Първан

Няма да говоря за стихотворенията на Първан Стефанов, писани преди 1956 г. и невлезли в първата му книга - както е известно, от многобройните песни на ентусиазма той включи в „Соколови пера" само един войнишки цикъл. Затова ще кажа, че той започна от едно сравнително високо равнище. За начало вземам не първите му стихове от в. „Народна младеж" (1949 г.), първата му книга, явила се през 1956 г. a Беше време, когато той бе един от най-популярните млади поети. Неговото стихотворение „Каменният момък“ (в руски превод) получи през 1955 г. наградата на Петия световен фестивал на младежта и студентите, то се четеше и преписваше, рецитираше се при всеки повод, а 24-годишният автор замина за Варшава, откъдето донесе една тетрадка със стихове и една любов към родината на Шопен, към чиято съдба и поезия той щеше трайно да се приобщи. Казвам това, защото не е възможно да си обясним цялото последвало развитие на Първан Стефанов без благотворното въздействие на полските му срещи и преживявания, предопределени от щастливото решение на фести валното жури. С какво „Каменният момък“ беше допаднал на членовете на журито и особено на неговия председател - видния турски поет Назъм Хикмет? Ако сега прочетем сбирката „Соколови пера", ще намерим други, поиздържани стихотворения, като „Случка“, „Танцът на негърката" (ползувало се с успех по литературни четения), „Трева“, „Балада за трите елхи". Едва сега би дошъл ред и на „Каменният момък“ - то скромно заема място между добрите стихове на младия поет. В онова време то подкупваше със своята чиста романтика, свързваща в едно днешните наши мечти с идеалите на ония, които отдадоха младия си живот в борбата. Особена сила носи заключител ният стих, разкриващ истинските възможности на поета:

Известно е колко преходни се оказват понякога първите книги на редица млади автори. Първан Стефанов бе от онези щастливци, които още със своя дебют обърнаха вниманието на литературната критика към себе си. На неговата младост тогава допаднаха романтичният възторг и поляризацията на чувствата, които диреха в стиховете му свой образ и ритъм. И сега, когато разглеждаме неговата поезия, сътворявана в продължение на близо двадесет години, чувствува се, че първата му стихосбирка „Соколови пера“ (1956) има свое място в настъпващата „априлска пролет" в нашата литература през втората половина на 60-те години. Ведно с проявите на дебютиращите тогава Дамян Дамянов, Любомир Левчев, Владимир Башев и др. и в неговите стихове ясно се долавяше пулсът на едно ново, по-дълбоко и по-уверено поетическо дишане. В „Соколови пера" се срещаме с млад и възторжен автор, готов да се раздаде без остатък на хората в името на тяхното щастие. Нещо повече - той желаеше да вдъхне вяра на обезверения, сила - на обезсиления, мечта - на отчаялия се; да сложи „поне две-три соколови пера" в разгърнатите за полет криле на хората. В паметта му възкръсваха десетки спомени, проблясваха романтичните пориви на юношата. Една от щастливите находки в ранната поезия на П. Стефанов бе образът на каменния момък. Неговият бунт срещу смъртта отекна и в нашите сърца, ранната му гибел ни натъжаваше, за да прерасне след това във възторг от безпримерния подвиг на героя в името на свободата на народите. В това стихотворение („Каменният момък") психологически вярно бе пресъздадена жертвоготовността на безименния воин от Съветската армия. „Той е застанал като прашен пътник" на големия кръстопът, величествен свидетел на новия живот. С разбиране и усет за художествена достоверност бе пресъздаден неговият богат духовен мир. Така каменният момък оживяваше пред нас, неговата героична съдба ни вълнуваше дълбоко. Но поетът бе останал верен на жизнената правда. Той бе предал трагичната същност на героя, неговата вътрешна раздвоеност. И след последната битка животът продължаваше да шуми на радостни талази, да се вълнува и блъска о мраморния постамент