици около Вяч. Иванов)."