Ранният

Живял съм в малко градове, но все пак мога да твърдя, че всеки един от тях си има своя душа“. Както всяка улица си има своя „душа“, непонятна за никой друг освен за нейните обитатели. Това се отнася и до старите къщи, които не са населени с духове, са населени със спомени. Градът! Не знам трябва ли да съжалявам, че съм се родил в това опушено и гръмко място. По тоя начин не познавам мириса на сено, звездоброя на летните вечери. И действително на мен ми е чужда поезията на Вергилиевите буколики. Трудно ми е било да опозная пъстротата на селските обреди и обичаи, нямал съм удоволствието да слушам разговора на стари хора на село, неизкушени от градската цивилизация. Затова разбирам Валери Петров и неговия непресъхващ копнеж по примитива, по дивото зове"

Немислими са сериозните изследвания на литературата в определени периоди без предварително проучване на периодичния печат - вестниците и списанията - ефимерни по трайност и въздействие (а често и по време на излизане), но широкообхватни по обсег. Периодичият печат в своята специфика е не само материализирано свидетелство на литературното равнище, но и факт, който твърде активно му влияе. Колкото и да заслужава внимание твърдението, че истинската литература много често се създава встрани от пазарския шум на периодиката поради нейната профилираност, неудобен размер или пък художествено настойничество, показателно си остава поне в нашата литературна история, че огромният брой от значими творби достига за пръв път (цялостно или откъс лечно) до публиката чрез списанията и вестниците. Тая традиция, създадена от възрожденския печат, се утвърди след Освобождението и е много жизнена и досега. Началото на века е времето, в което българската литература се осъщест вява в една обстановка на пристрастни художествени идейни борби, далеч помногобройни от борбите в предходнте десетилетия и най-важното, далеч посложни. С 80-те години отминава идиличното време на тематичната двуполюсност (социалност - възрожденски патриотизъм), с 90-те - монополизиращата законодателност на кръга „Мисъл " и началото на века идва с един тематичен и стилов бунт срещу авторитетите, с едно многопосочно литературно търсене. Първото десетилетие на ХХ в. носи най-значителния за времето си опит за Модернизиране на българската поезия и проза, а по смелостта на осъществяването му, по сполучеността на художествените творби, родени от него, е връх новата ни литературна история. Четири литературни поколения се догонват B B началото на века, сблъскват се и се оплодяват различни художествени-идейни настройки: ветераните от 80-те години са достигнали вече върховете си, но все още са много активни - Вазов, Михайловски; последвалите ги сподвижници на „Мисъл" по това време са в зенита си; и след тях фалангата шумни младежи, дебютирали във втората половина на 90-те години - Елин Пелин, Антон Страшимиров, Цанко Церковски, Кирил Христов, Димитър Полянов, Пею Яворов. Всички те без изключение са преминали през социалистически увлечения, но малцина от тях им остават верни. Четвъртата вълна, вълната на най-младите, енай-еднородна идейно в на чалото и най-дръзка. Това са поетите, чиито първи стъпки започват със закваската на декаданса, отшумяващ вече в Европа, но ултрамодерен за нас. Най-ярки в тяхната атакуваща група са имената на Теодор Траянов, Емануил Попдимитров, Людмил Стоянов, Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Христо Ясенов, 5 Си. Литературна мисъл, кн. 5 65 Трифон Кунев - всички наченали литературната си дейност в годините на това първо десетилетие. Тяхната генерация се оглавява духовно от Яворов, преминал вече моста на декадентството, за да потърси по-пълноценен израз в средствата на една модерна поезия. По-голямата част от тях свързват своите първи публи кации със списанието на Павел Генадиев, Александър Балабанов и Симеон Радев „Художник“ и този факт (наред с още някои други прояви по неговите страници, които ще стане дума по-нататък) го прави извънредно интересен обект литературната история.

Мнозина смятат, че поезията на Атанас Далчев представлява едва ли не чужда планета в сравнение с основните стремежи на българската лирика. У Далчев всичко се изгражда по-другояче - и съдържанието на мисълта, и ритъмът на фразата, и анализът на вътрешния факт, и интонационната линия. Литературната критика обяснява подобен факт с това, че Далчев започва да пише като ярък противник на символистическата естетика, която през 20-те години, макар и още господствуваща у нас, се подлага вече на ожесточени атаки. Далчев противопоставя на обожественото „аз" - външния свят, на култа към магическото - обикновената вещ, на грандиозния декор - всекидневния пейзаж, на пътешествията по далечни и екзотични страни - гледката от близка дистанция. Сам поетът неведнъж в своите фрагменти засяга този въпрос в критичен план. Той твърди: „Символистичният поет беше органически неспособен да схване конкретното. Дори и когато то му се тикаше в очите, той не искаше да го види и предпочиташе общото и абстрактното. И куку" чуваше се там гласа на птица Ем. Попдимитров Гласът, който е викал „куку“, несъмнено е бил глас на кукувица. Но при все това тя си е останала за символистичния поет неопределена - една „птица“. В какво обвинява Далчев поетите-символисти? В пристрастие към общата формулировка, в абстрактност, чийто антипод е предметността. Подобни творци избягват конкретното назоваване на нещата, те предпочитат да използуват понятието, за да внушат пряко своята идея. За Далчев обаче думите не са само значение, но и живи тела, които играят самостойна роля. При него става реабилитация на сетивното в поезията, на реалността в словото и неговите връзки, на достоверното присъствие на отношението: вътрешен опит - инструмент за споделяне. Пледира се за нова активизация на формата чрез „коригиране" на литературния стил със стила на всекидневието. Какво може да даде едно подобно сравнение: нарушение на правилата, превърнали се в шаблон, в изискана и фалшива условност; приближаване на далечното, тайнственото, вълшебното до субекта на преживяването; обогатяване на излинялото, поддържано с козме тически средства слово; вдъхва му се жизненост, атмосфера, колорит, превръща се от самоцелно в строго функционално. На последното обстоятелство Далчев набляга особено. Сам той твърди, че не става дума езикът да бъде лишен от възможността си да обобщава, от естетически-философската си значимост, a 55 за динамизиране на процесите между конкретно и общо, между частно и абстрактно.

През есента на 1888 г. завърналият се от Лайпциг „доктор по философията“ К. Кръстев става директор на Педагогическото училище в Казанлък. Двегодишният му престой в този град (до есента на 1890 г.) е изпълнен с богата обществена, културна и редакторска дейност. 1 В литературния печат се появяват и първите му критически опити, свързани най-вече с името на Ив. Вазов, който все още е емигрант в Одеса. Между двамата започва оживена кореспонденция. Вазов, който през пролетта на 1889 г. се завръща в родината си, мечтае да започне ново литературно списание и кани за сътрудник д-р К. Кръстев. Но младият и амбициозен критик също смята да издава „сам нещичко“, като за тази цел търси съдействието на известния пловдивски издател Д. Манчов. В края на 1889 г. преговорите на Вазов за издаването на едно списание „вроде „Зора“ тръгват успешно и той съобщава това на д-р К. Кръстев, като го моли да не се ангажира в „изданието, което се предприема в Казанлък" 2. Но и в Казанлък вече всичко е решено и двете списания („Денница“ и „Литературно-научно списание на Казанлъшкото учителско дружество") започват да излизат от началото на 1890 г. 3 Около „Денница“ се групират най-добрите литературни сили на страната в момента. Тук започват да печатат Ст. Михайловски, Мих. Георгиев, Т. Г. Влайков, К. Величков, П. П. Славейков, като най-активен е, разбира се, редакторът на списанието - Иван Вазов. В това отношение д-р К. Кръстев е значително позатруднен. Той започва издаването на „Литературно-научно списание... " почти сам, без никакви постоянни сътрудници, като се оплаква на Ив. Д.Шишманов, че „Денница“ е взела всичко свястно за себе си. Но тук има и нещо друго. Докато Вазов мисли с по-мащабни категории — съживяване на литературния живот, въздействие върху общественото мнение - като има опита от „Наука“ и „Зора", — то неговият критик си поставя по-ограничени цели. Той търси повече къде да печата, къде да осъществи своите творчески намерения. Наистина в кн. 1 в обръще нието към читателите е посочено, че списанието си е поставило като първа задача „да следи движението на литературата ни“, но тя остава в действителност неосъ ществена.