Литературни списания от Швеция и САЩ

В януарската книжка на американското списание е отпечатана статията на Лорна Мартенс „Празният център и отвореният край: темата за езика в „L'Emploi du temps" на Мишел Бютор". Основната теза на реферираната статия е: проблемът за езика в романа е толкова важен, колкото проблемът за паметта, ако не и по-важен. Критиката настойчиво тълкува „Преминаване на вре мето" като роман за проблемите на паметта и не без основание като пародиен отговор срещу „В търсене на изгубеното време" на М. Пруст. „Преминаване на времето" е роман-теза, конкретно проявление на теоретичните възгледи на М. Бютор за езика. Романът е особено интересен поради находчивия начин, чрез който бютор дава нов израз на своите възгледи. Той конструира особен изпълнителски текст, в който градивните елементи на романа - сюжет, характери, форма, образност и особено думите - се превръщат в гласове от сложен спор, чието приключване (или в този роман неуспехът да се достигне докрай) е вече твърдение за езика. Романът има за своя отправна точка интереса към загубата на времето и задава въпроса, дали паметта е способна да възстанови изгубеното време. С развитието на повествованието обаче Бютор променя пози цията си и поставя втори въпрос: дали езикът е подходящ да бъде посредник на възстановяването? Две години след излизането на романа Ален Роб-Грийе го назовава дълбинен мит“, налагайки с това определена гледна точка. В „Преминаване на времето" М. Бютор утвърждава две идеи, които дълбинният мит ще подкрепи: паметта не е способна да възстанови миналото; езикът не е способен да представи адекватно действителността. И все пак романът не е пряко развенчаване на паметта и на езика. Вместо това той по един привидно несериозен, но убедителен начин се разделя с традицията на езиковия скептицизъм, с която на пръв поглед изглежда свър зан. М. Бютор съумява да изостави традиционния отговор - че езикът е незадоволителен посредник, и да постави нов въп рос - дали езикът изобщо е посредник. Посредничеството предполага връщане към липсваща същност, улавяне на метафоричния „център". Символ на този център" е 29 февруари. В романа тази дата е средоточието на годината, която разказвачът Ревел се опитва да възсъздаде. Така 29 февруари става едновременно синекдоха на миналото и референт на текста. Доколкото Ревел никога не постига 29 февруари, спасителният миг никога не настъпва и най-редкият ден в календара е празният център в повествованието на Ревел, Тази дата поставя под 150 съмнение самата идея за референциалност чрез внушението, че центърът е празен по необходимост, достоверният референт е не само недостижим, но изобщо липсва, а дълбината" не съществува. Бютор замества понятието за вертикално отношение между текста и референта с понятието за книга, изградена по хоризонтала от синтагматични отношения между следващите една след друга думи. Празният център се превръща в отворен край. Равнището на неуспешната референциалност пресича равнището, на което езикът заявява претенцията си за автономност в общата конструкция на романа. Повествователят Ревел смята за същностно да реконструира фактите от миналото, и то в хронологичен ред: „Аз трябва отново да овладея всички тези събития, които чув ствувам да гъмжат у мен, да им дам форма, напук на мъглата, която се опитва да ги заличи, трябва да ги призова пред мен едно по едно в техния правилен ред." М. Бютор напълно демистифицира примамливостта на миналото. За разлика от миналото на Марсел в „В търсене на изгубеното време" върволицата Ревелови дни не само не е забеле жителна с приключения, но е крайно монотонна. Тази внушаваща ужас еднотипност е причината, която подбужда Ревел да реконструира миналото. Седем месеца са изтекли, но когато се обръща към тях, „всички тези седмици изглеждат свити в една безкрайна седмица, плътна, сбита, неясна седмица". Миналото изглежда като еднооб разно движение без отчетливи събития, неизменно и затова някак си скъсено. В това объркано състояние Ревел се опитва да улови не толкова духа на миналото, колкото буквата му.