Бенджамин

Франклин е една от най-ярките личности не само на американския, но и на европейския XVIII в. Макар и самоук, той достига до върховете на тогавашния научен и политически жи вот и има правото да си позволи нелишената от известна суетност бележка, че е стоял пред петима царе, „ и дори съм имал честта да седна с едного". Но в областта на литературното творчество той едва ли е сред най-големите „по абсолютна стойност" във века на Волтер". Франклин умира през 1790 г., когато Гьоте е вече на 41 години, а Байрон - на две. Като че ли законът за последователността в развитието е по-непреклонен при художественото, отколкото при научното творчество. И Франклин, чрез „Алманах на Бедния Ричард", а в не по-малка степен и чрез мемоарите си, се приближава до същинската художествена словесност - в това с неговото значение за историята на литературата. „Бедният Ричард", макар да е обрисуван само в общи черти, днес, както и преди, остава за нас първият популярен, вечно жив и неповторим герой на американската литература. "2 Същото важи и за другия, фактическия герой на творбата - татко Абрахам, който с повече от интелектуално упражнение". И може би има само частично право твърдението, намерило място в цитираното коментирано издание на Франклиновите автобиографични творби, според което съществува немалка доза ирония и дори пародия на автора спрямо героите, спрямо проповядваните добродетели и дори спрямо себе си. По-вероятно е Франклин да се е почувствувал принуден да слезе до нивото на своите читатели, забравяйки себе си и някои свои разбирания, от което произтича популярността на творбата сред най-широките читателски слоеве; това обяснява и появата и у нас.