Надежди

Наскоро прочетох в един справочник, че за първи път Николай Янков е напечатал свое литературно произведение още през 1943 година. И като си припомних Многото примери от нашия съвременен книжовен живот, някак твърде странен, твърде непривичен ми се видя фактът, че едва в края на миналата година, т. е. близо цели две десетилетия след дебюта, се появи неговата първа книга, сборникът литературно-критически статии „Книги. автори и време". Причините за това нетипично закъснение могат да се обясняват по най-различен начин, но аз нямам намерение да се нагърбвам с такава задача, тъй като в нейното разрешаване не виждам да се съдържа особена важност. Само бих искал най-общо да отбележа, че то не е резултат нито на някакъв идейно-естетически прелом, на рязко обръщане по съвсем противоположен път, нито пък на жанрови лутания, на жанрова неустановеност, на прескачания от един периметър на дейност в друг. Без да е от най-продуктивните наши критици, Николай Янков не от липсата на собствени творби езабавил издаването на първата си книга, а несъмнено в случая са действували съображения от друг характер и на първо място, струва ми се, чувството за самокритичност. До тази мисъл ме довежда преди всичко обстоятелството, че с изключение само на три работи останалите статии са писани през последните петшест години. Очевидно е, че към творбите си от по-отдавнашно време Н. Янков не изпитва особена слабост, ясно е, че при съставянето на книгата той не еискал да вмести в нея цялата си дългогодишна критическа продукция, включително и най-първите си проявления, а е смятал за най-целесъобразно да се представи само със статиите си от последните години. Но за съжаление тази самокритичност е относителна, тя не е проявена докрай. Като се отнася с извънредно строга взи скателност към своите по-ранни критични произведения, Н. Янков някак неочак вано се показва пък твърде либерален към дейността си от последно време, гласува и пълно доверие и решава да я представи в „Книги, автори и време" почти без никакви изключения. Той е допуснал и поместването на някои дребни бележки, на някои - както сам ги е нарекъл - скици", чието значение се изчерпва с отбелязването на определена годишнина или културно събитие, бележки, които в колоните на вестника са имали несъмнена стойност, но които - поне в тоя си вид - мъчно могат да намерят оправдание извън него. Книгата на кри тика не бива да се превръща в своеобразен дневник, който да зафиксирва всяка проява, тя винаги предполага подбор (взискателността е всякога задължителна, тя е нужна не само при оценката на найранните проявления). Книгата е винаги една оценка-и преди всичко самооценкана изминат път тя представя определен творчески период откъм неговите найважни, най-съществени страни, Без да се премълчават отбелязаните увлечения към една ненужна всеобхватност, без да се премълчава неприложената докрай самокритичност, все пак трябва без повече уговорки да се изтъкне, че първата книга на Николай Янков дава в общи линии представа за неговата творческа физиономия.

Какво е отношението на словаците към Руско-турската война от 1877-1878 г., как разбират нейния освободителен характер и какво политическо поведение държат спрямо българския народ в съдбоносния исторически момент на неговия живот, Десетилетия преди войната словашката интелигенция декларира своята преданост към Русия и освободителното дело на балканските славяни. В полемики и публицистични схватки с туркофилските австроунгарски правителствени ежедневници и списания с користната западна политика тя разкрива определени политически и идеологически възгледи - едностранчиви и идеалистически и в същото време обективно напредничави. Словашките народници се опитват да свържат и правото за свобода и живот на южните славяни с интересите на Европа и по-специално на Австро-Унгария, да дадат рационална мотивировка на своите емоционални симпатии. „Само създаването на жизнеспособни държави на Балкана - пише в. „Народне новини" - може да открие надежден път за нашата търговия към страните зад Дунав и Сава и, разбира се, на собствените национални интереси, които са в центъра на тия отношения, но за това по-късно. Любопитна е и политическата съпоставка на Австро-Унгария с Русия от края на 70-те години - на „монархията, изградена върху тресавището на неспокойни народи“ и „Русия, пробудена от своите синове, осъзнала дълга си към поробените си братя българи". Прелистваме словашките вестници и списания от годините на Освободителната война и разкриваме една удивително съдържателна хроника на руските военни операции в България. Вниманието ни привличат и многобройни бележки и кореспонденции за героизма и себеотри цанието на руските воини на българския фронт": статии и очерци за прославили се във войната руски пълководци. Да проследим в тоя тематично ограничен очерк отзвуците за участието на българите в Освободителната война, за отношението на словашките народни маси към освободителното дело на българския народ. Турските зверства и насилия в България по време на войната отново припомнят на словаците историческите страдания на българите и събуждат нови нестихващи протести. Словашките публицисти с с горчивина и възмущение разказват за „българските мъченици“, като по тоя начин мотивират морално-политически и руската военна намеса на Балканите. С такава тенденция са писани статиите за страданието на българския народ във в. „Народне новини" и сп. „Орол". Колкото по-големи били пораженията на турските войски, толкова по-свирепа жестокост проявявали те и затова така нетърпеливо, с такъв трепет и упование българският народ след столетни изпитания очаква своите освободители". Но словашкият печат неведнъж отбелязва, че „заедно с българите посрещат руските войски и ония турци, които живеели сред българите и наравно с тях понасяли гнета и общата неволя..." За въоръженото участие на българите в Освободителната война първоначално се публи куват информационни съобщения, придружени с кратки оценки на военните бюлетини. Но постепенно се появяват по-подробни материали за активното участие на българите във войната, 137 за руско-българската бойна дружба - и като отговор на клеветите на западния печат, че бъл гарският народ не бил способен сам да се бори за своята свобода". „Народне новини" публикува Манифеста към българския народ на Българския централен комитет (приемник на БРЦК), осведомяват за трескавата му дейност сред народа, със съзнание за неговата мобилизираща роля.