Книжка-9

1981, Книжка 9 - Съдържание

Утвърждаването на романа с епически тип повествование като водещ жанр в художествената ни действителност през първите десетилетия на социалистическата революция е факт с богат културно-исторически и специфично литературоведски, жанрологичен смисъл. Опрян върху епическите върхове в националния ни исторически път, романът потвърди закономерното си възраждане в годи ни на мащабни революционни преобразования, при гранични общественополитически ситуации и активизиране на националното историческо мислене. Днес изследователите на българската повествователна традиция са единодушни в твърдението, че през 50-те години романът - като самостоятелна изобразително-изразна система - заживя пълноценно у нас: постигна мисловно-естетически обобщения, достойни за европейската реалистична романова класика, откри своя идейно-тематична сфера на изображение, свои структурни закономерности и не на последно място - обогати решително социалните си функции. Динамиката на обществените процеси обуслови интензивното развитие на литературен жанр, който поради присъщата си социална активност се превърна сам в ускорител-участник в тези процеси. Заслуга за това имат четирима създатели на епичната пластико-изобразителна романова поетика и стилистика У нас, четирима майстори на традиционния тип (в най-добрия смисъл на това понятие) социално-психологическо и историко-битово повествование: Димитър Талев, Димитър Димов, Георги Караславов и Емилиян Станев. Извървели различни пътища, съхранили своя логика на развитие и реализация, свой изразен индивидуален профил и тематични предпочитания, те се оказаха почти едновременно пред една и съща колкото естетиче ска, толкова и актуално-обществена, социална необходимост: със средствата на художествения синтез да се направи духовна равносметка на изминатия път и се определят координатите на настоящето. Бе настъпило време, когато революционните завоевания и социално-психологическите промени трябваше да бъдат осмис лени не само от гледна точка на съвременността и бъдещето, както най-често налагаха императивите на обществената практика, но и в перспективата на миналото, в мащабите на исторически значимото, унаследеното като национално ценностно завещание. В години на изграждаща се нов тип обществена организация, на революционни социално-психологически процеси и новаторство във всички сфери на общо * Доклад, изнесен на Първия международен конгрес по българистика. 3 националния бит и култура бе наложително да се възстанови увереността в съще ствуването на дълбоки исторически основания, далечни първопричини на ставащото. Бе необходимо да се актуализира съзнанието за исторически континюитет иприемственост, да се съчетаят поривите на революционната романтика с уро ците и съзерцанието на миналото.

Едно средновековно житие не е съвременен художествен разказ. Но все пак то е прозаично" изложение, съставено съгласно с естетическите изисквания на своето време. Затова и внимателното вчитане в такива текстове е оправдано, тъй като при съответен подход съвременникът би могъл да се доближи до средновековната мисловност. Средновековната българска литература и специално нейният „житиен раздел" обладават доста качества, които са в съгласие с мнението, че литературата на стара България еимала положителна обществена функция. В това отношение Пространното житие на Константин-Кирил Философ от Климент Охридски (авторство, което с убедителни аргументи защити Б. Ст. Ангелов) еедин от найярките художествени и исторически документи. Изследователи със световно име, като Франтишек Дворник например, са отдали десетилетия от живота си, за да проучат този паметник и да се убедят, че наред с художествеността в него преобладават документалността и историческата достоверност. Първата уводна мисъл на Кириловото житие има такава форма: „Милостивият и щедър бог, който очаква човешкото спасение, за да бъдат спасени всички и да опознаят истината - той не желае смъртта на грешника, а неговото спасение и живот, макар че той (грешникът) и да се стреми най-много към зло! - не оставя човешкия род да отпадне и да се поддаде на дяволовата съблазън и да погине, а всякога, откакто свят светува, както преди, така и сега не престава да ни върши много благодеяния: най-напред чрез патриарсите и отците, а след тях - чрез апостолите и праведните отци и учители, избирайки ги от този многобурен живот. "* На пръв поглед в този текст като че ли всичко казано е най-обикновена църковна фразеология, възхвала на нямащата граници „божия милост“, що се отнася до човешкото спасение. От друга страна, и словото (погледнато като мисловен и езиков израз) не блести с особена дълбочина и стои твърде близо (защото и оттам е заето) до излинелите от преповтаряне църковно-библейски и евангелски фрази. Разбира се, като църковник по „битова принадлежност“ авторът желае да възслави неизменната „божия благодат“ към винаги грешния човешки род.

Едва ли ще намерим по-подходящ герой за статия със заглавие „Драмата на критика" от Пантелей Зарев. В същност точно преди 25 години под заглавие „Мъките на критика“ излиза статия по повод книга на Борис Делчев. Автор на статията е П. Зарев. Още тук са заложени много от принципите на критическата му платформа, възгледите за критиката и критическото дело. Още тук се провиж дат черти от характера и стила и на по-късния П. Зарев. Изрази като „мъченическият подвиг на критика“ или житейската драма на критика" подсещат за една действително трудна съдба - съдбата на човек, който неотклонно следва призванието си... Биографията на акад. Пантелей Зарев е до голяма степен биография на кри тиката ни за последните три десетилетия. Макар да свързваме името му с „Панорамата“, с редица трудове от теорията и историята на българската литература, то неизменно ще ни подсеща и за битките, в които се раждаше новата оперативна критика, новото критическо мислене. И днес не губят актуалност думи като ..... раздвижването на критическия дух ще донесе раздвижване не само в литературата, но и в други сродни области на духовния живот“. След като е изтляла злобата на деня, ние вече можем да видим диалектиката на грешките, да се поучим от умението на предходниците в извличането на полезни зърна именно от неуспехите, от крушенията. Пак в цитираната статия ще прочетем безценни мисли за критицизма и самокритичността на критика, за принципиалността и вътрешната свобода, за чувството на сигурност и „убеждението, че ако сгрешиш, не ще е необходимо да си правиш харакири..." Още в тази статия П. Зарев изказа схващането си за единството, в което тряб ва да бъдат литературният историк и критикът. Него го дразнят разривът и обо соблението в областта на оценката: оперативният критик не може да не се инте ресува от историята на литературните факти и явления, както литературният историк не може да остане равнодушен и неутрален статистик на тия явления и факти, без да има поглед към актуалното им тълкуване и настоящия им живот. П. Зарев се придържа към оная критическа методология, която, без да изпуска из очи актуалния живот на художественото произведение, неговия социален смисъл, държи сметка за иманентната му естетическа стойност, мястото му в редицата на националните и общочовешките художествени ценности. Но П. Зарев отива още по-далеч в търсенето на синтетичен подход към литературните явления и факти. Той съумява, от една страна, да разчлени структурно важни детайли на литературната творба, от друга, да изкаже философско съждение за нея; да открие психологическите параметри на творческата личност, но в същото 22 1 Вж. стати ята „Мъките на критика". - Септември, 1956, кн. Х. време да изгради незабелязано нейния почти художествен портрет. Все в тоя ред на мисли трябва да изтъкнем и сполучливия опит напоследък, предприет от акад. П. Зарев, да бъдат изследвани неразчленимо, в тяхното идейно-творческо единство литература и народопсихология.

Корените на поезията на българския народ идват от дълбочината на вековете. Те са расли, преплетени с поетическото творчество на другите народи, на цялото човечество. В много отношения природата на тези корени е единна у руския и у българския народ. Така е било в миналото, така е и днес. Но всички те са във веригата на времето. Всяка епоха е стъпало към бъдещето. Литературата се развива по пътищата на съсредоточеното осмисляне на явленията от действителността, съпоставени с дълбочинните явления на културата и науката. И в това с необикновена острота се открива творческото начало на най-добрите традиции за художествено осмисляне на типичното в живота, устремеността към бъдещето. Не без причина съществува изразът, че човек е длъжен да посади и отгледа поне едно дърво в своя живот, за да затвърди и укрепи онези корени, чрез които е свързан с родната земя. В това е вярата на човека в утрешния ден, която го заставя да мисли не само за насъщ ния хляб, но и за бъдещето. Посаждайки дърво, човекът като че ли казза: може би няма да ми се удаде да събирам реколта от него, но ще дойдат да ме сменят други и те ще вкусят сладките плодове. Природата на поетичния талант е винаги необикновена, пълна със своеобразие. Привлича свежестта при възприемането на живота, свежестта в предаването душевното състояние на човека, която усещаш благодарение на худож ника на словото. Истинската литература е неделима от възникването на новото в природата и обществото. Поезията, ако това евисшият израз на словото, винаги съдържа в себе си известна тайнственост - свое собствено, единствено видение, нещо ново и неповторимо. Със стиховете на съвременния български поет Евтим Евтимов, чието творчество е озарено от ярък поетичен талант, ми се случи да се запозная за пръв път в планинското градче Банско, скътано в самото подножие на Пирин. На родната земя на великия поет Никола Вапцаров, родил се с вик по сянката на Пирин и загинал от ръцете на фашистките палачи с революционна песен на уста. Нався къде се извисяват причудливо гигантски скали. Лъкатушат пътища, които хората прокарват сред вечните планини. Евтим Евтимов произхожда от този планински край, където снежните върхове на Пирин се съединяват със скалистата верига на най-високата българска планина - Рила. Според думите на древния поет това е кът от Алпите, хвърлен в сърцевината на Балканския полуостров. Тези изумителни места са възпети някога от Овидий в неговите „Метаморфози". За тях е писано много.

Изтъкването на примера на другите народи като доказателство за една или друга теза играе важна роля в споровете за езика в България през първата половина на XIX в. Тук нямам пред вид специфичните влияния или типологиче ските сходства на тези спорове със спорове от подобен род в другите балкански страни, най-вече с тези в Гърция. Имам пред вид конкретните позовавания ипаралели, които книжовниците използуват, за да поддържат или отхвърлят една или друга теза. Събирането и проучването на тези „цитати“ може да ни подпомогне да вникнем в тогавашния общобалкански научно-филологичен мироглед. Именно проникването в този мироглед би могло да смекчи до известна степен резките антиноми между т. нар. „влияния" и типологически сходства, присъщи на отделните национални историографии. В писмото си за събиране на подписи за „Неделника“ Софроний се обръща към заможните българи в Румъния със следните думи: „Такива книги по простый язык имат и грецыте, и сербите, и власыте, и русите, и други веры, токмо нашите беднии болгари ниимат таковый дар." Наблягането на необходимостта от литература по „простый язык“ е толкова по-силно изразено, колкото по-убедителен е примерът на другите народности, които Софроний изброява центробежно" от едно чисто балканско гледище: гърци, сърби, румънци (балкански стрикто сенсу), русите (православни като тях) и накрая другите народности (други веры). Знаменитият Инципит на Рибния буквар (1824): Когато из перво видях по другите места чи децата начеват да четът на книги, писани по техният язык, познах колко зле струват по нас учителите“ прекрасно отразява възхищението на младия Петър Берон при срещата му с учебните системи, коренно различни от традиционното наизустяване на псалтира и часослова. В. Пундев, който е изследвал много задълбочено гръцките, сръбските и може би румънските извори на Рибния буквар, подчертава значението, което за Берон е имало следването в Букурещ и още повече в Брашов, намирал се тогава в пределите на Авст рийската империя. В Брашов Берон еимал възможност да се запознае с много добре уредените и основани върху модерни педагогически принципи немски, унгарски, румънски и гръцки училища. Това е европейският пример, който би трябвало да се следва и в България (и тия и сичкият вътрешен чин треба да съ като европските, дето учат друг-друго учението"), макар че за момента Берон се задоволява да предложи по-реални и по-постижими нововъведения. Привидната качествена и хронологична изолираност на Рибния буквар в контекста 45 на българската съвременна култура се обяснява с простия факт, че младият Берон е разширил традиционното балканско гледище, преминавайки от заустява нето на псалтира в килийното училище, през училището в Котел и Бейската академия в Букурещ до един град, където се провежда модерно „европейско" преподаване. Това, разбира се, ни най-малко не намалява заслугите на автора на Рибния буквар.

В изучаването на Вапцаров мемоаристиката има важен дял и по напредък сериозно съперничи на научните разработки. Материалът започна да се натрупва отрано, в първите години след Девети септември, броят на публикациите расте: спомените на най-близките - майката на поета, Елена Вапцарова, на съпру гата му, Бойка Вапцарова, на неговата сестра, Райна Вапцарова; разказите на другарите му Христо Радевски, Младен Исаев, Георги Караславов- някои отделени в книга; множество спомени в пресата и главно- няколкото големи мемоарни сборника - на академията (1953), на „Български писател" (1966), новия том „Никола Вапцаров. Спомени за поета и революционера" (1979). Събрано ебогатство, което е ценено от читателите и изследователите. С повече усилия - организирани и целенасочени - то може да добие завършен вид. За успешното довеждане работата на мемоаристите докрай обаче има още едно непременно условие - да не се губи време. Точно мисълта за вредата от пропусканите дни e причина да напиша следващите страници. Можем да приемем, че отбелязаните три сборника отразяват едно след дру го равнищата на мемоаристиката, свързана с името на Вапцаров, и създават удобство да се проследи пътят й. Известно е, че такива книги се градят от разнородни материали. Колкото по-широк е бил кръгът на познанствата на историческата личност и съответно - колкото повече хора се заемат да свидетелствуват, толкова по-голямо е разногласието: авторите имат свои индивидуални характери, на различна основа и различно по близост е било общуването им с човека, за когото пишат, не са еднакви и техните възможности да изложат преживяното. Тук естествено се преплитат вълнения от различен характер, очертават се несъгласия и т. н. В цялото разногласие обаче се долавят общи акценти, които оформят неповторимо облика на сборника от дадено време -епохата е моделирала сходно отношение към личността-обект, внушила ена отделните автори сроден поглед към миналото, близки разбирания за изискванията на жанра, в който се пише. Сборникът от 1979 г. не можеше да се появи такъв, какъвто е, двадесет години по-рано, дори всичките му автори да бяха написали още тогава спомените си. Но и академичният от 1953 г., преиздаден дума по дума, ще бъде анахронизъм. Мемоаристите са наши съвременници и тяхната „памет" закономерно реагира на настоящето. Първият обемен сборник спомени - Никола Йонков Вапцаров. Спомени, писма, документи". С., БАН, 1953 (Хр. Радевски, П. Зарев, В. Александров, Ел. Димитрова, Д. Минев), отдавна е библиографска рядкост. Той включи най-рано написаните спомени за Вапцаров - едва ли не веднага след неговата героична смърт. Непосредствени, развълнувани, авторите бяха обединени от 4 Литературна мисъл, кн. 9 49 едно предимсто и едно затруднение - липсата на историческа дистанция. Естествено ударението падна върху „откриването" на Вапцаров - обикновения човек и героя едновременно, поета и работника едновременно. Това удивително единство на личността очевидно най-силно тревожеше духовете, то стана основна та мисъл на мемоаристите, към нейното доказване се ориентира фактическият материал.

В своята биографична книга „Кратки бележки из моя живот" Д. Благоев сочи руското революционно движение като един от решаващите фактори, кои то му дават възможност да изработи у себе си обществен и естетически идеал. Благодарение на студентските организации в Петроград, пише той, аз можах да си поставя правилно оня въпрос, с който като ученик от Габровската гимназия измъчвах по-възрастните ученици и себе си, а именно, защо трябва да се знае, да се чете? Той сега се бе превърнал в един много по-правилен и по-дълбок въпрос, който гласеше: какъв е смисълът на живота, или - за какво има смисъл да живее човек? На тоя въпрос изглеждаше, че ще ми даде отговор историята на руското революционно движение." За цял живот Благоев запазва в сърцето си дълбока любов към Русия, към руските революционери, към руската литература. Своя жизнен път, своята обществена дейност той започва като учител по руски език и литература. През 1896 г., в предговора към своето „Ръководство по руски език", той заявява: „Оригиналната руска литература се отличава с такива високи достойнства, кои то обръщат днес вниманието на цял образован свят." През същата година в спор Д. Т. Страшимиров Благоев доказва необходимостта от изучаването в средните училища на българската и руската литература като главен фактор за идейно-естетическото възпитание на учениците Руската литература се отличава с такива оригинални, характерни, самостоятелни произведения, които рядко ще срещнете в другите литератури. Високите достойнства на руската литература c днес се признават от всички знаменити европейски литератури." По това време Д. Благоев е вече оформен социалист-марксист. Десетилетие преди това за създаването на първата марксическа група в Русия, която издава и първия социалдемократически вестник „Рабочий", той е изгонен от царските жандарми от великата руска страна. B Основател на партията на българските комунисти, един от най-видните дей ци на международното работническо движение на своето време, Благоев вижда пропагандирането на марксическите идеи, в подготовката на трудещите се за пролетарската революция, в тържеството на комунистическия идеал смисъла на своя живот, на живота на всички честни и прогресивни хора от епохата. В тази светлина той определя и задачите на новата пролетарска литература: „И тази лирика именно е оня лост, който създава моралната сила на работните маси и нейните борци; създава силната любов и благородна омраза", които раждат фанатизма на социалистическите борци. Тази лирика и изобщо тази художе ствена литература у нас се и заражда; на нея принадлежи бъдещето."

В едно от своите „Писма от затвора" Тодор Павлов, говорейки за поетич ното съзвездие от тримата славни наши христовци - Ботев, Смирненски и Ясенов, определя Христо Ясенов като „прелестна виолетова звезда", като „велика душа, прекрасен човек, богато надарен поет и рядък войник-редник на нашето пролетарско революционно движение", 1 Тази оценка и характеристика, направена от един от най-близките другари на поета наскоро след трагичния му край през 1925 г. и изхвръкнала от затворническата килия преди повече от половин век, все повече и повече се утвърждава в революционната литература и в признателната памет на поколенията. Гражданската и творческата съдба на Христо Туджаров - Ясенов (литературен „кръстник“ и „откривател" му е Антон Страшимиров), неговото кратко (малко повече от едно десетилетие) присъствие в българската литература наистина са огрени от всеотдайността и нравствеността на голямото му сърце, от неподкупността и скромността му на кристално чист човек и поет. Разбира се, обликът, смисълът и дълбочината на хуманизма и високата етичност се разширяват и обогатяват в зависимост от онази трудна, но и много показателна еволюция, която той извървява в идейния и творческия си път. 1 В предвоенните и военните години - Ясенов се появява в печата през 1910 -1911 г., след като отлично се е запознал още от гимназиалните години с българската и руската литература, главно с руските символисти (Балмонт и др.) - той като духовен син на своето време е увлечен по индивидуализма и особено по модния символизъм. Подобно на поетичните си връстници от „символистичната фаланга" Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Людмил Стоянов, Емануил ПопДимитров... и той, мизеруващият студент от Рисувалното училище (загубил след неизбежния „конфликт“ подкрепата на баща си, притежател на магазин в родното Етрополе), възприема като своеобразно откровение както аристократично-, аполитичните" проповеди за отдалечаване от уличния „шум и крясък, т. е. от социалните борби, така и преди всичко апелите за чисто изкуство" със смътните символи и песимистични откровения, с признанията за вечната скръб и страдание, с постоянната самотност и безродност и други скрижали и образи на символистичната поетика. З

Победилата деветосептемврийска революция отприщи силите и енергията на народа. Десетки хора прописаха стихове, други рецитираха любимите поети на агитки и събрания. Въпреки продължилата война с фашизма, разрухата, наследена от третото царство, глада и купоните, хората живееха постоянно с поезия. За тях радиото излъчваше програми от сутрин до вечер. Тук работеха с ентусиазъм родените между двете войни поети Богомил Райнов, Александър Геров, Веселин Ханчев, Валери Петров, Радой Ралин, Божидар Божилов, Михаил Лъкатник, Иван Пейчев. По националното радио се излъчваха и стихове на млади поети, започнали да пишат в дните на свободата. Техният списък е многоброен: Георги Бицин, Славчо Чернишев, Йордан Милтенов, Давид Овадия, Иван Давидков, Николай Зидаров, Димитър Данаилов, Вътьо Раковски, Найден Вълчев, Иван Радоев, Климент Цачев, Слава Семирова, Димитър Светлин, Станка Пенчева, Добри Жотев, Пеню Лазаров. По това време се извършва и истинското откриване на Вапцаров. За първи път се заговорва за автора на „Моторни песни" като за обновител на българската поезия. Това не е без значение за онези, които правят поетически прощьпулник. Революционните поети на 30-те години Радевски и Мл. Исаев издават най-силните си книги: „Въздух не достигаше“ и „Огънят". Партизанският политкомисар Веселин Андреев публикува своите партизански песни през 1947 г. Цялата бъл гарска земя ехти от стиховете на загиналия партизански командир Хр. Кърпачев. Първият следдеветосептемврийски републикански поетичен випуск получава бойното си кръщение в бригадирските отряди. Роди се понятието бригадирска поезия" с главни представители Климент Цачев, Иван Радоев, Вътьо Раковски, Николай Соколов, Добри Жотев, Найден Вълчев, Станка Пенчева. Тога вашната критика недоволствуваше от бригадирската поезия, в която откриваше липсата на новия труд и на новите взимоотношения. Но самата тази критика признаваше фрагментарното и ярко изписване на образите, живописното фиксиране на мимолетните впечатления. А това от само себе си не е малко, като се има пред вид силното засушаване, настъпило в нашата поезия в годините на догматичната естетика. Тъкмо в дните, когато всички поети си приличат, като че ли са кръстени във водите на р. Йордан, бригадирските поети претендират за индивидуална изява. Време е да престанем да се отнасяме с крайно снизхождение към бригадирската поезия.

Другарю Стоев, разкажете за своята най-ранна младост, за семейната среда, за духов ната атмосфера, при която се изградихте като личност и литератор. Днес някои от биографите обичат да казват: „Изживял прашно детство в малко провинциално градче..." Прашно ли беше вашето харманлийско детство, обичате ли да си спомняте за него? - И прашно да ебило, в нявгашния прахоляк днес светят златни прашинки! Баща ми - Диньо - беше бивш бояджийски работник, сетне сам бояджия и продавач на бои. Той идел от низините, когато срещнал мама - Неделя, - тя слязла при него от високо - беше дъщеря на богат сарафски род. Пристанала на младия бояджия и там, където се кръстосали съдбите им* - между двете посоки, - там е моята поява на белия свят. Властният дядо - сарафинът - не можеше да прости на младите - при това зетят му готвеше нови беди: конспирираше срещу неговата власт, посещаваше затворите... Запомнил съм класовата борба в моя край, отначало като борба между тате и дядо. Живях сред искрите на кремъка и стоманата - тези искри за мене бяха нещо по-естествено от ласката, от нежната дума. Допускам, че тази атмосфера на суровост и безпощадност е обгорила душата ми на гражданин и творец и без съмнение е повлияла при търсенето на силни характе ри, изчистили отношенията си от всичко сантиментално. От друга страна, мама, която бе дош ла от богат дом, с традиции в красивия бит, се вживя много добре в занаята на баща ми, надмина го. Показа му някои редки съчетания между основните багри. Отначало ги добиваше само за своите тъкани - беше добра тъкачка, - а сетне взе да показва това и на жените в града. С боите на тате и с окото на мама те постигнаха нови разцветки. След всеки арест на бащата неговата работа замираше, но сетне пак се оживяваше - памукът и вълната чакаха да се превър нат в облекла, хората имаха нужда от хубави багри и знаеха къде да ги търсят. Аз и досега помня хубавата, мрачна мамина младост: със строг поглед, който предупреждава да не я питат защо е тръгнала с комуниста, и с вечно боядисани ръце - ту червени, ту сини. - И тъй нека да уточним: коя е Вашата рождена дата, Колко членно беше семейството Ви? Имаше ли някои известни и колоритни личности в рода Ви? - Роден съм на 5 февруари 1925 г. в Харманли. Имам сестра с четири години по-голяма - Стойка; химичка е; живее в София. Дядо ми по майка е познавал някои от нашите възрожденци. След Освобождението е депутат във Великото Народно събрание. Известно време е бил стамболовист; имаше влияние в околията, но беше консервативен. В задната стаичка на дюкяна беше сковал бесилка със златни гвоздеи. Като поотраснах, ме викаше да ми я покаже: „Тук ще обеся баща ти - комуниста!" - Откога датират първите Ви най-ранни спомени за света, който ви заобикаляше? Проявявахте ли някакви дарби, предразположения или наклонности в детството си? - Моят пръв спомен не е толкова важен и не е отправна точка в живота ми. Помня, че бях много малък. Баща ми направи една палатка на двора - и мама и тате пренесоха част от покъщнината, защото ще има земетресение и къщата може да се събори.

В стогодишнината на София тези три години са с особена съдба за нашата литература. Те са неразривно свързани със стъкленото око на Гео Милев и са върхът в творчеството на Антон Страшимиров. В тяхната литературна антология са и три неотделими едно от друго име на - Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев и Ангел Каралийчев. Това са години на же ртвените клади, ако можем така да ги наречем. Книгата на Асен Разцветников ни навежда на същото име. Но началото, темата на жертвените клади започва преди книгите, поемите и стихосбирките. В кн. 1 на сп. „Нов живот" от 1 декември 1923 г. са поместени пет стихотворения от Ангел Каралийчев и по едно от Никола Фурнаджиев и Асен Разцветников. Началото на темата, възпяваща жертвените клади, е именно тоя брой на „Нов живот“. В онова време и петимата - Антон Страшимиров, Гео Милев, Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев и Ангел Каралийчев - са в София. 1923 г. - Септемврийското въстание бе удавено в кръвта на апостолите си. То така и заглъхна. В столицата обаче идеха новина след Новина, вест след вест. През 1924 г. „Жертвени клади" на Асен Разцветников излиза с корица от Александър Жендов. Това е краят на април. Още преди да бъде пусната в продажба, тя е конфискувана от полицията. Сп. „Нов живот" веднага реагира. В броя от 1 май 1924 г. Георги Бакалов помест ва кратка протестна бележка. В нея той пише: ... ... Жертвени клади". Стихосбирка от Асен Разцветников. Щеше да има такава сбирка. Но до сега още няма. Защото при един набег на полицията в печатницата била конфискувана. Авторът, наш отличен сътрудник, потърсен да бъде арестуван. Да живее свободата на печата! Да живее свободното поетическо творчество!"

През 1928 г. със съдействието на Писателския съюз и с личното застъпничество на Т.Г. Влайков Иван Радославов е назначен за главен библиотекар в Пловдивската народна библио тека и музей. „Заминах за там - пише Иван Радославов, - като се уговорихме с Траянова за тясно сътрудничество въпреки раздялата, защото много от редакционната работа щеше да легне на плещите на моя приятел. И това си обещание ние изпълнихме до края на съществува нето на списанието. Пресякоха се хубавите въпреки всичко срещи между нас, разговорите до късно среднощ за литература, изкуство, за политика, за злободневните въпроси. Трябваше сега отдалеч да нареждаме списанието, да поверяваме на хартията мъките и тревогите си. Особено тези на моя приятел, който изнемогваше и скоро трябваше да изпита нови удари на съдбата. Неговият личен живот вземаше трагичен характер." Иван Радославов прекарва близо седем години в Пловдив. През тези години Теодор Траянов живее в София на ул. „Гладстон" 37, а след това окончателно се преселва на ул. „Белчев "11, където живее до смъртта си. „Ние не обичахме много писмата - продължава Радославов, - чакахме винаги възможност да се видим лично и се наприкажем. От това време най-вече са запазени в архивата ми негови писма. Тези писма, както и моите, носеха злободневен характер по някои факти из нашия тогавашен литературен живот, а някои от тях, особено неговите, имаха личен характер - за нравствените страдания, на които той беше изложен във връзка със семейните неуредици (семейството му беше във Виена), в грижите да облекчи положението си, което беше много тежко, и за отношението на някои фактори, които ограничаваха всекидневието му. Езикът в тях е остър до крайност, рисувайки досега му с хора от литературния свят и с тези, които нареждаха догава културния живот в страната. Не можеше и другояче да бъде, когато той се бореше с една действителност, в която не се намираше изход. Те, разбира се, не бяха писма на отчаяние, на песимизъм, но силата на волята и духовното равновесие, което той умееше да пази, се изливаха в едно проклятие към тази действителност. Той имаше же стоки слова, може би понякога пресилени и преувеличени, но в края на краищата те се излъч ваха като едно заслужено проклятие към съвременниците, които, признавайки от немай-къде таланта му, се надпреварваха да му поднасят какви ли не горчивини. Тези писма не са литературни писма, каквито се пишат обикновено с оглед на потомството. В тях той, пък и аз, не говорехме за онова, което ни вълнуваше - за литература, за изкуство, това, което споделяхме години наред в своите дълги беседи деня и нощя; те са само документ, човешки документ за душевното състояние на автора им. 2 И аз, божкем завладян от изследователска страст, заминах за Пазарджик, където се съх ранява въпросната кореспонденция между Теодор Траянов и Иван Радославов. Радостта ми беше безгранична, когато любезният директор на Окръжния архив др. Цветан Гиздов ми пре достави на разположение четири кутии, в които се пази това изключително богатство. Наред с някои лични вещи на Теодор Траянов, като писалката, с която е писал „Пантеон", многото оригинални документи и фотографии, за мене естествено най-голяма ценност представлява ше кореспонденцията му с Иван Радославов. Ще спомена, че в архива на Траянов се пазят и рядко интересните писма на Дора Дюстабанова до него, за които ще стане дума на друго мя сто. Всичко това е предадено от Вера Балабанова, която се е сетила още приживе на Траянов да създаде албум от тези писма и на нейната събирателска дейност епомагал и самият поет.

В същност онези от нас, които изследват междулитературни отношения, се ползуват го дини наред от този неотменим арсенал на сравнителното литературознание и изкуствознание. Друг е въпросът, разбира се, доколко тези понятия и термини се усвояват като действително компаративни. Опити за теоретичната им постановка и по-конкретно определение у нас не са правени още, а сравнителното изучаване на европейските литератури през последните сто години ни поднасяше не съвсем убедителни формулировки за най-оперативните от тях. Едва през изминалото десетилетие бе постигната теоретична и методологическа характеристика на компаративните понятия и терминология в съзвучие с една приемлива, съвременна концепция за сравнителния анализ на художествените факти и явления. И преди всичко в трудовете на европейски известния словашки учен, доктора на филологическите науки Д. Дюришин от Словаш ката академия на науките. Необходимостта да се унифицира на днешния етап от литературоведското ни мислене компаративната терминология ме накара от теоретичните разсъждения за сравнително изучаване на литературите на Д. Дюришин да извлека и конкретизирам опре деления и формулировки за най-съществените и най-оперативните компаративни термини. Не толкова да поучавам със заимствувани поуки, отколкото да призова и изразя упование, че е дошло време да започнем работа върху „Речник...и История на българското сравнително 140 Литературознание". Нарочно вместих в едно заглавие две капитални научни изследвания. Защото тяхното изготвяне може и трябва да върви едновременно. Когато терминологията бъде насочена към конкретен материал от националната ни литература, то и самите теоретични, терминологични постановки и определения ще означават разширяване и обогатяване на общото сравнително литературознание... Нито акцентуваният тук „Речник...", нито „История на българското сравнително литературознание" не станаха предходници на подготвяната у нас многотомна История на българската литература. И за това може само да се съжалява. Но те поне спътници трябва да бъдат! Защото рано или късно едностранно утвърждаваният националнолитературен историзъм ще потърси съпоставки с други национални литератури и ще трябва да се съобрази и държи сметка за наднационални“, междулитературни критерии. Искам да започна от най-общото понятие и постепенно да преминем към някои по-частни (отнасящи се до художествения превод например) понятия. И въпреки че не се спирам върху универсални литературоведски термини с определени компаративни аспекти, почти не загатвам сродни понятия от генологията, версологията, стилистиката и други клонове на литературната наука, все пак в тази статия може да намери място съвсем незначителна част от онова, което ще бъде съдържание на бъдещия „Речник на българското сравнително литературознание"... И така понятието компаративистика (съвременна). Литературната компаративистика, или сравнителното литературознание, особено днес прави усилия за реконструкция на световния литературен процес, като синтезира развитието в отделните национални литератури и разкрива закономерностите на това развитие в една по-сложна междулитературна общност. Резултатите от сравнителното изследване стимулират едно повторно, по-обективно и по-всестранно тълкуване на националните литератури. Но междулитературното съжителство е само част от предмета, защото към изследователската си програма литературната компаративистика интегрира и типологическите зависимости.

В януарската книжка на американското списание е отпечатана статията на Лорна Мартенс „Празният център и отвореният край: темата за езика в „L'Emploi du temps" на Мишел Бютор". Основната теза на реферираната статия е: проблемът за езика в романа е толкова важен, колкото проблемът за паметта, ако не и по-важен. Критиката настойчиво тълкува „Преминаване на вре мето" като роман за проблемите на паметта и не без основание като пародиен отговор срещу „В търсене на изгубеното време" на М. Пруст. „Преминаване на времето" е роман-теза, конкретно проявление на теоретичните възгледи на М. Бютор за езика. Романът е особено интересен поради находчивия начин, чрез който бютор дава нов израз на своите възгледи. Той конструира особен изпълнителски текст, в който градивните елементи на романа - сюжет, характери, форма, образност и особено думите - се превръщат в гласове от сложен спор, чието приключване (или в този роман неуспехът да се достигне докрай) е вече твърдение за езика. Романът има за своя отправна точка интереса към загубата на времето и задава въпроса, дали паметта е способна да възстанови изгубеното време. С развитието на повествованието обаче Бютор променя пози цията си и поставя втори въпрос: дали езикът е подходящ да бъде посредник на възстановяването? Две години след излизането на романа Ален Роб-Грийе го назовава дълбинен мит“, налагайки с това определена гледна точка. В „Преминаване на времето" М. Бютор утвърждава две идеи, които дълбинният мит ще подкрепи: паметта не е способна да възстанови миналото; езикът не е способен да представи адекватно действителността. И все пак романът не е пряко развенчаване на паметта и на езика. Вместо това той по един привидно несериозен, но убедителен начин се разделя с традицията на езиковия скептицизъм, с която на пръв поглед изглежда свър зан. М. Бютор съумява да изостави традиционния отговор - че езикът е незадоволителен посредник, и да постави нов въп рос - дали езикът изобщо е посредник. Посредничеството предполага връщане към липсваща същност, улавяне на метафоричния „център". Символ на този център" е 29 февруари. В романа тази дата е средоточието на годината, която разказвачът Ревел се опитва да възсъздаде. Така 29 февруари става едновременно синекдоха на миналото и референт на текста. Доколкото Ревел никога не постига 29 февруари, спасителният миг никога не настъпва и най-редкият ден в календара е празният център в повествованието на Ревел, Тази дата поставя под 150 съмнение самата идея за референциалност чрез внушението, че центърът е празен по необходимост, достоверният референт е не само недостижим, но изобщо липсва, а дълбината" не съществува. Бютор замества понятието за вертикално отношение между текста и референта с понятието за книга, изградена по хоризонтала от синтагматични отношения между следващите една след друга думи. Празният център се превръща в отворен край. Равнището на неуспешната референциалност пресича равнището, на което езикът заявява претенцията си за автономност в общата конструкция на романа. Повествователят Ревел смята за същностно да реконструира фактите от миналото, и то в хронологичен ред: „Аз трябва отново да овладея всички тези събития, които чув ствувам да гъмжат у мен, да им дам форма, напук на мъглата, която се опитва да ги заличи, трябва да ги призова пред мен едно по едно в техния правилен ред." М. Бютор напълно демистифицира примамливостта на миналото. За разлика от миналото на Марсел в „В търсене на изгубеното време" върволицата Ревелови дни не само не е забеле жителна с приключения, но е крайно монотонна. Тази внушаваща ужас еднотипност е причината, която подбужда Ревел да реконструира миналото. Седем месеца са изтекли, но когато се обръща към тях, „всички тези седмици изглеждат свити в една безкрайна седмица, плътна, сбита, неясна седмица". Миналото изглежда като еднооб разно движение без отчетливи събития, неизменно и затова някак си скъсено. В това объркано състояние Ревел се опитва да улови не толкова духа на миналото, колкото буквата му.

Трудно е в една кратка рецензия да се представи сборник, включващ 31 доклада на изтъкнати специалисти по кирило-методиевистика и старобългаристика. Опасността да се получи не рецензия, а анотирана библиография е почти неизбежна. От друга страна, задачата е съблазнителна, тъй като позволява да се уловят Някои основни тенденции в съвременната научна трактовка на епохалното дело на Солунските братя. Воден именно от тази съблазън, ще се опитам да акцентирам не толкова върху достиженията на отделните доклади, колкото върху главните насоки на научното дирене, очертани в сборника. Впрочем такава задача - но върху много по-широк материал - си поставя и първият поместен в сборника доклад на акад. Емил Георгиев „Състояние на научната проблематика по кирило-методиевистика към 1150-годишнината от рожде нието на Константин-Кирил Философ" (на френски език). Той своевременно стана достояние на нашата публика, поради което няма да се спирам подробно върху него. Тряб ва обаче да се отбележи, че ред от засег натите в него проблеми все още очакват своето задълбочено изследване - както недоизяснените, така и тези, по които същест вува на пръв поглед яснота, но тази яснота често се оказва измамна. За илюстрация на последната мисъл могат да послужат двата доклада в сборника, свързани с изворите за делото на Кирил и Методий. Едва ли има по-познат и по-проучван старобългарски литературен паметник от Пространното житие на Кирил. И същевременно едва ли ще епогрешно, ако се каже, че и до днес ПЖК си остава неизследвано като художествено произведе ние - а това има отношение и към използуването му като исторически извор. Докладът на преждевременно починалия великолепен италиански славист Анджело Данти 1 Е. Георгиев. Состояние КириллоМефодиевской научной проблематики в канун 1150-летней годовщины рождения Константина-Кирилла Философа. - Старобългаристика, I (1977), № 2. „Духовният път на един светец: от мъдростта към познанието (Бележки върху глава Ш от Житието на Константин)" е един бле стящ опит именно за задълбочен литерату роведски анализ на творбата (демонстриран само върху част от нея). В процеса на този анализ авторът използува един богат културно-исторически, библеистичен и чисто литературоведски инструментариум и със за видна ерудиция разкрива дълбокия смисъл на алегоричните епизоди в III глава на ПЖК за строежа на цялото произведение, за разбиране на символично-митологичния модел, по който се изгражда житийната биография на Кирил. Предложеният модел (схема) на композицията на глава ШІ на ПЖК (с. 54) разкрива както майсторството на автора на житието, разгърнал тази алегорична глава в една йерархична троична композиция (3х3), така и виртуозната прецизност на анализатора, който е разкрил в детайли струк турата на творбата. Ученичката на А. Данти - Алда Джам белука-Коссова - в своя доклад „Руската преправка на „Сказание за буквите" от Черноризец Храбър“ ни отвежда към друга слабо проучена страна на изворите за делото на Кирил и Методий - текстологическата. Установеното наличие на руска преправка на Храбровата творба ясно показва, че изследователските усилия не бива да се огра ничават само с издирването и обнародването на нови преписи (колкото и важна и безусловно необходима да е тази дейност), а трябва да се насочат и към критичен текстологически анализ на ръкописната традиция, който да разкрие реалните форми на битуване на една творба в средните векове. Впрочем в този доклад А. Коссова изнася част от цялостната си текстологическа работа върху Храбровото съчинение, която вече е в ръцете на читателите.

Първата част на сборника, издадена непосредствено преди конгреса по българистика, съдържа 23 изследвания, разпределени в четири дяла: история, народно творчество, език и литература, библиография. Юрген Кемерер, Хелмут Кайперт, Волф Ошлиез, Хорст Рьолинг, Хуберт Рьозел, Стефан Троебст и Теодор Цочев осветляват различ ни периоди от историята на България и немско-българските културно-исторически връзки. Вторият дял на сборника съставят приносите на Дагмар Букхарт, Кристине Клес, Юлияна и Клаус Рот по въпроси на фолклора и българската етнография. Най-обе мист е третият дял. В него са включени 12 изследвания и пет от тях са посветени на литературни проблеми: „За Българското възраждане: диахрония, синхрония, динамика“ от Волфганг Геземан, „Възгледът за изку ството и литературната практика на бъл гарския експресионист Гео Милев в тях ното съотношение към Рихард Демел" от Герхард Гиеземан, „Немската литература в България- типологически и генетически връзки" от Райнхард Лауер, „Някои бележки върху „История славянобългарска" на Пайсий Хилендарски“ от Татяна Зиеберт и „Литературата на Българското възраждане" от Ервин Ведел. Тази първа част на сборника кавършва с „Библиография на българистизата във ФРГ" от Кирил Харалампиев и Хелмут Шалер, а се открива с уводни думи на Валтер Алтхамер - президент на Дру же ството за Югоизточна Европа и Мюнхен, както и с кратък предговор на тримата съ ставители. Както става ясно, пред нас е един сборник с широк тематичен обхват. Колкото приятно е да се отбележи похвалната идея на тримата съставители да изразят с този труд уважението на българистите във ФРГ към 13-вековния юбилей на България и Първия Международен конгрес по българистика, толкова и радостно е да се изтъкне изследователският характер на отделните студии, постигнатият с тях значителен принос в изясняването на поставените въпроси. С цел да покажа доколко това е така, ще направя тук тематичен и критичен анализ на 12 проучвания, засягащи въпроси, от една страна, на българската култура и литература, а, от друга, на българо-немските културни и литературни взаимоотношения до Втората световна война. Все с оглед на това ще пре дам точно и сравнително по-пълно концептуалната същност на съответните проучвания, тъй като в тях специалистите могат да намерят интересуващи ги факти и методо логически разработки. 1. Хелмут Кайперт. „Лекция на Лескин от 1877-1878 г." В библиотеката на Славянския семинар при университета в Бон авторът на тази ценна статия намерил подробен запис на лекции по старобългарски език, които видният немски лингвист Август Лескин чел в Бонския университет през зимния семестър на 1877-1878 г. Ръкописът е озаглавен Старобългарска граматика" и е част от богатия архив на Рудолф Томайзен (1857-1940), ученик и последовател на Лескин. Първоначалното предположение, че може да се касае за част от световноизвестния труд на Лескин „Handbuch der altbulgarischen (altkirchischen) Sprache", се оказва невярно - внимателният анализ на текста и запазе ните данни относно гостуването на немския учен в Бон показва само частични прилики и съвпадения. Достигнал по такъв начин до убеждението, че въпросният ръкопис е за пис на изнесени от А. Лескин лекции и в този смисъл буди несъмнено научен интерес, авторът на статията решава няколко въпроса. характеризира накратко личността на Ле скин и делото на неговия ученик Рудолф Томайзен, описва архивното му наследство и по-точно документите в Библиотеката на Славянския семинар, разглежда подробно намерения запис на лекциите и като разяс нява изчерпателно всички сходства и разли чия по отношение на „Нandbuch", определя тяхното значение като ценен документ за изследователската и преподавателската дейност на световноизвестния немски езиковед. И най-важното е,посочва в заключение авторът на статията (с. 35), че освен своите собствени проучвания Лескин е привеждал в лекциите си мненията на други учени - особено по възлови и спорни въпроси. В научната литература за Лескин, който „не само в Германия, но и далеч извън нейните граници е получил високо признание, статията на Хелмут Кайперт е сериозен принос, тя ще заслужи вниманието на специалистите у нас и в чужбина.