Поетесата

Към поетическото творчество на Магда Петканова литературната критика е по-несправедлива, отколкото към драматургията й. Два факта подкрепят това впечатление - броят на издадените критически отзиви и степента на осмисляне на двете страни от творчеството на писателката. Досега цялостно изследване, занимаващо се с поезията на Петканова, не се е появило. Но още през 1934 г. по повод излизането на сб. „Изгубен камък" (1933) с рецензии в печата излизат Г. Крънзов, А. Радев, П. Спасов, П. Горянски и др. През 1936 г. в сборника „Вдъхновени жени" на П. Горянски присъствува кратък очерк за Магда Петканова, където авторът успява да вникне в много черти от поетическия портрет на Петканова, но не оценява правилно „Македонски песни" и зараждащия се в „Изгубен камък" граждански патос на поетесата. Третата стихосбирка на М. Петканова „Кавали свирят (1939) с рецензии посрещат Ю. Казаска, Ст. Божков, П. Пенев, Д. Стоевски, Г. Цанев. Г. Цанев най-правилно намира ключа към тази поезия. На страниците на редактираното от него списание „Изкуство и критика" през 1940 г. излиза рецензията му за „Кавали свирят". Проникновеният изследовател улавя тенденциите в последната стихосбирка в съпоставка с предишното творчество на Петканова, отбелязва прехода от един тип поетика в „Изгубен камък“ към друг в „Кавали свирят". През 1947 г. Бистра Цветкова включва няколко стихотворения на поетесата при илюстриране на застъпената по различен начин славянска тема в творчеството на наши поетеси. Това е статията „Славянски мотиви в творчеството на Дора Габе, Елисавета Багряна, Магда Петканова и Бленика", публикувана в сп. „Сла вяни". Разглеждането на творбите на Петканова в такъв аспект не е станало без известно насилие над тяхната художествена тъкан. От този момент нататък поезията на Петканова става обект на критиката по повод годишнини на писателката. Представителни за такъв тип подход са изявите на Христо Дудевски в сп. Септември, 1960, кн. 8, на Георги Константинов в книгата му „Моето поколение в литературата“, 1970, на Вихрен Чернокожев в сп. Библиотекар, 1975, на Стоян Стаев в сборника с портрети „Литературни вълнения", 1982. Неголемият брой на изявите на нашата критика за поезията на Петканова се съчетава в повечето от случаите с информативно и бегло разглеждане на творбите й, като всеки от цитираните автори дава по някоя и друга вярна характе ристика за поетесата. Най-задълбочен засега остава прочитът на Стоян Стаев, а най-адекватен на поетическата природа на Петканова - прочитьт на Георги Цанев.

Някаква странна съдба има тази българка. Когато се назове нейното име, като че ли неизбежно идва да зазвучи в душата ни, да заинтригува мисълта ни, да възбуди емоциите ни също така името и на Пенчо Славейков. Не по-малко силна е и обратната връзка; бих казал даже, че тя е първоосновната и определящата. Името на Мара Белчева е някакъв десетилетен спътник около живота, творчеството, гражданското и личностното поведение на Пенчо Славейков. Получава се двойка от имена, която е занимавала не само съвременниците им, но респектира и днешните хора. И не може да се определи кое в този реалистичен и романтичен възел от съдби е по-силното - дали сътвореното литературно дело, или човешката им индивидуална участ. Ако се вземе предвид обстоятелството, че приживе Мара Белчева малцина са я признавали за „поетка" въобще или за писателка от значима величина, може да се каже, че тя е предизвиквала думите, погледите, коментарите, положителното или отрицателно отношение към себе си по една главна линияизключително хубавата жена, „брилянт в огърлицата на красивите българки", „дамата в черно“, както са я наричали; съпругата на министъра Христо Белчев, твърде начетена за времето си. И по-сетне: „младата вдовица“, приятелката на Пенчо Славейков, неговата спътница до смъртта и след смъртта му; поетесата, която израства под крилото и в „сянката" на големия литературен месия; непокорната красавица, неприемала и отхвърлила дръзко благоволението на височайшата дворцова особа; членката и активистката на Клуба на жените-писателки; гордо остаряващата жена, която към края на живота си копнее да чуе признание - и то не толкова относно стореното от нея за Пенчо Славейков, колкото за своята поезия, за съкровеното си лирическо сътворение. И докато вниманието или невниманието, уважението или отричането на обществото към Пенчо Славейков се дължат на обаятелната му фигура, на мощното му творчество и на оригиналната му, твърде чепата личност, то всеки интерес към Мара Белчева се поражда от факта, как и доколко, в каква посока и с каква бързина, с какъв чар или с каква махленщина се приема нейната близост до исполина тогава в литературния живот. И какви ли не още други нюанси на тълкуване, на одумки, на съгласия и несъгласия се развихрят около името и около поведението на двамата - Пенчо Славейков и Мара Белчева.... Около нея витае повече легендата и като че ли по-малко действува истината. Не можем да отречем и силата на противоположностите, която спомага да се утвърди романтичното и да се открои в него и чрез него обаянието. Защото гладката еднаквост на преценките, на обобщенията, на хвалебствията може да оформи предимно иконографския портрет, ала не и живия облик на човека.