Мемоаристиката за Вапцаров - актив и задължения

В изучаването на Вапцаров мемоаристиката има важен дял и по напредък сериозно съперничи на научните разработки. Материалът започна да се натрупва отрано, в първите години след Девети септември, броят на публикациите расте: спомените на най-близките - майката на поета, Елена Вапцарова, на съпру гата му, Бойка Вапцарова, на неговата сестра, Райна Вапцарова; разказите на другарите му Христо Радевски, Младен Исаев, Георги Караславов- някои отделени в книга; множество спомени в пресата и главно- няколкото големи мемоарни сборника - на академията (1953), на „Български писател" (1966), новия том „Никола Вапцаров. Спомени за поета и революционера" (1979). Събрано ебогатство, което е ценено от читателите и изследователите. С повече усилия - организирани и целенасочени - то може да добие завършен вид. За успешното довеждане работата на мемоаристите докрай обаче има още едно непременно условие - да не се губи време. Точно мисълта за вредата от пропусканите дни e причина да напиша следващите страници. Можем да приемем, че отбелязаните три сборника отразяват едно след дру го равнищата на мемоаристиката, свързана с името на Вапцаров, и създават удобство да се проследи пътят й. Известно е, че такива книги се градят от разнородни материали. Колкото по-широк е бил кръгът на познанствата на историческата личност и съответно - колкото повече хора се заемат да свидетелствуват, толкова по-голямо е разногласието: авторите имат свои индивидуални характери, на различна основа и различно по близост е било общуването им с човека, за когото пишат, не са еднакви и техните възможности да изложат преживяното. Тук естествено се преплитат вълнения от различен характер, очертават се несъгласия и т. н. В цялото разногласие обаче се долавят общи акценти, които оформят неповторимо облика на сборника от дадено време -епохата е моделирала сходно отношение към личността-обект, внушила ена отделните автори сроден поглед към миналото, близки разбирания за изискванията на жанра, в който се пише. Сборникът от 1979 г. не можеше да се появи такъв, какъвто е, двадесет години по-рано, дори всичките му автори да бяха написали още тогава спомените си. Но и академичният от 1953 г., преиздаден дума по дума, ще бъде анахронизъм. Мемоаристите са наши съвременници и тяхната „памет" закономерно реагира на настоящето. Първият обемен сборник спомени - Никола Йонков Вапцаров. Спомени, писма, документи". С., БАН, 1953 (Хр. Радевски, П. Зарев, В. Александров, Ел. Димитрова, Д. Минев), отдавна е библиографска рядкост. Той включи най-рано написаните спомени за Вапцаров - едва ли не веднага след неговата героична смърт. Непосредствени, развълнувани, авторите бяха обединени от 4 Литературна мисъл, кн. 9 49 едно предимсто и едно затруднение - липсата на историческа дистанция. Естествено ударението падна върху „откриването" на Вапцаров - обикновения човек и героя едновременно, поета и работника едновременно. Това удивително единство на личността очевидно най-силно тревожеше духовете, то стана основна та мисъл на мемоаристите, към нейното доказване се ориентира фактическият материал.