Стефанов

Няма да говоря за стихотворенията на Първан Стефанов, писани преди 1956 г. и невлезли в първата му книга - както е известно, от многобройните песни на ентусиазма той включи в „Соколови пера" само един войнишки цикъл. Затова ще кажа, че той започна от едно сравнително високо равнище. За начало вземам не първите му стихове от в. „Народна младеж" (1949 г.), първата му книга, явила се през 1956 г. a Беше време, когато той бе един от най-популярните млади поети. Неговото стихотворение „Каменният момък“ (в руски превод) получи през 1955 г. наградата на Петия световен фестивал на младежта и студентите, то се четеше и преписваше, рецитираше се при всеки повод, а 24-годишният автор замина за Варшава, откъдето донесе една тетрадка със стихове и една любов към родината на Шопен, към чиято съдба и поезия той щеше трайно да се приобщи. Казвам това, защото не е възможно да си обясним цялото последвало развитие на Първан Стефанов без благотворното въздействие на полските му срещи и преживявания, предопределени от щастливото решение на фести валното жури. С какво „Каменният момък“ беше допаднал на членовете на журито и особено на неговия председател - видния турски поет Назъм Хикмет? Ако сега прочетем сбирката „Соколови пера", ще намерим други, поиздържани стихотворения, като „Случка“, „Танцът на негърката" (ползувало се с успех по литературни четения), „Трева“, „Балада за трите елхи". Едва сега би дошъл ред и на „Каменният момък“ - то скромно заема място между добрите стихове на младия поет. В онова време то подкупваше със своята чиста романтика, свързваща в едно днешните наши мечти с идеалите на ония, които отдадоха младия си живот в борбата. Особена сила носи заключител ният стих, разкриващ истинските възможности на поета:

Известно е колко преходни се оказват понякога първите книги на редица млади автори. Първан Стефанов бе от онези щастливци, които още със своя дебют обърнаха вниманието на литературната критика към себе си. На неговата младост тогава допаднаха романтичният възторг и поляризацията на чувствата, които диреха в стиховете му свой образ и ритъм. И сега, когато разглеждаме неговата поезия, сътворявана в продължение на близо двадесет години, чувствува се, че първата му стихосбирка „Соколови пера“ (1956) има свое място в настъпващата „априлска пролет" в нашата литература през втората половина на 60-те години. Ведно с проявите на дебютиращите тогава Дамян Дамянов, Любомир Левчев, Владимир Башев и др. и в неговите стихове ясно се долавяше пулсът на едно ново, по-дълбоко и по-уверено поетическо дишане. В „Соколови пера" се срещаме с млад и възторжен автор, готов да се раздаде без остатък на хората в името на тяхното щастие. Нещо повече - той желаеше да вдъхне вяра на обезверения, сила - на обезсиления, мечта - на отчаялия се; да сложи „поне две-три соколови пера" в разгърнатите за полет криле на хората. В паметта му възкръсваха десетки спомени, проблясваха романтичните пориви на юношата. Една от щастливите находки в ранната поезия на П. Стефанов бе образът на каменния момък. Неговият бунт срещу смъртта отекна и в нашите сърца, ранната му гибел ни натъжаваше, за да прерасне след това във възторг от безпримерния подвиг на героя в името на свободата на народите. В това стихотворение („Каменният момък") психологически вярно бе пресъздадена жертвоготовността на безименния воин от Съветската армия. „Той е застанал като прашен пътник" на големия кръстопът, величествен свидетел на новия живот. С разбиране и усет за художествена достоверност бе пресъздаден неговият богат духовен мир. Така каменният момък оживяваше пред нас, неговата героична съдба ни вълнуваше дълбоко. Но поетът бе останал верен на жизнената правда. Той бе предал трагичната същност на героя, неговата вътрешна раздвоеност. И след последната битка животът продължаваше да шуми на радостни талази, да се вълнува и блъска о мраморния постамент

Първата книга на критика до голяма степен определя и бъдещото отношение на публиката към проявите му. Тя е и найистинското негово лице. Онова, което си създал дотогава в периодиката, като че ли се размива в паметта при допира с малката книжка от библиотека „Смяна". Но до този момент критикът вече е оформил своя характер. Книгата идва да ни увери в неговите силни и слаби черти. Тя може и да ни заблуди с нещо, може тенденциозно да уси ли някакво наше наблюдение относно този характер, но едва ли ще скрие критерия на автора. Ето защо от него тръгваме при разглеж дане на първата книга на младия критик Христо Стефанов. Дори ако започнем от най-външното - подбора на авторите, везната веднага ще се наклони в положителна посока. Няма да открием портрети на сред ни" писатели. И Богомил Райнов, и Любо мир Левчев, и Георги Алексиев, и Евтим Евтимов, и Андрей Гуляшки, и Павел Матев са ярки индивидуалности-творци със ,, силно лице" в съвременната българска литература. Именно при размисъла над големите автори, колкото и много да е писано за тях, личи висотата на оценката и нейната дълбока многоизмеримост. Ето защо сме и склонни да простим отсъствието на отрицанието, на липсата на отрицателни" портрети - нещо, с което Христо Стефа нов ни е привикнал" от проявите му в литературния печат. Изборът на Христо Сте фанов показва най-вече зряло виждане на върховите постижения в литературата ни. Това е и причината още в началото да повярваме на критерия му. След прочита на тези 230 страници не можем да останем равнодушни и от друг признак на висока взискателностизбора на онези творби и герои при разглеж дането на едно цялостно творчество, които най-панорамно представят авторите. При Богомил Райнов това ет.нар. „нова проза", включ ваща такива книги като „Тютюневият човек“, „Пътят за Санта Крус“, „Този странен занаят“, „Елегия за мъртвите дни“, „Третият път“ и „Черните лебеди". При Андрей Гуляшки това са героите Авакум Захов и Анастаси Буков. При Костадин Кюлюмов фокусът е насочен към „Момъкът и планината" и „Залезът". При Павел Матев това е сти хосбирката „Внезапни паузи", а при Марко Ганчев - „Огледало за обратно виждане". Качеството да отсееш по-дребното и да оставиш в шепите си едрото зърно" (при те зи толкова продуктивни автори) не е каче ство за пренебрегване. Повтарям тази „брадата истина" за литературнокритическия труд с единствената цел да бъде съпоставен с други критически прояви, където всеядността е популярно верую. Повтарям я, за да подчертая критерия на критика при избора на главното в продукцията на изследваните поети и писатели. В самия анализ също се докосваме до високите изисквания на Стефанов и до интересни методологически сполуки. Той е търсил и намерил най-характерната черта на портретувания. И тръгвайки от нея, доказ вайки я, критикът ни извежда един ориги нален и верен образ на твореца. Особено показателен в този смисъл е портретът на Костадин Кюлюмов, наречен „Преображенията на документалното начало". Но нека ци тираме основния момент в разработката: И тук стигаме до нещо много интересно, което според мен е в основата на творческото своеобразие на писателя: от една страна, у него емного силен пиететът пред факта (разр. Х. С.) „Каквото е било" - така, струва ми се, би могъл да звучи неговият девиз" (стр. 52). Извеждайки тезата си от този изходен пункт“, Хр. Стефанов доказва чрез същностни примери влечението на Кюлюмов към документалното. Нещо повече, критикът предрича и бъдешето: „Впрочем с каквото и да ни изненада Костадин Кюлюмов, в това отношение, струва ми се, той няма да изневери на себе си: в предпочитанието си към истините на историята, към точността на доку менталното начало, което се въплъщава в неговите белетристични творби" (с. 60). Нещо, което се доказва в новопоявилите се след излизането на книгата произведения на Кюлюмов. В „Митове на историята" Хр. Стефанов също засича“ характерното, физиономичното в прозата на Георги Алексиев. Оттласквайки се от него, критикът изгражда портрета на писателя като „разгадаване" на своеобразие. Подобен подход можем да забележим и при портретите на Любомир Левчев и Евтим Евтимов.