моралисти

Да се изтълкуват френските моралисти, да се изследва тъканта и постройката на тях ната мисъл, неизбежно ще отведе до акцентните закономерности на XVII в. И големият, и малкият автор е рожба на своето време - то се оглежда някак у всекиго. Но отношението между четиримата велики на френската моралистика - Монтен, Паскал, Ларошфуко и Лабрюйер - и великия век на човешката култура - XVII в. е безкрайно интересно за наблюдение. Безкрайно - защото векът е „бунтовен", с главоломни промени в новата култура на човечеството, пъстър и разнообразен е, два големи стила (бароков и класицистически) не могат да го обемат, барокът е също разностранен в проявите си, та днес мненията за неговата същност и обем са разностранни. Безкрайно още - защото четиримата велики на моралистическата мода в литературна Франция се трудно побират в рамки (на определен стил, да речем). Не съм запознат с много трудове върху френската моралистика. Това, което ще изложа като кратко мнение, сигурно ще съвпадне с други мнения. Излязох от книгата „Френски моралисти" на проф. Исак Паси и от собствения си настойчив интерес и някои изработени концепции за този духовен век. Програмно казано, в статията ще покажа някои от осо беностите на тази книга (вкл. стил на автора) и мои схващания за споменатото отношение. Друга книга на Паси Философски и литературни етоди - ще припомня - съдържа статии върху книги и герои с общ стремеж към свобода, с повеля за свобода": Декаме рон, Дон Кихот, Буря, Кандид, Валенщайн, Неизвестният шедьовър, Доктор фаустус. Във Френски моралисти тази тема се продължи (в кое велико творение свободата не е главна тема?), но видяна призматично през по-специфична тема. Монтен, Паскал, Ларошфуко и Лабрюйер се обособяват като специфично явление далеч не само във френската духовна история. Те, с Монтен на чело, дадоха живот на един жанр, essais, който гъвкаво, върхово и спадово, съществува до наши дни. Те отразиха в дълбочина една криза на човешките отношения. Културно те „обслужиха" епоха на френската история, позната като най-съвършения абсолютизъм, но 152 се отклониха от нейния репрезентативен стил. Сравнително по-слаба бе вярата им в провъзгласената сила на разума, защото бяха скептици спрямо човешкия морал. Като гениални творци те трудно се побират в рамките на един, и то тясно разпрострян стил (класицистичния). В много от особеностите на тех ните знаменити съчинения отеква мощният - според някои всеобемащ - стил на епохата – барока.