Николов

За първи път нашето списание загражда в траурна рамка името на свой редактор. Трагичните обстоятелства наложиха това да бъде името на най-младия член на ръководството на „Литературна мисъл“, който с необичайна добросъвестност и вещина допринасяше години наред за развоя на списанието. За всички нас, които деляхме делниците си с него, бе непоносимо тежко да загубим човека, на чиято отзивчивостт и принципиалност сме винаги тол кова разчитали. Но още по-тежка е загубата за българското литературо знание, на което Минко Николов бе най-значителната надежда. Роден през 1929 г. в будния планински град Троян, Минко Николов проя вява още в най-ранна възраст литературните си заложби. Отначало до читателите достигат възторжените, малко непохватни, но напълно съзвучни с времето и възрастта му стихове на провинциалния юноша, който по-сетне, през първите курсове на следването си във Филологическия факултет на Софийския университет изяви и истинската си дарба - рядката дарба на литературен критик и изследовател. Когато през 1955 г. Минко Николов се изправи на катедрата, за да защити кандидатската си дисертация върху творчеството на Христо Смирненски, той беше вече изграден научен работник със завидни за възрастта си постижения. Заредиха се за него години на усилена и плодотворна работа като редактор, доцент по българска литература в Хумболдтовия университет - Берлин и старши научен сътрудник в Института за литература на Българската академия на науките. Годините, през които Минко Николов доби творческата си зрялост, съвпаднаха с вре мето, в което и нашето литературознание, отърсило се от дребнавата опека на догматизма и администраторщината, направи първите си не много го леми, но решителни крачки напред към действително научното осмисляне на националния ни литературен опит. И когато се запитаме, с какво помладото поколение литературни критици и изследователи помогна за успеха на тези обновителни усилия, отговорът ни ще се позове най-напред и преди всичко на творческото дело на Минко Николов. Необяснимата за нас смърт го отне в навечерието на Новата година, когато хората са така снизходителни към своите надежди. Отне го на нашата когато той й беше най-необходим.

Неговата звезда изглеждаше щастлива. Умен, талантлив, етичен, той навсякъде правеше впечатление, беше уважаван и обичан. Неговият творчески път бе един непрекъснат възход. Той се отнасяше рязко към първите си кри тически работи, носещи по неизбежност отпечатъка на едно друго, ограничаващо творческата индивидуалност време, но ние, по-възрастните, които печатахме като редактори, помним, че почти не съзирахме в тях грешки на ранната младост. Този младеж, почти юноша, беше не само необикновено ги умен, но, странно, беше вече и мъдър. Как и кога в тъй ранната си възраст бе придобил тази мъдрост си остана тайна на неговата богато надарена натура.

Иван Николов е от поколението млади поети, което навлезе в литературния живот след Априлския пленум. Общата атмосфера на разкрепостяване от догматични представи и постулати за гносеологията на поетичното благоприятствува за развитието му. Започнал творческия си път от 1956 г. със стихове с гражданска и интимна насоченост, петнадесет години вече той живее с тревогите и вълненията на нашия съвременник. Поетичното му творчество е богато: повече от десет книги маркират израстването му като поет с оформен усет и трайни предпочитания към теми и образи, упорито и настойчиво се осъществява в поетични дела. Първата книга, с която дебютира, е стихосбирката „Селянинът с хляба“ (1960). През 1963 г. излезе от печат втората му стихосбирка „Безсънна звезда", за да се заредят след това „Бъдете празнични (1965), „Мравешки работи" (Сатирични стихове, 1965), „Момчето с лунички", стихове за деца (1966), „Юг“, стихове (1967), „Люлки над света", лирика (1968), „Голямото лято“ (1968), „Етажерка" (1970), „Руска тетрадка" (1971). Трябва да се обхване съдържанието на поетичните творби в стихосбирките на този действително мъдър поет, за да се почувствува, че стихотворният му имот не е плод на празношумна суета за блясък и достолепие, а вътрешно изживяна необходимост за общуване с хората посредством поезията, искрен стремеж да се възпита у човека на нашето време ново светоусещане, ново отношение към заобикалящия ни свят. Още първата стихосбирка издава безпокойството на поколението, което бе обжарено от пламъка на борбата срещу капитализма и в мирните години е отново на своя боен пост. Поетът разбира строгостта на революцията, която прави пъртина през тревожния век. Под знака на една вътрешна тревога за нейната съдба минават дните на този иначе тих, скромен и честен поет, у когото обичта към хората е негова едносъщност. Тя го кара да върви по разстреляните могили, да изстисква от сърцето си кръв по всеки синор и слог и да споява обич, тревога и жар срещу подлост и вятър студен. Безпокойството пред бъдещото на хората и пред съдбата на света е белег на едно изстрадано, дълбоко почувствувано отношение към борбата и мирното строителство. Знамената са птици, изгреви и залези, кръв и пламък в утринната тишина, свободните първомайски колони са платени с две майчини сълзи, а октомврийският вятър ще ечи и разгаря надеждите срещу залостените прозорци и цветя. Забележете: още първите стихотворения в първата стихосбирка теглят със сигурна ръка линията на ярко защитената отговорност пред съд бата на революцията. Тази отговорност е родена от неговото безпокойство, тя има за своя подплата съзнанието за дълг пред тежките ръце и дървените патерици, които крачат по паважа. Поетът благоговее пред тях. В поетичната 35 му интерпретация се чувствува това високо съзнание. То ще го доведе до онова отреагирване срещу бездушнето, което изпепелява истински човешката пред става за красота. То ражда и леката тъга по балканджията, в чиито спомени е отразен догарящият летен ден, от него води началото си и трепетното очакване на свидната рожба, и диалогът с потомъка, в който прозира мълчаливото преклонение пред онези, които остават хора. през хребета на тоя кървав век пре

След тези десет години, които изминаха от гибелта на Минко Николов, остро чувствуваме неговото отсъствие от нашия литературен живот. Болезнено отеква в съзнанието ни неговият трагичен край. Терзае ни неговата драма. Неговият „случай" с превръща за нас в пареща съвест. И става все по-ясно какво слънчево дарование сме загубили. В пантеона на литературната ни критика по своя талант и по зрелостта на литературното си дело той се нарежда след големите ни критици от миналото. Но той беше твърде скромен и стеснителен, сдържан и непохватен, за да се радва на обаянието и чара на Боян Пенев, да речем. Обаянието на Минко Николов ние оценихме като че ли едва след неговата гибел. И с годините то нараства. Неговата смърт - ранна и нелепа - ни накара да видим очарованието на един възвишен дух. Личността на Минко Николов излъчва нещо по детски чисто и лъчезарно. Чужд на всякаква суета и външен блясък, по своята душевна нагласа и житейско поведение той се родее с творци като Лилиев и Константин Константинов. Минко Николов притежаваше като тях душа благородна и деликатна, сдържана и леко ранима. Като тях той остава докрай мълчалив труженик с чувствителна съвест. „Глава на учен, а усмивка на дете" - така лаконично и точно представи неговия лик Здравко Петров.1 Това на пръв поглед очарователно съчетание таи зародишите на дисхармония и драма: девствено чиста душа, а вкусил от покварата на познанието разум; душевна доброта и доверчивост и неверие на ума; жажда за приласкаване и обич ии невъзможност да се приобщи поради един инте лект, който го поставя високо над средната интелигентност; копнеж по хармония раздирано от неразрешими въпроси съзнание. Неговата привидно естествена, здрава, девствена натура се оказа неспособна да понесе товара на Фаустовските пориви на ума. Защото външната уравновесеност е прикривала терзанията и лутаниците на една хамлетовска душа.