Балканско

Балканистиката обикновено се смята за нова наука. Но в миналото у нас бяха създадени трудове, които говорят, че нашите изследователи са забелязали плодоносността и значимостта на изследванията в тази област. Между найдобрите трудове на нашето литературознание се нарежда например трудът на големия български учен проф. Иван Шишманов „Песента за мъртвия брат в поезията на балканските народи“, отпечатан в Сборник за народни умотворения, наука и книжнина през 1896-1897 г. Тоя труд поставя основни теоретически въпроси на балканското литературознание и същевременно пристъпва към решението на много специални проблеми из неговата област. Сравнителното изучаване на балканските литератури във връзка с фолклора на балканските народи довежда автора до интересни литературно-исторически и литературноестетически положения и до съществени културно-генетични и психо-демографски наблюдения и заключения. Сам проф. Шишманов сочи като задача на своя труд много по-големи постулати и повече решения от тези, които загатва неговото заглавие. Той отбелязва, че предприемайки своето изследване, е пожелал да проникне в умствения и нравствен мир на балканските народности, които в обработката на един и същ сюжет са проявили особените черти на своята национална култура. Как проф. Шишманов схваща изучаването дори на един фолклорно-литературен мотив върху по-широк терен, в случая върху терена на общобалканския духовен живот, личи и от думите му: „Гене алогията на едно сказание. . . не би имала голямо значение, ако не би била един важен показалец за международните и междуплеменните сношения и културни влияния, които са обусловили тая генеалогия...“1 До един обобщаващ труд върху балканските литератури в миналото у нас не се стигна, както изобщо не се стигна до такъв труд и никъде другаде. Трайно значение в нашето литературознание имаха и имат някои от проуч ванията на българо-сръбските и българо-гръцките литературни взаимоотношения. Тук на първо място трябва да бъдат отбелязани работите на проф. Боян Пенев „П. Р. Славейковата преводна и подражателна поезия“ и „Доси тей Обрадович у нас“. Твърде често Боян Пенев излага явленията от историяна българската литература върху широка балканска основа в своята монументална „История на новата българска литература“, ч. I-IV, 1930-1933 г. Не е излишно да отбележим, че през литературната епоха, която обхваща „История на новата българска литература“ — епохата на българската въз рожденска литература, развитието на българската литература е особено тясно свързано с литературния живот на съседните балкански народи.

Изтъкването на примера на другите народи като доказателство за една или друга теза играе важна роля в споровете за езика в България през първата половина на XIX в. Тук нямам пред вид специфичните влияния или типологиче ските сходства на тези спорове със спорове от подобен род в другите балкански страни, най-вече с тези в Гърция. Имам пред вид конкретните позовавания ипаралели, които книжовниците използуват, за да поддържат или отхвърлят една или друга теза. Събирането и проучването на тези „цитати“ може да ни подпомогне да вникнем в тогавашния общобалкански научно-филологичен мироглед. Именно проникването в този мироглед би могло да смекчи до известна степен резките антиноми между т. нар. „влияния" и типологически сходства, присъщи на отделните национални историографии. В писмото си за събиране на подписи за „Неделника“ Софроний се обръща към заможните българи в Румъния със следните думи: „Такива книги по простый язык имат и грецыте, и сербите, и власыте, и русите, и други веры, токмо нашите беднии болгари ниимат таковый дар." Наблягането на необходимостта от литература по „простый язык“ е толкова по-силно изразено, колкото по-убедителен е примерът на другите народности, които Софроний изброява центробежно" от едно чисто балканско гледище: гърци, сърби, румънци (балкански стрикто сенсу), русите (православни като тях) и накрая другите народности (други веры). Знаменитият Инципит на Рибния буквар (1824): Когато из перво видях по другите места чи децата начеват да четът на книги, писани по техният язык, познах колко зле струват по нас учителите“ прекрасно отразява възхищението на младия Петър Берон при срещата му с учебните системи, коренно различни от традиционното наизустяване на псалтира и часослова. В. Пундев, който е изследвал много задълбочено гръцките, сръбските и може би румънските извори на Рибния буквар, подчертава значението, което за Берон е имало следването в Букурещ и още повече в Брашов, намирал се тогава в пределите на Авст рийската империя. В Брашов Берон еимал възможност да се запознае с много добре уредените и основани върху модерни педагогически принципи немски, унгарски, румънски и гръцки училища. Това е европейският пример, който би трябвало да се следва и в България (и тия и сичкият вътрешен чин треба да съ като европските, дето учат друг-друго учението"), макар че за момента Берон се задоволява да предложи по-реални и по-постижими нововъведения. Привидната качествена и хронологична изолираност на Рибния буквар в контекста 45 на българската съвременна култура се обяснява с простия факт, че младият Берон е разширил традиционното балканско гледище, преминавайки от заустява нето на псалтира в килийното училище, през училището в Котел и Бейската академия в Букурещ до един град, където се провежда модерно „европейско" преподаване. Това, разбира се, ни най-малко не намалява заслугите на автора на Рибния буквар.