живата

„Ако се случи да ви нанесе път край Щърковци, а вие харно запомнете къщата на дядовата Дичова задруга, ще я познаете по висо кото ясеново дърво и по жълтата пинта с ракията, покачена за клина на дървото. Като я откачите да пиете, а вие се прекръстете, като всеки християнин... Прекръстете се, па кажете: Спор и късмет, хаир и берекет, и добра сговорност у къщи ... - Така кажете, на пийте, колкото ви душа сака! Така обича дядо Дичо!" Всичко, което Михалаки Георгиев иска да внуши за живота, за морала и за човека, ни отвежда до портата на дядо Дичовата задруга. Дядо Дичовата задруга е оня идеализиран свят от писателя, където доброто, трудът и сговорът, като трима неразделни братя от приказките, не позволяват да проникне никаква човешка злина и зла поми съл. Тук човек може да се чувствува напълно щастлив и сигурен, защото в неразделността на доброто, на труда и сговора е заключена не само заможността, но и цялата жизнена мъдрост, с която дядо Дичо, без насилие и без принуда, управлява многобройната си челяд. И Би било чудно, ако Михалаки Георгиев - този така сърдечен добродушен човек, който пише своите разкази главно през 90-те години на миналото столетие - останеше чужд на добротворческия дух на народничеството, чиито социални мечти господствуват през тази епоха. Подобно на своите събратя по перо той идеализира старата селска задруга. В нея той вижда и здравите устои на народния живот, върху които се еформирала със сигурната ръка на времето нравствената същ ност на българина - това, което новото безчовечно време иска да разруши. Към дядо Дичовата задруга с високото ясеново дърво до портата Михалаки Георгиев винаги се завръща и когато търси изход от пороците на своето жестоко съвремие.

Известна е огромната любов на Николай Лилиев към музиката. В споме ните си за него Андрей Стоянов пише: Лилиев обичаше музиката и посеща ваше концерти, но само хубави концерти, които можеха да задоволят взискателния му вкус. За неговата музикалност свидетелствува поезията му, един от съществените белези на която е изразителната напевност. Не са много стихотворенията в нашата литература, които да се претворяват така непринудено в музика, в художествени песни, както неговите. Прозвучали като песен в съзна нието на своя автор, те се стремят да се превърнат отново в песен...1 Разбира се, безсмислено е да се търси някаква пряка зависимост и механично съответствие между поезията и музиката. Тяхната връзка е вътрешна, тя се проявява не само във формалното изграждане на стиха, в неговата шлифовка, а най-вече в самото съдържание на поетическото произведение, иначе много лесно можем да обвиним поета във формализъм. Боян Пенев - не само ценител на поезията на Лилиев, но и автор на книга за Бетховен и изтънчен e изследовател на музикалното изкуство - пише остра реплика по повод една несъстоятелна критика във в. „Мир" против Андрей Стоянов, в която пряко засегнат и Лилиев. „До тая абсурдна музикална критика - казва той - твърде много се доближават ония наши самозвани литературни критици, които считат Лилиева за голям майстор на техниката, на формата, и не виждат никакво съдържание, никакво чувство в неговата поезия. В дадения случай А. Стоянов и Н. Лилиев са жертва на едно и също колосално безвкусие, което с единия си крак стои върху поезията, а с другия - върху музиката. Съпоставям ги не само поради това. С характера и съдържанието на своите преживявания, със своя стремеж към пълна хармония между личност и творчество, към вътрешно осмисляне на своето творчество Н. Лилиев и А. Стоянов твърде много се доближават един до друг и се обособяват като нещо изключително в живота на нашата поезия и нашето изкуство. "

Our present study revitalizes a traditional set of rhetoric terms by relying on the works of Nietzsche and Paul de Man. The term “living rhetoric” does not only refer to the hermeneutic resuscitating of the old rhetoric but also to the continuous application of rhetoric instruments. Besides using, that is, keeping the set of definitions and the rigid taxonomic structure of the old (dead) rhetoric in motion living rhetoric takes into account the temporality of any definition, categorization and their exposedness to time (as a function and interpretation). Our study represents the tropologic functioning of language in scientific and in literary registers. The first chapter (entitled On The Tropology of Scientific Discourse: The Dialogic Function of Rhetoric) gives the de-Manian rhetoric deconstruction of the late structuralist works of Zoltan Kanyo. The second chapter (entitled On The Tropology of Literature: Where Paronomasia Lives) deconstructs Attila Jozsef’s poem Eszmelet (Consciousness) by bringing the trope of paronomasia into action while reinterpreting Paul de Man’s study Semiology and Rhetoric.