Христина Балабанова

Първото представяне на младия критик с книга обикновено носи амбицията да се утвърди той като определена творческа 159 индивидуалност в неща, вече изследвани. Стремежът да се каже нещо ново много често на фактите в е свързан с преоткриването" обобщението, което трябва да предостави творческите възможности на автора в идейнохудожествената оценка на явленията. При всички случаи написаното трябва да даде представа за перспективност във възприе мането на творбата, т. е. за вътрешна сво бода от прочетеното и наученото, която съ държа в себе си чувството за литературния процес и създава в крайна сметка индиви дуалния стил. Въпросите за стила на младия критик, за неговата художествена култура са особено важни в случаите, когато разглежданите творби се превръщат в повод за есенстична изява, когато идейно-съдържател ните белези са обект на емоционални вну шения. Без да правя класификация на видо вете критика и да определям ползата" или вредата" от даден вид, искам да се спра върху книгата етюди на Нина Андонова „Недоизказаното", която дава повод за размисли върху подобен род въпроси като творчески дебют. Първото впечатление е пъ стротата в съдържанието. Авторката показва интерес към различни области на литературната дейност - художествено творчество и критико-изследователски работи, въпроси от литературната история. Фактът, че в малката по обем книжка е събран такъв разнороден материал, говори сам по себе си за известна непретенциозност по отношение на изследователска изчерпателност, за Фрагментарност, неподчинена на единен критерий. От друга страна, това осигурява една по-обективна преценка на възможностите на критичката - доколко те се покриват с представените интереси. Тематично книгата се разделя на три части: 1 - Проблеми на българската поезия, II - Характеристика в портрети на българската кри тика, III - Проблеми на българската и западната драматургия. Етюдите от 1 ч. представят във формата на импресионистич ни скици българските поети Хр. Ясенов, Хр. Кърпачев, Ат. Манчев, Цв. Спасов, П. Пенев, Вл. Башев, В. Ханчев под условното название „За безсмъртието". Андо нова обединява творчеството на поети от различни поколения, търсейки нишката на художественото развитие и продължение на комунистическата идея. Поетичните названия на отделните портрети („Звън на падаща капка", "За отнетото щастие да се бориш" Лебедовата песен на поета") са своеобразно указание за предпочетената от авторката форма на писане - есеистична, където обобщението еподчинено на една импресионистично изразена емоционалност. Ако се нарекат етюди, то към тази форма ги прибли жава предимно тяхната „изобразителности, т. е. това, че авторката в повечето случаи разглежда едно стихотворение или определена тема, развита в няколко творби, което трябва да даде една символна представа за 160 личността на поета във връзката борец -меч тател - творец. Проникване в поетичния свят на твореца през конкретната творба, за да се постигне обобщено поетично внуше ние за идейно-философския смисъл на не говото дело като единство на поезия и лична съдба. Естествено поетичното творчество на Хр. Кърпачев, Ат. Манчев, Цв. Спасов, което „следва своя създател, както пушката следва боеца" (В. Ханчев), каквито и слабости да притежава, е въздействуващо със своята искреност, чиято гаранция е жи вотът на поета. Очевид но Андонова няма за цел само да изрази възторга си от една такава съдба, а да потърси продължението на определени идейно-художествени ценно. сти в бъдещето, в следващите поколения Този проблем обаче тя търси предимно в идейно-съдържателната същност на художе ственото творчество. И макар че избира един художествен център (а именно отдел но стихотворение или тема), който да обедини литературния анализ с белетристич ния биографичен разказ, не постига монолитност и на места изпада в позната публи цистична патетичност „по повод“ разглежданото творчество. Литературният анализ в случая естествено има биографична функция, т. е. той е ключ към личността на поета и нейните качества, свързани с революцион ната борба. Следователно един такъв подход предполага есеистичен разказ-обобщение на базата на конкретната творба (особено що се отнася за поезията на Хр. Ясенов, Хр. Кърпачев, Ат. Манчев, Цв. Спасов). Въпросът е в оригиналността и свежестта на изпъл нението, във възможностите да се излезе от шаблона на писаното досега, от една обща фразеология без литературно-оценъчна стойност. Андонова е предпочела поети с ярка гражданска позиция, с последователност в отстояването на своите идеи, чието ръководно начало еоптимизмът. Търсейки връзката „поет - гражданин", тя иска да постигне обобщено емоционално внушение за силата и смисъла на това творчество. Не може да се отрече, че тя находчиво избира произведения, в които тази връзка се разкрива с нови нюанси - например „Автоскица" на Ат. Манчев. Но тя определя априори своето субективно отношение към съд бата на поетите и често изпада в белетристична екзалтираност (особено в очерците за поетите-антифашисти), където импре сионистичната образност зазвучава наивно: „От всяка капка пролята кръв тя (земята - б. м.) ражда по една легенда, от подвига на смъртта им изковава по една балада, които ветровете разнасят, а птиците повтарят (стр. 17). Или: „И да ти се иска като Крали Марко да засганеш с единия крак на Рила, с другия на Родопа и да викнеш с пълен глас: „Мила родино, ти си земен рай!" (стр. 53).

Позицията, от която П. Тонков ана лизира литературните факти в своя та книга-дебют, съчетава социологическия подход с есеистично-публицистичното изло жение. Авторът посвещава своите изсле дователски амбиции не на частни въпроси на поетиката или на историческата перспектива на литературния процес, а на ангажираността на най-съвременната бъл гарска литература към обществените явле ния, към живота в единството на лична и обществено-национална съдба. Конкретният литературен материал, голяма част от който спада към „жанра" на оперативната критика („Работническата тема в една поредица“, „Две книги - една поетическа надежда“, „Мисли за младата поезия" и др.), Тонков се стреми да разгледа в контекста на марксистко-ленинската естетическа мисъл като подход и интерпретация на литературата и изкуството. Така студиите, които той посвещава на общоестетически въпроси („Жи вот и литература“, „Лениновата есте тика - диалектика и партийност“, „Достоевски - съвременни проблеми на миро гледа, личността и творчеството му"), поради факта, че акцентуват върху отношението художествена действителност - обективна действителност, трябва концептивно да обединят избора и оценката на художествения материал. Въпросът е, доколко авторът на книгата е успял да постигне това единство, да защити своето критическо „амплоа" над нивото на писаните по различен повод и събрани рецензии (лоша практика на нетърпе ливите дебюти) в (използуваме неговата оценка за книгата на млад поет „набързо събран алманах". Петър Тонков не може да разглежда литературната творба извън личността на художника, извън неговата мирогледна и гражданска позиция, превърната в естетическо качество. В този аспект той наследява затвърдени традиции в българската критика и литературо152 знание. От студиите в първата част на книгата интерес представлява тази, посветена на мирогледно-философските въз гледи на Достоевски. Тук авторът защи щава тезата за единството на субекти вната и обективната страна на художественото творчество, неразкъсвае - мостта на художествената структура от външно обуславящите я фактори - било то биографични, психологични, идеологични, социално-исторически. И именно защото доказва своите възгледи не дискурсивно, а „в борба“ с художествените факти и техните литературоведски „обработки“, статията добива тежестта на аргументирана и със страст защищавана позиция. Опирайки се на структуралното изследване на М. Бахтин върху поетиката на Достоевски, той същевременно полемизира със затвърденото в резултат на този подход подценяване на Достоевски философа, социолога и политика за сметка на Достоевски художника. Трябва да кажем, че Тонков се справя с поставената задача да изтъкне качествата на Достоевски мислителя и гражданина, опровергавайки наслоените представи за „неадекватното“ му присъствие в творчеството и да намери връзка между социалното и художественото битие на неговата идеология. Също така авторът успява да обедини документите от гражданскато поведение на писателя и открито афишираните възгледи („дневник на писателя" и др.) с художествения анализ на неговите романи. Тази статия действително доказва възможности у мла дия автор за диалектически синтез на субективно-художественото и обективносоциалното.

Книгата на Е. Георгиев Литературознание с повече измерения" засяга методологически и методически въпроси на сравни телното литературознание. Тя се явява ре зултатно продължение на многогодишната дейност (теоретическа и практическа) на учения в тази област. Определено може да се каже, че в основата на настоящия труд стои аналогичната по своята проблематика книга „Общо и сравнително славянско лите ратурознание". Връзката с разработката на конкретния литературен материал е очевидна - в „Литературознание с повече из- мерения" авторът се опира предимно на сравнителните си студии из историята на Славянските литературни взаимоотношения, включени освен в Общо и сравнително славянско литературознание" и в книгата му „Български образи в славянските литера- тури." Естествено материалът е допълнен и изложен в аспект, съответствуващ на тео 174 ретическите задачи на новия труд. От литературоведска гледна точка най-вече теоретическата част представлява интерес, тъй като Формулира ролята и задачите на сравнителното литературознание, на процъфтяването на което на българска почва авторът е ревностен защитник. Освен това този раздел е своего рода теоретическо послание към междуна родната литературоведска мисъл, имаща отношение към проблемите на сравнителното литературознание, тъй като ратува за издигане на научното ниво и разширяване на изследователския обсег на тази научна дис циплина. Названието „Литературознание с повече измерения" за Е. Георгиев е синоним на общото и сравнително литературознание - термин, характеризиращ сравнителното литературознание като научна дисциплина, имаща за цел разкриване на общите закономерности на литературното развитие, на общия литературен процес в рамките на една между народна литературна общност. Под между народна литературна общност авторът разбира исторически обусловилото се единство на родствените литератури, зоналните литератури и световната литература. В уводната част на книгата и в първите две глави, озаглавени „Общото и сравнително литературо знание - литературознание с повече изме рения“ и „Общите литературни процеси са изложени съображенията на автора за предложената „реконструкция" в сравнителното изследване на литературните явления, посочени са задачите на общото и сравнително литературознание, неговият метод и изсле дователски сфери. „Към онова, с което се е занимавало досега сравнителното литературознание - пише Е. Георгиев, - тая дис циплина ще обхване литературното разви тие като общ процес, ще изучава процесите и явленията на националните литератури в тяхната съвкупност, ще установява типологичния релеф на литературното творче ство, ще въвлече в изследователската работа отражението на отношенията между народите в литературата и т. под. Не са ли това кардинални въпроси на литературознанието и на науката изобщо?" - с. 13. Развивайки съдържанието на общото и сравнително литературознание, Е. Георгиев се ръководи от стремежа за преодоляване на кризисното състояние на традиционната позитивистична компаративистика, търсеща само външните влияния. За тази си задача той използува теоретичните разработки на международни авторитети като Фр. Волман и В. М. Жирмунски.

Както е известно, поезията на Н. Фурнаджиев и лирическите разкази на А. Каралийчев - сборникът „Ръж" - са сравнявани по образи, стил, светоусещане. Действително в метафоричния език на Каралийчев откриваме онова качествено ново отношение към действителността, което литературните изследователи на този период определят като „приземяване" на образа в противовес на символистичната поетика. Една формална съпоставка (която се абстрахира от контекста на цялото) между изграждането на образите у двамата показва, че и при Каралийчев те са изведени от основните реалии на природата и селския бит:

Другарю Штол, Вие сте връстник на Юлиус Фучик, Бедржих Вацлавек, Курт Конрад и на други представители на чешката марксическа критика от 30-те години. Как виждате участието на тази традиция в съвременния литературен процес, На този въпрос ще Ви отговоря косвено: убеден съм, че ако назованите от Вас предста вители на марксическата литературна критика, които жертвуваха живота си в борбата срещу фашизма, бяха останали между нас, в областта на литературата нямаше да се стигне до онази злополучна дезориентация, на която бяхме свидетели в кризисния период на 1968 г. По този начин традицията на Фучик, Вацлавек и Конрад участвува в съвременността като едно постоянно живо наследство. 2. Вашата книга „За формата и структурата в словесното изкуство“, в която правите историческа преценка на руската формална школа и пражкия литературен структурализъм, предизвика широк отзвук. Към кои съвременни тенденции в литературознанието тук взимате критическо отношение? Тази книга писах през 60-те години, по времето, когато у нас в областта на литературната наука и критика добиваха надмощие онези ревизионистични и немарксистки тенденции, които до голяма степен подготвиха идеологическата атмосфера на кризисния период. Беше необходимо критически да се преразгледат преди всичко тенденциите на фалшиво обяснение и неразбиране на социалната същност на човека, антропологическите представи за абстрактния човек изобщо, симптоматичният анти историзъм, структуралистичният иманентизъм, тенденциите на обективистично разбиране на литературния процес и т. н. Това, от една страна. От друга страна, трябваше критически да се обърне внимание на отживелиците на вулгарния социологизъм, позитивистичния биографизъм, неспособността на историческата фактография да отличи същественото от несъщественото и т. н. 3. С какво Ви инспирира съветското литературознание и какъв е според Вас неговият принос в развитието на световното литературознание? Бих казал, че основен източник на инспирация е преди всичко поуката, която ни дава шестдесетгодишният опит на съветската литературна наука. За литературоведа няма нищо понапътствуващо от тази повече от полувековна история на съветската литературна теория, нейните борби, грешки и в крайна сметка правдиво познание. В този аспект може да се оцени приносът на съветската литературна наука в световното литературознание. Oт 4. Как разбирате разликата между литературната критика и литературната наука в оценката на художествената творба? Със своите основни теоретични проучвания, със своя историко-изследователски принос литературната наука въоръжава методологически литературния критик. Нито един марксически критик с чувство на отговорност не може да мине без такова научно оръжие, което дава възможност да се проникне в закономерностите на литературния процес. Както вече съм имал възмож ност да кажа и на друго място, критикът трябва да постигне правдива оценка на художестве ното произведение по пътя на обективния анализ и за тази цел трябва да бъде въоръжен с познания по естетика, история и теория на изкуството, с прогресивен научен мироглед.

Литературно-критическите очерци на Л. Георгиев за Георги Цанев, на Л. Бумбалов за Илия Волен и на М. Василев за Михалаки Георгиев обогатяват традиционната жанрова поредица на Изд. „Български писател“ с нови имена и факти. Трите очерка се различават в подхода към литературните явления, но явен естремежът на авторите към детайлно-проблемно проучване на избрания обект. Най-напред ще се спра на очерка на Л. Георгиев, тъй като той е посветен на един от най-видните съвре менни наши литературоведи, чието име е свързано с първите стъпки на марксистката литературна критика. В един литературно-критически очерк от стотина страници едва ли може да се направи изчерпателна преценка на литературовед ското дело на Георги Цанев. По-скоро е възможно само да се щрихира неговият портрет, в който да проличат индивидуалните особености на големия наш литературен критик и историк в оценката на художествените явления. Авторът на този очерк - Л. Геор гиев, още от уводните думи дава да се разбере, че се интересува от изследователския подход на Георги Цанев, в който своеобразно се съче тават критикът и историкът на литературата. „Георги Цанев - пише той - дойде в литературната история от литературната критика. Преди да стане историк на литературата, той беше неин взискателен и утвърден критик, А това е най-сигурното доказателство, че неговата връзка с литературното минало е съвсем пряка и естествена. Тя се дължи на една страст и любов към изкуството и не се предопределя от други интереси." Тази характе ристика Л. Георгиев превръща в ръководен принцип на своя очерк. Книгата хронологически е разделена на две части - дейността на Г. Цанев до 9. IX. 1944 г., когато той се изявява предимно като литературен критик, и след 9. ІХ. 1944, когато интересите му се прехвърлят върху историческата преценка на литературното минало и наследство. Между двата периода има и пряка тематична връзка - така например в една от най-интересните му студии „Търсене на нови пътища в българската литература" литературните явления, в които той е бил пряк участник, са обобщени като исторически период. Първата част на книгата има по-публицистичен характер, тъй като Л. Георгиев се спира на идейно-политическите и гражданскообществените позиции на Г. Цанев.

Книгата на известния румънски литературовед Александър Дима „Принципи на срав нителното литературознание" от марксически позиции преразглежда резултатите от дълго годишното развитие на сравнително-историческия метод на изследване на литературните явления и систематизирано излага предмета, задачите и целите на тази научна дисциплина. Тя излиза през 1969 г. - в един период на методологическо превъоръжаване на срав нителното литературознание за разкриване на закономерностите на литературния процес, на неговата динамика в рамките на националните, зоналните и регионалните литературни системи. Това е период, в който пререшаването на практическото и теоретическо наследство на компаративистиката отразява стремежа да се преодолеят европо-центристките възгледи в изучаването на историята на европейската и световната литература. Или с други думи, поставя се въпросът за възможностите на сравнителноисторическия метод за диалектиче ски синтез на частно и общо. Задълбочаването на интереса към спецификата на националния литературен развой (например в книгата на С. Д. Гачев. Ускоренное развитие литературы) се съпровожда от актуализиране на сравнително-типологическите изследвания като теоретическа и приложно-практическа проблематика. Не е безинтересно да се отбележи, че непосредствено след книгата на Дима се появяват книги с възлово значение в тази насока - на Д. Дюришин „Из историята и теорията на литературната компаративистика" (1970), на Н. И. Конрад „Типология и взаимосвязи литератур древнего мира" (1971) и„Запад и Восток" (1972), на Б. Ничев Увод в южнославянския реализъм“ (1971), на Е. Георгиев „Литература с повече измерения" (1974), на И. Г. Неупокоева „История всемирной литературы. Проблемы системного и сравнительного анализа" (1976) и др. През 1972 г. книгата на Дима претърпя второ издание, по което е направен и руският превод. Композиционно тя е построена така, че теоретическото изложение на предмета и методите на сравнителното литературознание се опират върху широк литературноисторически материал, проследяващ неговото развитие от зараждането му до наши дни. В главата „Развитието на световната компаративистика" Дима показва висока ерудираност в познаването на генеалогията на компаративистиката. Той не се ограничава с преглед на основните компаративистични тру дове, но се спира на историческите причини, допринесли за засилване на междулитературните връзки, на развитието на литературноисторическата наука, която, изследвайки същ ността на националните явления, все почесто прибягва до съпоставителни методи.

Книгата на акад. Е. Георгиев „Основи на славистиката и българистиката" има репрезентативен характер за дългогодишната му дей ност на литературовед-славист. В нея са синтезирани литературно-историческите области и методологическите проблеми, на които известният наш учен е посветил немалко усилия и трудове. Между другото, именно защото тази книга не изненадва като пробле матика, тя доказва едно основно качество на нейния автор - постоянството и настойчивостта, с които той защищава своите възгле ди. Тази проява на характер в научноизследователската му дейност се съчетава с винаги свеж интерес към развитието на научната мисъл у нас и в чужбина и с респект към фактите. Голяма част от своята книга Е. Георгиев посвещава на съвременното състояние на славистиката - така, както то е отразено в проблематиката и докладите на международните славистични конгреси - всичко пет на брой (разделът „По магистралата на проблемите"). Страниците, в които той взема отношение към проведените славистични конгреси (в които сам е взел участие), съдържат полемични нотки и са може би най-интересните от целия труд. Е. Георгиев коментира онези въ проси, разгледани на славистичните конгреси, които в една или друга степен имат отноше ние към изследователските му интереси: за сравнителното изучаване на славянските литератури, за отношението между славянските и западноевропейските литератури, за основ ните литературни направления в славянските Литератури и за тяхната периодизация, за мястото и ролята на старобългарската пис меност и литература в славянския литературен развой и пр. Именно със създаването на славянската писменост и литература на славянски език авторът свързва началото на славистиката, защото смята, че основните етапи в развитието на литературната славистика водят към основните течения и направле ния на литературната история" (с. 44). Периодизационната схема на славистиката, която Е. Георгиев предлага, в действителност повтаря защищаваната от него периодиза ция на славянските литератури: 1. Стара епоха - IX-XIV в. 2. Епоха на хуманизъм и реформация — XIV-XVI в. 3. Епоха 158 на барок - XVI-XVII в. 4. Епоха на просвещение - XVIII в. 5. Епоха на романтизъм - първата половина на XIX в. 6. Епоха на реализъм и позитивизъм - втората половина на XIX в. 7. Епоха на империализъм - от края на XIX в. до Октомврийската социалистическа революция. 8. Епоха на разпадане на капиталистическото общество и на установяване на социалистическото - от Октомврийската социалистическа революция до края на Втората световна война. 9. Епоха на победа на социализма - от края на Втората световна вой на до днес (с. 209-210).

Карел Чапек навлиза сериозно в литературата през второто десетилетие на ХХ в., когато в нея все още властвуват характерните за края на века индиви дуалистични представи, които естетизират човешката личност, наблягайки върху нейната оригиналност, странност и изключителност. Заедно с други свои съвре менници в чешката литература (Я. Хашек, Вл. Ванчура) той противопоставя на този литературен идеал за човека интегрално" човешкото като съчетание от велико и дребно, от обикновено и необикновено, от сила и слабост, от разнородни и противоречиви качества, образуващи в своето единство богатата и сложна човешка природа. Чапек подчинява индивидуалната човешка съдба на кардиналния въпрос за защита на човешкото, на хуманността, предусещайки пагубните последствия от настъплението на техническата цивилизация. Неговите обикновени хора (в „Разпятие“ и „Мъчителни разкази", в „Разкази от единия и другия джоб") са забележителни не толкова като живописни представители на малкия човек, а преди всичко като определена позиция, като възможен отговор на въ просите, пред които писателят е изправен. Като художник той провокира романтичното и декадентско изкуство, което митологизира дадени черти на личността и я откъсва от реалния живот. Разру шаването на естетическата конвенция се забелязва още в сборниците с разкази, които Чапек пише заедно с брат си Йозеф Чапек („Градината на Кръконош“, „Сияйни дълбини"), а в следващите му самостоятелни произведения кристализира в единството на идейно-философската позиция и изобразителния похват. В творчеството на Чапек няма да открием образи на изключителни герои - той е склонен да пародира всяко величие и изключителност, тъй като стремежът му е да познае човека в духовния колектив на човешкото. Чапек твори с убежде нието, че действителността и човекът са много по-сложни и богати, отколкото ги виждаме, и от всяка теоретизирана истина за тях. Според него действителността трябва да бъде добита чрез упорит труд, а не просто описана. Не можем да не забележим колко тясно неговата склонност към „преобръщане“ на нещата и разрушаване на естетическата конвенция е свързана с това убеждение, което го превръща в обновител на традиционното епическо изкуство. Съизмерването на гледните точки е характерен похват, чрез който Чапек постига психологическа дълбочина в изображението на екзистенциалните проблеми на човешкото битие (трилогията „Обикновен живот"). Още в първите сборници разкази („Разпятие“, „Мъчителни разкази") драматичното противопоставяне на две гледни точки (поглед „отвън“ и „отвътре") е свързано с избора на истинското битие, чрез което човек трябва да осъществи своите духовни стремежи, скритите възможности на своята личност.

Името на Франтишек Ксавер Шалда се свързва с облика на модерната чешка литература. Той е поет, белетрист, драматург, но преди всичко и над всичко критик. Критическото дело на Шалда излъчва силата и мощта на неговата творческа личност - и с максимализма, и с пристрастията в оценките, а може би и поради тях, защото това са черти, присъщи на истински новаторския дух. „Критика с патос и вдъхновение" - това есе, писано през 1905 г., става символ на неговото кредо, то го прави известен и у нас: през 1925 г. излиза като отделна книжка на „Малка енциклопедическа библиотека" в пре вод на Л. Касърова. Името на Шалда става популярно в България, особено през 30-те години, на страниците на сп. „Изкуство и критика", което изиграва важна роля за рецепцията на редица значими представители на чешката литература, като И. Волкер, К. Чапек, В. Незвал. В критическата позиция на Шалда, в цялостното му поведение на литератор и гражданин, редакторът на списанието Г. Цанев намира пример и опора за задачите, които си поставя - борба за високохудожествена и демократична литература. Шалда е известен y обе нас не толкова с произведенията си, а като име на голям критик, който динява художника и критика, защищава индивидуално-творческия характер на критическата интерпретация. Въпросът за неговата рецепция трябва да бъде решен в по-широкия контекст на възприемане и въздействие на чешката ли тература, от една страна, и, от друга - в рамките на тенденциите и насоките развитието на българската литературна критика. Предложената тук характе ристика на неговото литературнокритическо дело е увод към темата за познаB тия и непознатия Шалда. Като обновител на чешката критика Шалда практически е и нейният съз дател, защото я превръща в самостоятелен и равноправен литературен жанр, освобождава я от филологическата описателност и естетическия нормативизъм, от дилетанството и субективизма. В негово лице критиката придобива нова функция - създава критерий за художественост, за да го приложи към собстве ната литературна традиция, да извърши естетическа оценка и подбор на националните литературни факти. Шалда гради ценностния модел на чешката литература в контекста на европейския развой, но степенува възприемането на чуж дите ценности според тяхното органично усвояване от националната литература. Съзнанието за органично литературно развитие определя отношението му към предходниците - космополитите" от сп. „Лумир" - начело с Ярослав Връхлицки. У Връхлицки Шалда не вижда твореца, кито превръща вън шната инспирация в субективно преживяване.

На сегашния етап нашето литературознание е насочило вниманието си към диалектиче ската взаимообусловеност на индивидуалнотворческо и закономерно с оглед на по-висшата задача - връзката между националнолитературно и междулитературно (регионално, европей ско, световно). 131 Видени в тази перспектива, литературните анкети заемат важно място в изясняване гиката на нашето литературно развитие, имат своя принос в общите усилия за изработва литературно-историческа концепция. Количеството на издадените анкети ни дава възможност да преценим тяхното отношение към въпроси за същността и развитието на българската л ратура. Струва ми се, няма да сгреша, ако кажа, че онова, което се налага като общо впечать ние, е стремежът на анкетьорите (по-слабо или по-силно изявен) да постигнат в изповедите на писателите характерното, същностното за тяхната творческа личност. И което е особе важно - да ги представят в културно-историческото обкръжение и на настоящето, и на ме лото, да видят историческата проекция на тяхната творческа личност. Спомени за лица и съби тия от литературния и нелитературния живот присъствуват навсякъде - те са свързани са тобиографията на анкетирания писател, - но тяхната субективност обикновено е коригаре на чрез допълнителни данни и сравнителните проверки на анкетьора. В същност тьорът взема позицията на литературния историк, който доуточнява и фактически ко ригира субективната историческа проекция на твореца. В повечето анкети този принции е спазен и дава представа за литературно-историческата подготовка на анкетьора. Разбира се, има анкети (каквато е анкетата с Т. Траянов), при които това не е било възможно. Тук цев трално място заемат спомените на близкия, неговите записки и дневници. Но тя е ценна с това, че възпроизвежда (чрез записките на Траянов) художественото самосъзнание на писателя за същността и мястото на творчеството му в българската литература и отношението му по то зи начин към нейните традиции и развитие. Корекция на тази субективна гледна точка на Трая нов виждаме в книгата на Ст. Илиев „Пътищата на българските символисти". Тук стигаме до въпроса за връзката между литературните анкети и съвременните литературно-историческа изследвания или анкетите в контекста на съвременните литературни изследвания, тяхната функ ционалност в тази насока.

Книгата на чешкия литературовед Владимир Мацура със симптоматичното заглавие Знаци на рождението" е посветена на лите ратурата и културата на Чешкото възраждане. Но тя няма характера на литературноисторическо изследване - ориентирана е към проце са на изграждане на националната чешка кул тура през първите десетилетия на XIX в. и функционирането и като определена идеологическа система, в която литературата е елемент от цялото. В този смисъл книгата на Мацура не е и история на културния живот през Възраждането, която проследява възникването и развитието на неговите прояви. Нейното методологическо ядро е обобщението и ситематизацията на тези прояви и явления с цел да се очертаят типологическите доминанти на чешката възрожденска култура. Авторът си е поставил амбициозната и трудна задача да преодолее съпротивлението" на фактологичния материал, заключен в многобройни изследвания, и да създаде първата по рода си в чеш ката литературна наука типология на възрож денската култура от началото на XIX в. Оригиналната гледна точка (не става въпрос само за типологизиране на литературното развитие) носи не малко методологически и конкретно методически трудности, защото предполага способност за синтез във висша степен, синтез, роден от концептуалната обработка на фактите и тяхната систематизация, който да разкрие динамичната взаимовръзка между различните сфери на възрожденската култура, Между национална идеология и сошиални предпоставки за нейното развитие. В избора на подхода авторът се с ръководил от специфи фиката на възрожденската култура на народи с прекъснато (и затова ускорено) развитие - а именно нейния синкретизъм. Той прилага структурно-системния метод, обогатен от съв ременното развитие на семиотиката (М. Ю. Лотман и съветската школа) като наука за общото в различните знакови системи, която се стреми да свърже проблемите на езикознанието, литературознанието, психологията, социологията, историята на културата в единна теория.

Новата книга на словашкия литературовед българист Ян Кошка „Словашко-български литературни връзки (1826-1918)" е своеобразно продължение на предходната, издадена през 1978 г. книга „Словашки литературни погледи към българския юг (1876-1878)", посветена на така наречените български образи" в словашката литература, възникнали като отзвук на националноосвободителното движение на българския народ по време на Априлското въстание и Рускотурската освободителна война. Новото в „Словашко-български литературни връзки" обаче не е само в разширените исторически граници на темата и привличането на нови факти и мате риали, а преди всичко в тяхната систематизация и периодизация от гледна точка на словашкото културно и литературно развитие. Границите на изследвания период се опре делят от издаването на известния труд на П. Й. Шафарик „История на славянския език и литература по всички наречия" (1826) до възникването на самостоятелната чехословашка държава през 1918 год., т.е. с решаването на пробле ма за словашката независимост. В рамките на този исторически период Ян Кошка проследява отношението към България, българския исторически и културен живот в 3 етапа: 1. 1826- 1840, етап, свързан с развитието на научната славистика и славянската идея, с откриването на българите като етнически славяни и народ с богато културно минало и традиции (делото на Кирил и Методий). 2. Вторият етап (1840-1880) отразява развитието на словашката възрожденска идеология, която търси подкрепа и стимул в историческата съдба и националните борби на малките, поробени славянски народи. В този етап именно възникват произведения с българска тематика, разширява се информацията за българския исторически живот, усилено се правят паралели между Словакия и България в различен аспект, в които кристализират насоките на словашките стремежи за независимост, исто рически се конкретизира идеята за славянска взаимност и солидарност. Като акт на славянска солидарност се възприема Освободителната руско-турска война. 3. Годините 1890-1918 са заключителен етап от гледна точка на аналогиите в българския културен живот, които мо гат да подхранят словашкото национално дви жение. Исторически се изживява славянската идея и тя не може да бъде обединяващо звено в словашко-българските литературни връзки. Съ щевременно това епериод, в който се превеждат на словашки основни произведения на новобъл гарската литература (Л. Каравелов, Ив. Вазов, Ал. Константинов). Но в техния подбор и критически коментар словашката страна все още се ръководи от един по-стар етап на типологически сходства, защото задачите на словашкото възраждане не получават политическа реали зация и все още имат романтична славянофилска окраска. Постепенно промяната в идеоло гическата програма на словашкото национално движение рефлектира и в отношението към бъл гарския литературен живот. Програмно новата ориентация на словашката литература в изоб ражението на народния живот търси аналогичен пример в модерната българска литература в лицето на д-р Кръстев и Пенчо Славейков. Търси се определен модел за развитието на литературата, модел, който трябва да се противопостави на романтичната идеализация на народния жи вот и политическия консерватизъм на Ваянски и Мартинската школа.

The very grounds of this article is the proper actualization and multiple definition of the term Central (Middle) Europe during the 1980s and the 1990s, in terms of its geopolitical and geographical cultural space. As an opposition to Germany’s political project Mitteleuropa, in the 1980s a new mid-European concept was launched, being a historical part of the ethnic and cultural diversity of the Austrian monarchy. The authors are intellectuals from Czechoslovakia, Poland and Hungary, all of them representing nations whose cultural identity has been manipulated and threatened by the communist totalitarian regime, and to whom the ex-Danube monarchy has been a “hinterland” for a rather long historical period. The main directions of Central Europe’s cultural and geographical definitions have been illustrated in the selected essay-writings of Milan Kundera, György Conrad, Vaclav Havel, Czeslaw Milosz. To all the four authors presented it is a “spiritual, cultural and mental phenomenon”. The motives are also pointed out, being an indispensable part of their central-Europeanism. Milan Kundera historically documented these in terms of the organized political struggle of the Hungarian, Czech, Slovak and Polish peoples against the communist dictatorship (1956, 1968, and 1980). We have also taken into consideration the discussions held in the West, concerning the new Central European project and their argumentative publicity in the 1989 anthology “In Search of Central Europe”. Since the works of the above-mentioned central European intellectuals do not pursue any academic goals, this article does not aim at discussing the proposition of cultural-geographic identification of Central Europe on behalf of the present criteria of objectivity and impartiality. What is more, this issue has been largely discussed by a number of authors in the anthology mentioned. From a comparative point of view, the analysis registers the common places and language-discourse interrelation of the essayistic texts, but pays particular attention to the connotative differences and their hypostases concerning the 207 modeling of the Central European cultural identity. In other words, the term Central Europe is considered in accordance with the various national reflections. On the one hand, the texts share the character of a collective project ebbed by the urge to demonstrate national compactness purified of all inherited national contradictions and cultural conflicts and even glorified as an ideal of the European future. On the other hand, regardless of the common “Central European attitudes” of the authors of the project, the national view point (together with all accompanying mythologemes of identity), generates discrepancies that question the historical reality of the cultural integrity and geographic localization of Central Europe.