Поетът

Твърде различни и сложни са пътищата, по които един писател прониква извъ границите на своята родина. Поел по техните криволици, художникът често полу чава от различни епохи и всред разни народи нови измерения, бива „открит от т кива страни, които неговото време дори не е подозирало. Има нещо твърде харак терно за съдбата на един писател в начина, по който той се усвоява извън роди ната си. По някой път, изразил ярко тенденциите на времето си, създал си непов торим почерк и стил, художникът завладява мощно умовете на своята епоха, твор чеството му се превръща в знаме, лозунг, платформа, а често на края - понеже последната степен от бурното усвояване на един своеобразен талант почти всякога е епигонството - и в литературна мода. Такава съдба имат някои големи худож ници от западноевропейската класика през миналия век (Байрон, Шилер). Има и кива писатели, които остават почти неоткрити от своята съвременност, за да мерят оценка от други епохи или сред други народи. Такава участ има Стенда Често литературната мода открива зелена улица за някои нездрави литературни яв ния, успели да подразнят преходните и най-често съмнителни вкусове на с време. Славата на такива литературни еднодневки, най-характерен пример мек които у нас еможе би Пшибишевски, свидетелствува само за естетическото равн на известни среди през епохата.

Поетите са по-малко щастливи от прозаиците в това отношение, че поради строеж на тяхната оригинална реч, те са по-мъчно достъпни на чуждия читател. Преводът на една поема далеч надхвърля трудностите, които преставлява преводът на едно художествено произведение в проза. Тъкмо затова има голямо не съответствие в популярността на поети и прозаици. Докато един Алберто Моравия е преминал поет от величината отдавна границите на своята родина чрез преводите на романите му, един на Джузепе Унгарети е познат в чужбина на съвсем тесен кръг читатели, предимно поети. Смятам, че можем да си представим по-лесно съвременната италианска литература без Моравия, отколкото днешната италианска поезия без Унгарети. Защото авторът на „Погребаното пристанище", на „Усет за времето", на „Алегрия" еедин момент в развитието на съвременната италианска и европейска поезия.

У нас все още не е достатъчно изследвана онази част от епистолярното наследство на поети и писатели, която е най-пряко свързана с тяхното творчество. Става дума за обнародването на писма, дневници, бележници с планове и замисли, интервюта и други материали, които биха ни помогнали да надникнем по-добре в светая светих" на даден автор - в неговата творческа лаборатория. Обикновено те се съхраняват в държавни или частни архиви, в повечето случаи разпръснато, а не на едно място, което значително затруднява тяхното издирване и изучаване. Понякога щастливи находки помагат тези материали да бъдат открити и публику вани, като по този начин се хвърля допълнителна светлина върху творчеството на един или друг писател и поет.

Сред създателите на старобългарската литература се срещат писатели, които имат подчертан емоционално-лиричен подход при осъществяване на творческите си замисли. Независимо от жанра, в чиято област те творят, неза висимо от това, дали създават произведения в мерена или в немерена реч, тяхната метафорично-образна мисъл документира по безспорен начин поетич ното им дарование. Това се потвърждава преди всичко от онези прозаични старобългарски произведения, в които съществуват отделни откъси, звучащи като вълнуващи стихотворения в проза. Но през Средновековието мнозина талантливи творци на художественото слово посвещават силите си и на хим ничната поезия. Те създават творби, които, макар и с други жанрови особености, са наситени с характерната за стихотворните произведения емоционална атмосфера. С ярко изразено образно мислене и лирическо отношение към литературните си герои и изобразяваните събития се проявява и видният наш писател през XV в. Димитър Кантакузин. Неговият метафорично-емоционален стил го характеризира като надарен поет, който умее да изрази искрено и внушително преживяните чувства. Чрез майсторски овладяната художествена фраза той успява да внуши на своите читатели и слушатели настроенията си, да ги накара да почувствуват и изживеят същите вълнения. Поетическата дарба на Димитър Кантакузин се разкрива най-ярко в сти хотворното му произведение „Молитва към Богородица“. С учудващо умение той успява да изплете дълга поредица от еднакви по строеж строфи, обединени от обща идея, наситени с характерното за поета настроение на униние и отчаяние, на тъга и мрачна безперспективност. Тази Кантакузинова творба, наричана от почти всички изследвачи стихотворение, съдържа и някои особе ности, които я приближават до лиричната поема. Може би поради това обстоя телство в едно от най-добрите съвременни изследвания за Димитър Кантакузин Донка Петканова-Тотева я нарича и стихотворение, и поема. Тя говори за „основните настроения в стихотворението", но споменава също така, че .. ... в творческото съзнание на Димитър Кантакузин узрява една скръбна поема". Макар и мимоходом, „поема" я нарича и Л. Захариев: „... неговото стихотворение (по-точно поема) предизвиква и значителен съвременен инте рес". Ако се вгледаме внимателно в тази Кантакузинова творба, виждаме, 1 Донка Петканова - Тотева. Димитър Кантакузин - жизнена съдба и поетическо откровение. Старобългарска литература, изследвания и материали, кн. 1. C., 1971, с. 251-252. • Луко Захариев. Грешният Қантакузин и Франсоа Вийон. Литературни бдения. С., 1975, с. 20. 59 че нейният сравнително голям обем за едно стихотворение, обхващащ 308 стиха, композиционният и строеж, както и емоционалният й тон я характеризират като една наченка на лиричната поема в южнославянските литератури. Безспорно истинските образци на поемата се появяват и у нас, и у Сърбия едва през епохата на Ренесанса. Без да коригира вече утвърденото становище в нашето литературоведение относно появата на този литературен жанр, Қантакузиновата „Молитва към Богородица“ свидетелствува за една ранна проява на някои от жанровите белези на лиричната поема.

Нямо нищо странно в това, че темата за бъдещето при Вапцаров се пре плита тясно с темата за новия човек. В същност поетът не може да си представи победата без активното участие на комунистическата личност, която е израсла в годините на двубоя, която е формирала своето съзнание и своите черти при трудните условия на борбата. Особено характерна е неговата „Песен за човека". Не по-малко показателен е и фактът, че единствената издадена приживе стихосбирка на поета „Моторни песни“ се открива с цикъла „Песни за човека". За големия певец на революцията човекът е безценен капитал и той се въл нува от неговата „тежка, човешка, жестока, безока съдба“. И това, което особено впечатлява при Вапцаров, както е в същност в поезията само на най-големите поети, е, че той търси пълен допир със своя герой, не се дистанцира от него, а мислите и чувствата се сливат в едно. Може да се каже, че има пълно покритие между лирическия образ и образа на автора. Това се подчертава и от изповедната сила на Вапцаровите стихове. Някога при Смирненски особено беше подчертано въздействието на неговото пролетарско „Ний“, което зашеметяваше с епоса на бурята, с червения кървав смях на новия Прометей, с пристъпа величав на роба. При Вапцаров личността е вече нов тип, тя е със строго определена индивидуалност. Чрез нея се характеризира класовоосъзнатият работник в последния етап на борбата, когато милионите възкръсват. Затова в „Моторни песни“, както и в останалите стихотворения на поета ярко изпъква физиономичното „аз" на лирическия герой, неговото живо, почти, бих казал, физическо присъствие. Това подсилва духовно-интелектуалното въздействие, очертават се плътно и точно характеристиките на работника-комунист. В „Двубой" Вапцаров недвусмислено пише:

Някога критиците и читателите на Траянов видяха в него най-яркото изражение на българския дух, на непокорното древноезическо скитско начало, усетиха в стиховете му непокорството на исихасти, адамити и богомили. Лилиев, чието творчество беше най-близо до основните естетически принципи на символистите (поетичен език, различен от грубия език на прозаичното всекидневие, превръщането на образа в символ, в знак на духовното преживяване, на скритото „аз" на поета и на невидимия глас на нещата, извеждането на контрастното до общото - до космоса, до идеите, до абсолютното и неговите координати - безкрая и вечността), бе възприеман като представител на космополитното, на индивидуалистичната поезия, откъсната от живота и актуалната съвременност, от националните извори. Лилиев бе отричан като безполезен поет и от довчерашните си приятели и съмишленици по пътя на символизма като Л. Стоянов (който пише отрицателни статии за него на страниците на сп. „Хиперион", а по-късно във в. „Щит"), и от тези, които, за да вървят напред, да творят нова естетика на делничното, на всекидневното в поезията, на прозаизирания език и нова, предметна образност, като Далчев, воюваха заедно с кръга „Стрелец“ с обая нието на Лилиев, стремейки се да го преодолеят в собствената си душа и поезия. Едва през последното десетилетие нашата литературна критика можа да види у Лилиев не само създателя на блестящ със своята виртуозност и музикалност стих, не само поета, който можеше да превръща езика в настроение и музика, но и изразителя на най-тънката душевност на българина, предста вителя на моралната чистота, кристално чистото, безумно синьо небе на нашата поезия; да види в негово лице поета на своеобразната духовна съпротива срещу жестоката буржоазна съвременност - съпротивата на нежността духовната устойчивост, да почувствува бледата светлина, излъчваща се от сърцевината на една невероятна по своята чистота и духовен финес поезия

The paper examines the dialectics of the interrelations between the personality of the lyrical “I” and the person in process of its spritual native land in Nikolay Gumilyov’s lyric poetry. 208 The paper theoretically molds the mutual relations between three basic manifestations of the lyrical and of the biographical “I” of the poet, the indication of which had become a common place to criticism: 1) they both put on and put off “masks” (with certain cultural-historical meaning); 2) the biographical “I” stands at the head of the poetical movement Acmeism and its corresponding Guild of Poets social structure; 3) the complete “I” of the poet shows unfailing interest and sympathy for the Orient. The poems’ analysis confirms the fruitfulness of the suggested model and enriches it. Gumilyov’s lyric poetry lays the “arts synthesis” as an aim immanent in poetry; thus “curing” the synthesis. It premises the synesthetic image of classical art, which is different from the antique Greek or Greco-Roman one, and from the one conditioned by the dynamics of Classicism and Romanticism, “classical” and “barbarian”. In Gumilyov’s lyric poetry the culture of a spirit much different from the European spirit of the New Age is being professed (expressed as vital). The analysis dwells on the poems: “I Threw My Boring Mask Off” (1906), “I am an Iron-Clad Conquistador ” (“The Path of the Conquistadors”; 1905) and its revisions; “Iambic Pentameters” (1912-1915; “The Quiver”, 1916), “Andrey Rublyov” (“The Pyre”, 1918), “Niger” (“The Tent”, 1921); as well as on the cultural-historical and psychological meaning of the title of “The Pillar of Fire” volume of poetry (1921); other Gumilyov texts are treated here as well.