термини

Употребата на тези понятия в литературната и общата историография на Българското Възраждане поставя много остро въпроса за притъпената терминологическа прецизност, с която понякога се класифицират основни явления и тенденции в културно-националното ни развитие през XVIII—XIX в. Свободното, недифиренцираното им използуване в научни и популярни изследвания за означената епоха противоречи на методологически углъбеното в науката и води към по-широкото възприемане на една равнозначна, унифицирана представа за различни по своята същност дейци, художествени образци, идейни течения и процеси. Понятията от първата група (просвещение - просветителство, просвеще ници - просветители, просветителска идеология и пр.) са придобили в специализираната научна литература три основни предназначения. Нерядко с тях се характеризират такива черти и особености в творчеството на дейци от епохата на Българското Възраждане, които стоят близко до идейната и стиловата система на Европейското Просвещение. „Паисий Хилендарски, пишейки своята „История славяноболгарская" - изтъква Е. Георгиев, - излиза далеч пред средновековната историография със своя ярък публицистичен тон, характерен за епохата на Възраждането. В творчеството си Софроний Врачански се приобщава идейно и жанрово също към литературата на Просвещението."1 От друга страна, те се използуват като равнозначни определения както за Европейското Просвещение, така също и за културно-националното развитие на народа ни през даден исторически период. В „История на философската мисъл в България" например католическият книжовник от Чипровци Яков Пеячевич е охарактеризиран като „типичен представител на ранното средноевропейско просвещение" (курс. м.). За Йосиф Бозвели обаче се казва: „Вдъхновен от делата на Паисий и Софроний, попаднал под влияние на просветителските идеи на френските мислители от XVIII в... Бозвели става пламенен вдъхновител на националноосвободителната идея и неуморим пропагандатор на просветителски (курс. м.) и рационалистич Ни идеи.

В същност онези от нас, които изследват междулитературни отношения, се ползуват го дини наред от този неотменим арсенал на сравнителното литературознание и изкуствознание. Друг е въпросът, разбира се, доколко тези понятия и термини се усвояват като действително компаративни. Опити за теоретичната им постановка и по-конкретно определение у нас не са правени още, а сравнителното изучаване на европейските литератури през последните сто години ни поднасяше не съвсем убедителни формулировки за най-оперативните от тях. Едва през изминалото десетилетие бе постигната теоретична и методологическа характеристика на компаративните понятия и терминология в съзвучие с една приемлива, съвременна концепция за сравнителния анализ на художествените факти и явления. И преди всичко в трудовете на европейски известния словашки учен, доктора на филологическите науки Д. Дюришин от Словаш ката академия на науките. Необходимостта да се унифицира на днешния етап от литературоведското ни мислене компаративната терминология ме накара от теоретичните разсъждения за сравнително изучаване на литературите на Д. Дюришин да извлека и конкретизирам опре деления и формулировки за най-съществените и най-оперативните компаративни термини. Не толкова да поучавам със заимствувани поуки, отколкото да призова и изразя упование, че е дошло време да започнем работа върху „Речник...и История на българското сравнително 140 Литературознание". Нарочно вместих в едно заглавие две капитални научни изследвания. Защото тяхното изготвяне може и трябва да върви едновременно. Когато терминологията бъде насочена към конкретен материал от националната ни литература, то и самите теоретични, терминологични постановки и определения ще означават разширяване и обогатяване на общото сравнително литературознание... Нито акцентуваният тук „Речник...", нито „История на българското сравнително литературознание" не станаха предходници на подготвяната у нас многотомна История на българската литература. И за това може само да се съжалява. Но те поне спътници трябва да бъдат! Защото рано или късно едностранно утвърждаваният националнолитературен историзъм ще потърси съпоставки с други национални литератури и ще трябва да се съобрази и държи сметка за наднационални“, междулитературни критерии. Искам да започна от най-общото понятие и постепенно да преминем към някои по-частни (отнасящи се до художествения превод например) понятия. И въпреки че не се спирам върху универсални литературоведски термини с определени компаративни аспекти, почти не загатвам сродни понятия от генологията, версологията, стилистиката и други клонове на литературната наука, все пак в тази статия може да намери място съвсем незначителна част от онова, което ще бъде съдържание на бъдещия „Речник на българското сравнително литературознание"... И така понятието компаративистика (съвременна). Литературната компаративистика, или сравнителното литературознание, особено днес прави усилия за реконструкция на световния литературен процес, като синтезира развитието в отделните национални литератури и разкрива закономерностите на това развитие в една по-сложна междулитературна общност. Резултатите от сравнителното изследване стимулират едно повторно, по-обективно и по-всестранно тълкуване на националните литератури. Но междулитературното съжителство е само част от предмета, защото към изследователската си програма литературната компаративистика интегрира и типологическите зависимости.