патриотизма

„Обичам те, мое мило Отечество! Обичам твоите балкани, гори, сипеи, скали и техните бистри и студени извори! Обичам те, мой мили крайо! Обичам, те от всичката си душа и сърце, ако ти и да си обречен на тежки страдания и неволи! Всичко, щото е останало досега в моята осиротяла душа добро и свято, всичко е твое! Ти си оная благословена земя, която цъфти, която е пълна с нежности, със сияние и величие. Ти си ме научило да обичам и да плача над всяко човешко нещастие. А това е вече много за един човек!" Тези думи ги е казал Любен Каравелов преди повече от сто години, но сякаш и сега чувствуваме тяхната искреност. Възрожденският писател не се опитва да теоретизира, да дири ярки образи, оригинални мисли, необикновени стилистични похвати. Просто и естествено той разказва за онова, което лежи на душата му и неговата декларация звучи като изповед, а вътрешното вълне ние е наситило с непосредствена свежест обикновените слова. Тази свежест и до Днес не е повяхнала.