новаторството

По времето на култа към личността бяха написани немалко значителни произведения, които са гордост на съвременната българска литература. И решително трябва да се отхвърли безсмисленият нихилизъм, съществуващ у известна част от младежта по отношение на предшеству ващия период. Не може същевременно да не се види, че тия успехи биха могли да бъдат още по-големи, ако не бяха условията на култа, които насаждаха догматизъм, стереотипност на мисленето, спъваха нормалното развитие на литературата. Според думите на Тодор Живков „догматизмът като теория и практика внасяше скованост, схематизъм, шаблон и застой в творческата работа".

Традицията и новаторството е проблем, за който е най-много говорено в историята на литературата. Този проблем е безкрайно широк и свързан със самата същност на литературата. Като се говори за него, трябва да се имат предвид въпросите за националния и космополитичен характер на една литература, за традициите в тази литература, за взаимните влияния между отделните писатели и отделните литератури, за школите и творческите индивидуалности, за литературните моди и снобизма, за съвременната сетивност и мироглед на писателя, за промените в съзнанието на съ временника с оглед на обществените промени, за народността и партийността, за ролята на обществените идеали и. пр. У нас този въпрос често се разбира стеснено и се ограничава главно в рамките на формата на изразните средства.

Искам да започна с не толкова смайващия парадокс, че най-хубавата традиция е новаторството. То е в самата същност на марксизма като уче ние, то е най-постоянната и най-подмладяващата традиция на нашето общество и на нашето изкуство. Историята на човечеството и на човешката мисъл, историята на изкуството винаги са били история на новаторите и никога история на епигоните, на замръзналите традиционалисти. Първите са движението, порива към незнайното бъдеще, вторите са застоя, привързаността към провереното и обзаведено с уют настояще. Първите са полета, вторите - пълзенето. Първите разбиват гърдите си и правят революции - в науката, изкуството, обществото и отварят път за цялото човечество или за своя народ; вторите пазят спокойствието си, благата си и приветствуват или осъществяват връщането назад. Те са рицарите на инерцията. В своя страх от новото те са готови да пропъдят всяко новаторство и теоретически да обосноват ненужността му. Тъкмо затова казваме, че комунистите са най-големите новатори, най-убедените противници на застоя, рутината, плесента, ръждата. Защото да не забравяме, че освен псевдоноваторството, което дискредитира истинското новаторство, има и псевдотрадиция, която е вече погребана традиция. Да скъсваш безразсъдно с установената традиция и да се придържаш сляпо към нея - е едно и също нещо. Второто е не по-малко вредно от първото. Да пишеш през 18 век хенриади и петриади е действително псевдотрадиция, но да пишеш в средата на 20 век епос за Крали Марко е просто куриоз. Никой не е в състояние да възстанови онова художествено съзнание, което е създавало народния епос и потребностите, които са го направили необходим.

През последните години някои теоретици на литературата на Запад започ наха да ни внушават мисълта, че трябва да се откажем от метода на социалистическия реализъм, защото той вече е изчерпал своите възможности. Те създадоха свои теории и схеми за социалистическия реализъм, които, естествено, лесно се изчерпаха, защото тези теоретици пренебрегват историята на възникването и развитието на социалистическия реализъм. Изкуството в робовладелческото общество се е създавало в продължение на хилядолетия, в буржоазното - за столетия, а пролетарското - едва от един век. Наистина, темповете на строителството на социализма са нечувани в срав нение с изграждането на другите общества. Но социализмът непрекъснато се намира под натиска на капитализма и ние все още сме принудени да водим оже сточена класова борба на международната арена. Това, разбира се, не може да не се отрази и върху темповете на развитието на новото, социалистическо изкуство.