оригинална

Възникването на българската драматургия се отнася обикновено към края на 50-те години на миналия век и като първа българска оригинална драматична творба се посочва комедията на Теодоси Икономов „Ловчанският владика или беля на ловчанският сахатчия", написана през 1857 г. и публикувана през 1863 г. Според досега известните факти интересът към драмата у нас преди това се заключава главно в появата на някои диалози, предназначени за сценично изпълнение, и в превеждането или побългаряването на чужди драматични произведения. За първо драматично произведение, преведено на български език, се смята комедията-водевил „Дворянски вибори" от руския писател Д. И. Брайкевич, която епубликувана през 1842 г. в Одеса и само една година след това бива издадена в превод на български език в Кишинев. 2 Фактически още преди тази дата е направен един твърде интересен - неизвестен досега - опит за създаване на оригинална българска драма. Към края на 1841 г. или в началото на 1842 г., т. е. петнадесет години преди Теодоси Икономов, Найден Геров, по това време ученик в Одеса, се заема с написването на оригинално драматично произведение със сюжет от българската история. За съжаление до нас е достигнала малка част от тази творба - само осем страници, съдър жащи началото на драмата. Ръкописът се намира в архивния фонд на Найден Геров, съхраняван в Българския исторически архив при Народната библиотека „Кирил и Методий" (ф. 22, а. е. 590, л. 15-18). При все че тук не е посочена дата, имаме достатъчно основания за една сравнително точна датировка: хартията е с воден знак, на който се вижда годината, през която тя е произведена - 1840 (същата хартия Н. Геров използува при работата си над други произведения с означени в текста дати от 1841 и 1842 г.); освен това почеркът и твърде характерното мастило на ръкописа напълно съвпадат с почерка и мастилото на други датирани ръкописи на Н. Геров от есента на 1841 или от началото на 1842 г. (срв. например а. е. 589 и а. е. 618 от неговия архивен фонд). Поради това може с положителност да се твърди, че произведението възниква не по-късно от 1842 г. Макар и твърде кратък, запазеният текст дава възможност да се направят някои изводи за характера на драмата. Нейната основна тема е борбата за утвърждаване на българската народност на Балканския полуостров през ІХ в. Обръщайки поглед към тази ранна епоха от нашата история, Найден Геров си поставя патриотична задача - да внуши на своите съвременници по художествен път идеята за могъществото и величието на българския народ в миналото, за да им вдъхне надежда за едно честито бъдеще. Трябва да се признае, че младият автор се е насочил към особено интересен в драматургично отношение момент от българската история. Основните сюжетни линии той е заимствувал от популярната през първата половина на XIX в. „Историја славеноболгарског народа" на Ат. Нескович, като същевременно е дал широк простор на своето творческо въображение. Днес ние разполагаме само с текста на първото явление от драмата и поради това сме затруднени в оценката на сюжета, композицията и образите. Пиесата се открива със сцена в палата на Богор, където той е събрал всички свои съветници и пълководци, за да ги убеди в необ ходимостта от нов поход срещу Византия.

Символистите имат изострено чувство към новото и съвременното, те приемат никакви регламентирани щампи и затова остро реагират против за числяването им в която и да е школа. Според Бодлер най-характерният признак на красотата е да провокира учудването и затова тя бяга от „вечността на пра вилата“ и „границите на школите“. За да запази насладата на провокацията, поетът трябва да отразява различните варианти на усещанията, без които идеите биха се превърнали в едно „необхватно единство, монотонно и безлично, обширно като скуката и нищото“. Затова Бодлер настоява, че красотата е нещо странно, затова са напразни усилията на естетите да „регламентират“ изкуството, което никога не може да се управлява, подобрява, възстановява с правила, изработени някой научен храм на изкуството. Когато критикът анализира произведенията на изкуството, той трябва да се отнася към тях релативно, тъй като няма една единствена красота - тя е винаги нова, тясно свързана с времето и историческите условия. B Първото следствие на тази концепция за изкуството е, че поетът не бива да се стреми да създава нещо абсолютно, а да си постави за цел да постигне характерното за своето време, защото „всеки век, всеки народ се стреми да изрази своята красота“. Всяка красота, както всеки феномен, съдържа нещо вечно и нещо преходно, нещо абсолютно и нещо относително. Затова Бодлер се изказва така остро против „изкусните еклектици“, като ги отнася към слабите хора, защото са лишени от любов. Той твърди, че произведението, създадено със своя, ори гинална гледна точка, колкото и големи недостатъци да има, винаги притежава значителна притегателна сила. През 1891 г. журналистът Жюл Юре прави анкета за състоянието на съвре менната литература, между анкетираните е и Маларме. Той като Бодлер не желае да законодателствува в изкуството и се представя за творец, който иска да предостави на всички останали възможността „да свирят със своя флейта", най-добра за тях. „Аз се отвращавам от школите" - подчертава Маларме. Той се отвращава от „професионалното прилежание в литературата, защото всичко е индивидуално". Понеже обществото, в което живеят, пречи на индивидуалната изява, поетите трябвало да се самоизолират, за да „изграждат своя чист гроб". Колкото за себе си, той казва, че в основата си еедин голям самотник. Щом като красотата не е нещо абсолютно, то и школите, които се опитват да я регламентират, са безсмислени. Затова понятието естетика за символистите придобива по-друг смисъл от дотогава съществуващия: то означава отрицание на всички норми и канони в изкуството и, както подчертава Андрей Бели, тях ното „не" взема превес над тяхното „да", така че свеждането на търсенията им към някакви установени принципи, като формализъм, декаданс, мистицизъм, 108 трудно може да се докаже. Изследователите на символизма осезателно чувству ват тази трудност, затова прибягват към друга класификация - еклектизъм. Те откриват, че при символизма имаме еклектически синтез на различни естетически системи, подчертано изразени например у Бодлер и Блок. Символистите не се ориентират към еволюционното овладяване на миналите традиции, а правят скокове от едно направление към друго и затова при тях трудно може да се долови последователна приемственост вътре в самата система. Затова по-скоро може да се говори за синтез на различни направления у един и същ автор и за широта на неговите търсения.