Катя Янева

Българският периодичен печат характерните прояви на Възраждането. Закъснял с повече от два века след Европа, той се разгръща нашироко и обхваща (осо- бено след Освобождението) целия общественополитически, икономически и културен жи вот на страната. В значителната си част дело на горещи патриоти, българският печат взема активно участие в проблемите на своето съвремие. Не е възможно да се представят борбите на Възраждането без трескавата журналистическа дейност на Караве лов, Славейков, Ботев; работата на партията - без подкрепата на „Ново време“, „Работнически вестник". Като събира в себе си творенията на най-големите български умове, изразява техни идейни търсения, стремежи, спорове, борби, българският периодичен печат е и най-сигурният свидетел за нашето минало. Ако се вземе изцяло като едно завършено дело, той дава широка, пълна и подробна картина на обществения живот в България. Не е нужно да се говори, че печатът е траен извор за научни изследвания от всякакъв вид. Ученият, погледнал към миналото, дори с цел да говори за настоя щето или бъдещето, пристъпва към перио1 Димитър П. Иванчев, Бъл гарски периодичен печат (1844-1944). т. І и II. Изд. Наука и изкуство, 1962, 1966 r. 146 дичните издания от изтеклите години като към надежден помощник.

Една петдесетгодишнина налага равносметка. Търсим я във всички публикации, посветени на Октомврийската революция. Сборникът „Октомври и българската литера тура" съдържа статии, спомени, изследвания, които не са подготвени специално за търже ствения случай, печатани са и преди. Съб рани сега, тези материали припомнят вълне нията отпреди пет десетилетия и в същото време са доказателство за трайния интерес на нашите писатели към Октомври и съветската литература. Бележат насоките, по които се движи научноизследователската мисъл, заета с големия проблем за българо-съветските литературни взаимоотношения.

Арнаудов, Михаил. Баладни мотиви в народната поезия - т. І, С., БАН, 1964, 400 с. Динеков, Петър. Българската народна поезия. Записки - С., Наука и изкуство, 1949, 180 с.; II попр. и допълнено издание, C., 1963. Арнаудов, Михаил. Към въпроса за творците на народната песен. Един даровит народен певец от Софийско - Изв. на И-та за л-ра, кн. IX, 1960 г. Динеков, Петър. Фолклорът и историята на българската литература - Лит. мисъл, 1967, кн. 6. Петканова, Донка. Към въпроса за връзките на фолклора с богомилството - Изв. на И-та за л-ра, кн. VI, 1958. 81-100. Чайка, Хенрика (Полша). Някои художе ствени особености на българските народни песни - Лит. мисъл, 1967, кн. 4.

За какво, всъщност, пише Вежинов? За антифашисткото движение, което си има своите исторически координати, своята документална основа и своите герои, потънали в ежедневието му? Или за човека в безкрайността на света, дълголетието на историята? Не се ли отърсва писателят твърде енергично от конкретните вълнения на борбата? Не оставя ли в сянка героите от сраженията, увлечен да обхване великите контури на човешкия дух? Колко автори са започ вали и свършвали с показване на разстрели, с описване на акции, с картината на деветосептемврийския митинг? Защо Вежинов не е погълнат от видимото? Защо неговият дядо Щилян не останеше при своята санитарна чанта, а го чуваме упорито да казва: „Сигурно нещо остава от нас на тоя свят - я жаба, а славей. .. Иначе какъв ще е смисълът?". Защо Виктор не загинеше героично в боя, а пада нелепо, безполезно? Защо в предсмъртната му въздишка не чуваме онова историческо „Смърт на фашизма. Да живее...", а пак трескавото: „Можеш ли да си представиш небе без звезди?... Не можеш, разбира се... Звездите са в нас, съдбата ни.

Авторският колектив е млад и очевидно ще покаже интересите на едно ново поколение литературни работници към наследството на Вапцаров. В същност, откривайки първите страници на книгата, ние не можем да не помислим с огорчение, че по-старшото поколение в литературната критика, същото, което утвърди поета Вапцаров, още не е изпълнило дълга си към него, че нямаше да навреди на българската общественост и култура един том пак нови изследвания, но от учени, които вече са говорили за Вапцаров, но биха могли да кажат още, че време е вече тридесетгодишният им интерес към него, проявяван в някои изследвания и повече юбилейни доклади, да се излее в дългоочакваните монографии, литературни портрети, проблемни трудове и т. н. Но да оставим задачите на авторите, чиито имена не фигурират в сборника на БАН. и да видим какво са направили новите изследователи. Преди всичко добре е, че Вапцаров се възприема отново като автор, чието творчество не е веднъж завинаги решен въпрос. Литературно-критическото усвояване на голямото му поетическо дело продължава. Естествено новите изследвачи имат пред вид достиженията на вапцароведението у нас: извършена е основната общооценъчна работа по творчеството на поета, определено е мястото му в развитието на българската литература. Проучено е в главни линии идейно-тематичното богатство на поезията му, особеностите на поетиката му. Изследванията на Т. Павлов, Г. Цанев, П. Зарев, А. Тодоров, П. Данчев, Б. Ничев, Г. Караславов, Хр. Радевски и др. представиха Вапцаров като поет и революционер, утвърдиха го като интересна за литературознанието ни фигура, набелязаха важни проблеми в творчеството му. Опити за по-цялостно обхващане на житейския и творческия път на поета направиха в литературно-критическите си очерци Ел. Димитрова, П. Пондев, П. Русев. Извънредно богатство за литературната ни наука представлява съ браният богат мемоарен материал - сборникът на БАН от 1953 г., книгите на Ел. Вапцарова, Б. Вапцарова, Р. Вапцарова, Г. Караславов. С една дума, новите изследо ватели на Вапцаров имат улесненията, с които разполагат продължителите на едно дело. И техните затруднения също: да не повтарят казаното, да открият белите полета, да детайлизират набелязаното, да стигнат по-голяма дълбочина и по-широк обхват на изследователското дирене. И ако в поме стените статии е налице добро познаване достиженията на литературната ни наука по отношение на Вапцаров, то в същото време явен е стремежът да не се повтарят, а продължат усилията на първите му изследвачи. Стремеж, реализиран в различна степен от различните автори. Интересува ни наистина тенденцията към проблемно обогатяване на изследванията, показана в сборника, но да отбележим найнапред и видимото желание и в методологическо отношение работите да се освободят от характерни слабости, допускани в подхода към творчеството на Вапцаров. Тук напълно се избягва уклонът към биографичност в характеристиката на поета, уклон, който в крайностите си довежда до разглеж дане на Вапцаровата поезия само като словесна илюстрация на живота му, като доку ментация на делата му. Наистина такъв подход пределно улеснява „изследователя“. Вапцаров е ярка личност, между поезия и живот у него няма противоречия - изпол зуването на биографични факти за доказване класовостта, хуманизма, оптимизма и т. н. на неговото творчество, за високото оценяване на поезията му е начин съблазнителен и редовно водещ до опростителство. Може би е излишно да се похвалват научни изследователи, че са избягнали един толкова явно псевдонаучен похват, но ако погледнем морето „изследвания", в които Вапцаров е работник - значи поезията му е класова, следи събитията в Испания - значи е поет-интернационалист, мечтае за бъде щето - значи поезията му е „обвеяна" от социалистическа романтика и т. н., ще оценим малката победа на разглежданите автори в полза на научността. До голяма степен съ щите автори преодоляват и друга напаст - на вапцароведението - бих я нарекла - емоционалната аргументация. И допълващата я фразеология. Минали от популяризаторските материали в „изследователските“, тия неканени (или добре поканени) гостенки не 163 донесоха желаното освежаване на научното изследване, а с патоса на възклицателните знаци запълниха липсата на научни доказателства. И по-нататък - новите изследвачи на Вапцаров решително се отказват да разглеждат творчеството му като комплекс от слагаемите хуманизъм, партийност, народност, романтика, оптимизъм и др. В преобладаващото число работи поезията на Вапцаров е взета като органично цяло, чиято характеристика се търси без болезнени разкъсвания, чиято идейно-есте тическа цялост се доказва чрез всеки частен проблем.

Чудомир нарича своя хумор „сладък мехлем" и упорито вярва, че той лекува раните. Пролетарските сатирици никога няма да нарекат „сладък мехлем" своите безпощадни творби. Макар също така упорито да вярват, че помагат на обществото. И така - пролетарската сатира и хуморът на Чудомир. На пръв поглед несравними величини. Обаче сравнението е необходимо не само защото творчеството на големия писател хуморист съвпада по време с един зрял период от развитието на пролетарската сатира (30-те години) или защото Чудомир есте ствено се приобщи към търсенията на новата ни хумористична литература (след 9. IX. 1944 г.), а главно по следната причина: винаги когато прогресивната критика е пристъпвала вече към работите на популярния хуморист, тя е оценявала неговата дейност, изхождайки от високия критерий на пролетарската сатира. Невинаги посочвани конкретно, Кирков, Смирненски и техните най-естествени предшественици (Ботев, Алеко) са величините, до които критиците обикновено поставят Чудомир. Изводите от тия съпоставки понякога бяха твърде жестоки за него. През 1948 г. се казваше, че в разказите си Чудомир „едва-едва докосва по-съществени слабости на нашата минала и сегашна действителност, като винаги спира вниманието си на по-второстепенни и затова по-повърхностни явления". Година по-късно строго се заяви, че „хуморът на Чудомир е далеч от задълбочената сатира“, че писателят „най-често върти своя обектив към фрапиращите пейзажи и образи и снима външната им обвивка. Той затрупва същността с ненужните подробности на тази обвивка, с езиковите несъобразности на героя, с външните страни на постъпките и делата му. Така в разказите си Чудомир е по-скоро натуралист, отколкото реалист. Като описва безразборно всичко наблюдавано и като се задоволява само с външната му страна, Чудомировият натурализъм често забулва същността, замазва проблемите.. .. Похвалите за писателя бяха най-много от рода на „Макар само откъм външната обвивка, Чудомир, все пак, изнасяше една обществена истина, една действителност и с това се обясняваше, че „в редица случаи общественият ефект от Чудомировите разкази бе положителен, прогресивен..."4 В

Една, с видимо вълнение написана статия - Революция и литература" - открива книгата на Н. Манолова. Тук е проследен пътят на българската литература през последните тридесет години. В същност ста тията въвежда в основните интереси, принципи на работа на авторката, а също така в някои особености на нейния маниер. Наташа Манолова е заинтересувана от творческите делници след революцията, литературните явления на ежедневието поглъ щат силите й. Тя е критик, проявяващ се в оперативните жанрове. Книгата й като всяка книга на литератор от този тип далеч не инФормира за онова активно и пълно с напре жение участие в културния живот, което вече е изградило у нас представа за авторката. В Критически записки" са подбрани мате 149 риали, надхвърлящи изискванията на конк момент - статии с проблемно съ- ретния държание, прегледи, опити за портрети. Виждаме авторката поставена при нови условия. Липсва и привичната атмосфера на текущото събитие. Поводите за една или друга реакция, понякога за конфликт, са поостарели, нервът на литературния спор се губи. Отминалото време тушира критическата страст, дава спокойствие на оценъчната работа. Откриват се някои възможности за по-обстойно навлизане в проблемите за по-широко обосноваване на обобщенията - възможности не цялостно оползотворени. Силата на Н. Манолова е в бързата, точна и категорична намеса при обсъждането на даден факт. Най-убеди телна е в литературната рецензия, материал, от който книгата упорито се е предпазвала. Ще бъде несправедливо обаче да твърдим, че сборникът противоречи на представата ни за критичката. Преди всичко тук явно е документирана познатата нейна ангажираност с литературните вълнения на съвремието. Статиите издават верен поглед за цялостната картина на съвременния литературен процес и желание да се осветят детайли. Обхванати са писатели от различни поколения и с нееднакъв принос в националната ни култура. Авторката съпоставя творци, сравнява усилия, степенува постижения. В почти всички работи доминира анализът на настоящето на писателя. Интересът към миналото е порядък. Последната книга, най-новата публи кация - това са главните подбудители за критика. Добрите, обстойните анализи, направени с усет за развитието на писателя, пак акцентуват върху днешната му изява, очертават перспективите. Литературният факт очевидно еинтересен за Н. Манолова с обе щанията за бъдещето, не с историята си. Когато и се налага да види историческия ход на нещата (примерно - немалкия път на пресътворяване образа на Г. Димитров), бърза да направи преглед на заглавия, без да се задължава с обстойна критическа преценка, за да подчертае, че всичко това я е занима- вало с оглед задачите на настоящето. Но творческата обвързаност със съвре менни писатели и вниманието към днешните литературни факти са естествена черта на литературния критик. Има друго - у всекиго от разглежданите писатели авторката търси именно актуалността на творчеството. Изисква я в тематика, проблематика, образи, в цялостния идейно-художествен облик на произведението. Степента на писателската отзивчивост към проблемите на съвремието, съзвучието на произведенията му с изискванията на епохата за Н. Манолова представ- ляват постоянният критерий при критическата преценка. Открояващо се ядро на лите- ратурната и работа е образът на съвременника и по-точно - положителният герой. С цялото си критическо дело Н. Манолова защищава мисълта, че той трябва да бъде главен обект на творческите дирения на пи150 сателя. Следи неотменно тези дирения. В кни гата има раздел „Мисли за главния герой", но нищо изпод перото на критичката не се откъсва от този неин основен размисъл. Посочени са успехите на К. Калчев, Д. Мето диев, А. Гуляшки, Б. Райнов, Л. Галина, Р. Михайлов, Ат. Наковски и т. н. Откритата сполука насища критическия текст с вълне ние. Неуспехите активизират авторката. Тя воюва за реални превъплъщения на комуниста. Тази нейна целенасочена страстност се проявява в сборника, но само цялостната й дейност може да даде представа за оная критическа енергия, която събужда у нея мисълта, че „Творецът е призован да създаде верен портрет на своя съвременник, който се изявява в сложните жизнени ситуации, съз давани от социалистическото всекидневие, да покаже комуниста, човека на активното творческо начало, въплътил в себе си цялостния народен идеал за човека.

На 17 април 1975 г. в Института за литература се състоя публичната защита на дисертацията на Мария Радонова на тема „Творческият процес у Вапцаров". На защитата присъствуваха научни сътрудници от института, преподаватели от СДУ „Климент Охридски" и много граждани. Рецензенти на дисертационния труд бяха проф. Ефрем Каранфилов и проф. Георги Димов. Техните рецензии обстойно разкриха проблематиката на труда, подчер таха приносните моменти в него, отбелязаха редица характерни особености на подхода на авторката към поставените въ проси, както и някои спорни страни в тях ното третиране. В своята рецензия проф. Е. Каранфилов оцени правилната идейно-естетическа насоченост на труда, проличала още в първа глава „Теоретично-методологични проблеми при изследване творческия процес у писателя", която сочи смело и плодотворно навлизане в една слабо изследвана от литературознанието област - психология на литературното творчество. Той изтъкна правилната постановка и сравнително пъл ното третиране на основни въпроси на Вапцаровото творчество - оформяне на творческата личност във връзка с конкретни обществено-политически живот в края на 20-те и 30-те год.; литературни влияния и сходства (Радевски и Вапцаров, Смирненски и Вапцаров, Яворов и Вапцаров, Горки, Маяковски и Вапцаров). Особен интерес според рецензента представлява въпросът за фолклора и торчеството на Вапцаров, разгледан в труда детайлно. От една страна, Радонова изследва народното творчество по отношение на идейност, образна система, език и т. н., а, от друга - подчертава доминиращата богата творческа индивидуалност на поета. Рецензентът оцени високо главата „Художествено-естетически въз гледи на Вапцаров" - доказателство за научна осведоменост. Особено ценен е богатият документален материал, който ав торката привлича, за да направи своите наблюдения върху развитието на творче ския процес у поета - от прякото съзер цаване на действителността и зараждане на идеята до нейното конкретно реализиране в стихове. Интересни са нейните на блюдения над различни редакции на отделни стихотворения, които дават основа за изводи и обобщения върху особености на творческия процес у Вапцаров. Отбелязвайки Някои отделни неточности и пропуски, неизбежни за един кандидатски труд, Е. Каранфилов в заключение отново подчерта труд ната задача, която авторката си епоставила, навлизането и в малко изследвани области привличането на богат архивен и документа лен материал. Вторият рецензент проф. Георги Димов изтъкна оригиналния характер на труда, който се занимава със слабо разработените проблеми на творческия процес, приложени върху едно голямо явление в българската и световната литература - Вапцаров: „Макар трудът да е онасловен „Творческият процес у Вапцаров", по същество той пред ставя едно сравнително цялостно монографично изследване за поета-революционер, разбира се, с определена насоченост и акценти на отделните части с оглед на основната изследователска задача." Рецензентът подчерта широката изходна теоре тико-естетическа и историко-литературна база на изследването. Постоянният стре меж на дисертантката да привлече разнородни извори, сродяващи със социалноисторическата, житейски-битовата, ду ховната и природната среда на Вапцаров, има като резултат своеобразния жанр на труда, ... чиято научна значимост се определя най-вече от обилната и разнооб разието на използувания документален материал, анализиран с вещина, с усет за значителното и случайното, както и от обсега на подхванатите въпроси, от методологи ческите позиции, от които те се освет лявата. Опитът на Радонова да открие известни общи закономерности в творческия процес и да ги приложи върху конкретен литературен материале извършен от правилни марксически позиции - търси се връзката между субективни психологи чески моменти на съзерцание, наблюдение и т. н. и мирогледа, революционната дей ност, емоционалната нагласа на твореца. В заключение Г. Димов оцени труда на Радоновакато принос във вапцароведението.

В поредицата „Художествено-доку ментални биографии" книгата на Правчанов е посветена на общественика Антон Страшимиров. За автора Страшимиров е „не толкова надарен художник, колкото забележителен човек - неустрашим граж данин-демократ и войнствуващ антифашист". Такова убеждение, макар да иска уточняване (тъй като творецът има стойност не само с величината на дарованието си, но и с идейно-естетическата актуалност на търсенията си), дава основание за специален интерес към гражданската биография на писателя. Очакваме новото изследване да обогати досега изградената представа за Страшимиров, да я конкре тизира. Не оставаме излъгани. Правчанов дава превес на документалното начало, придържа се обикновено към лаконичността на хрониста. Избрал е най-доброто в случая - трябва да навлезе в един богат на събития живот, много неспокоен, много неравен, трябва да се срещне с лич ност от голяма величина, която затруднява биографа с противоречия. А документал ният разказ е среща на живо" с писателя и неговите съвременници, навлизане в ежедневието на историята. своята Правчанов ограничава задача във възстановяване" два периода от живота на писателя - 1903-1905 и 1923- 1927. Безспорно това са върховите моменти в гражданската дейност на Страшимиров, годините на най-голямата му близост с неговия народ, най-пълното съзвучие с демократичните тенденции на времето, години, в които личността му се изявява в своята истинска духовна мощ. За осветляване на тези биографични етапи авторът събира материала, свързан с борбата на Страшимиров срещу монарха и военщината в началото на века и с изобличаването на фашизма в годините на следсептемврий ския погром. Така се обособяват двата акцента в композицията на изследването. Но в същност Правчанов не е могъл да ангажира вниманието си единствено с върховите моменти. Налага му се да стигне до тях, проследявайки изграждането на общественика. Написана е отделна глава - „Кратка, но необходима предистория" - - за учителските години, които предшеству ват първите сериозни политически проявле ния на Страшимиров. Тук е използуван преди всичко разказът на самия писател за преживяното („Творчество и живот"), както и свидетелството на художестве ните му творби. Впрочем началните пи сателски изяви на Страшимиров интере суват автора само като потвърждение на гражданските му позиции. Краткото анали лизиране на „Кочаловската крамола" има за цел да стигне до заключението, че това е най-социално отзивчивият разказ на Страшимиров". Спазвайки ограниченията, които си е наложил, Правчанов още тук дава представа за характера на героя си - характер с подчертана социална заин тересованост, гражданска активност, неудържимо непокорство - големите политически схватки му предстоят. През 1903-1905 г. Страшимиров става значи телна фигура в политическия живот на страната. Той е депутат на младодемокра тическата партия в Народното събрание, името му е в близост с имената на Стоян Михайловски, Найчо Цанов и други ак тивни политици от онова време. Така го е видял Правчанов, събирайки свидетел ствата за големия двубой на Страшимиров с Фердинанд. Статии и изявления на пи сателя, извлечения от дневниците на На родното събрание, съдебни документи потвърждават важни за гражданската биография на Страшимиров факти, важни също за очертаване политическото положение в страната - споровете в Народното събрание по актуални въпроси, изоблича ването на Фердинанд, създаване на „За кона за Особата“ и първия процес по негосрещу Михайловски, обществения протест, забележителните с гражданската си сме лост публикации на Страшимиров в „Ден", конфликтите с българската военщина, процеса срещу Страшимиров. В страниците, посветени на събитията от 1903- 1905 г., Правчанов съумява да докумен тира добре изобличаването на българския монархизъм от Страшимиров, но също и да представи неговото поведение като ярка проява на демократизма на българската интелигенция, на антимонар хическите настроения в страната.

Новелата, написана за двайсетина дни, на един дъх, както се казва, според автора си е преддверие към другата - 4004 година“. Непретенциозна, неособено затруднила създателя си, който е обзет от любопитство към бъдещите, изкуст вени" същества, но може да стигне до техния свят само след като разкаже нев зрачната биография на някой си Георги Георгиев - наш съвременник, - тази новела е блестящ пример за силата на изстрадания материал, на ясната идейна позиция. Тя е сериозното дело на Геров в прозата. Беше посрещната с одобрение от критиката, отреди и се място в общия подем на прозата от 60-те години, но остана в миналото, за да се връща поня кога неочаквано, по загадъчните пътеки на фантастичната литература. Невероятно. „Неспокойно съзнание“ и фантастика. Като че забравяме за какво в същност става дума. Подвежда ни може би самият автор. За създаването на „Фантастични новели", една от които е „Неспокойно съзнание", той изрича следното: „Някой сп Кирилов беше писал, мисля в „Наука и техника за младежта", една философска статия за изкуствените същества, компютрите. Казваше се, че ще се създадат изкуствени живи същества и това ще бъде такъв скок в историята на човечест вото, какъвто е скокът от маймуната до човека. Статията ми направи много силно впечатление, аз се вдъхнових от тая идея за безсмъртието и написах новелите." На забележката, че въпросът за дълговечността на човека, изглежда, трайно го интересува, писателят отговаря: „Навсякъде се занимавам с този проблем. Той е чисто философски. Главно го разработвам във втората новела - 4004 година“. И за да напиша нея - добавя той, - на един дъх написах първата." За тази „първата“ („Неспокойно съзнание") Геров уточнява: „Тя напълно автобиографична. Всичко е преживяно, няма нищо измислено. Всичко евзето от живота, всичко. Само тези случаи с раждането, смъртта на дъщерята, са измислени. Само те. Всичко друго е от живота. И ми беше лесно да я напиша. Но главната ми цел беше втората новела, която именно е за създаването на изкуствени същества." Елементарна критическа грешка е да се идентифицират ав торските намерения с постигнатото. В думите на писателя, току-що цитирани, достоверни за творческата история на „Фантастични новели", се съдържат ня колко „поощрения" за критиците: първо - да признаят приоритет на 4004 година"; второ - да надценят документално-биографичното начало в „Неспокойно съзнание"; трето - да причислят тази новела към фантастичния жанр; четвърто - да се разколебаят в определяне идейния патос на творбата. Всички тези „поощрения", неволно отклоняващи от правилното разбиране на произведението, в една или друга степен намират отражение в критическите работи, а това е достатьчен повод да им се отговори.

В изучаването на Вапцаров мемоаристиката има важен дял и по напредък сериозно съперничи на научните разработки. Материалът започна да се натрупва отрано, в първите години след Девети септември, броят на публикациите расте: спомените на най-близките - майката на поета, Елена Вапцарова, на съпру гата му, Бойка Вапцарова, на неговата сестра, Райна Вапцарова; разказите на другарите му Христо Радевски, Младен Исаев, Георги Караславов- някои отделени в книга; множество спомени в пресата и главно- няколкото големи мемоарни сборника - на академията (1953), на „Български писател" (1966), новия том „Никола Вапцаров. Спомени за поета и революционера" (1979). Събрано ебогатство, което е ценено от читателите и изследователите. С повече усилия - организирани и целенасочени - то може да добие завършен вид. За успешното довеждане работата на мемоаристите докрай обаче има още едно непременно условие - да не се губи време. Точно мисълта за вредата от пропусканите дни e причина да напиша следващите страници. Можем да приемем, че отбелязаните три сборника отразяват едно след дру го равнищата на мемоаристиката, свързана с името на Вапцаров, и създават удобство да се проследи пътят й. Известно е, че такива книги се градят от разнородни материали. Колкото по-широк е бил кръгът на познанствата на историческата личност и съответно - колкото повече хора се заемат да свидетелствуват, толкова по-голямо е разногласието: авторите имат свои индивидуални характери, на различна основа и различно по близост е било общуването им с човека, за когото пишат, не са еднакви и техните възможности да изложат преживяното. Тук естествено се преплитат вълнения от различен характер, очертават се несъгласия и т. н. В цялото разногласие обаче се долавят общи акценти, които оформят неповторимо облика на сборника от дадено време -епохата е моделирала сходно отношение към личността-обект, внушила ена отделните автори сроден поглед към миналото, близки разбирания за изискванията на жанра, в който се пише. Сборникът от 1979 г. не можеше да се появи такъв, какъвто е, двадесет години по-рано, дори всичките му автори да бяха написали още тогава спомените си. Но и академичният от 1953 г., преиздаден дума по дума, ще бъде анахронизъм. Мемоаристите са наши съвременници и тяхната „памет" закономерно реагира на настоящето. Първият обемен сборник спомени - Никола Йонков Вапцаров. Спомени, писма, документи". С., БАН, 1953 (Хр. Радевски, П. Зарев, В. Александров, Ел. Димитрова, Д. Минев), отдавна е библиографска рядкост. Той включи най-рано написаните спомени за Вапцаров - едва ли не веднага след неговата героична смърт. Непосредствени, развълнувани, авторите бяха обединени от 4 Литературна мисъл, кн. 9 49 едно предимсто и едно затруднение - липсата на историческа дистанция. Естествено ударението падна върху „откриването" на Вапцаров - обикновения човек и героя едновременно, поета и работника едновременно. Това удивително единство на личността очевидно най-силно тревожеше духовете, то стана основна та мисъл на мемоаристите, към нейното доказване се ориентира фактическият материал.

Що за документ е литературната анкета? В точния смисъл на думата - само за разго ворите, състояли се от тази до тази дата между един писател и един литературовед. Пример но между Емилиян Станев и Иван Сарандев, Георги Караславов и Стефан Коларов, Христо Радевски и Йордан Василев. Нещо повече - тя е документ за разговорите само ако се вземе нейният магнетофонен или стенографски запис. Книгата вече не е същото - колкото и да се придържа към автентичността, тя бележи отклонения. Тя носи следите на едно противоречие - противоречието между интересите на учения изследовател и читателя любител. За учения, който ще пристъпва към анкетата като към документ, пълната автентичност е безусловна необхо димост. Изследователят се интересува дори от паузата пред едно твърдение, от интонацията, с която е споменато едно име, от живото прехвърляне на теми в разговора. Всичко за него е съдържателно, всичко изгражда портрета на писателя, издава неговата сигурност или колебливост, симпатии или антипатии и т. н. Книгата поднася една нормализирана реч (за такава настояват в повечето случаи самите писатели), изчистени са характерните диалектни думич ки, няма ги повторенията, налучкванията, онова толкова показателно „забравих". А освен книжовна" книгата трябва да е и четивна - заради това вече се правят промени. Досега ан кетните книги са давали (макар и невсякога пълен), но винаги достоверен образ на писателя - те могат да бъдат наречени „Андрей Гуляшки-76-та“, „Генчо Стоев-80-та“, „Емил Манов-79-та". Такъв е бил писателят по времето, когато са водени беседите. Анкетиращият е този, който тряб ва да създаде атмосферата на свободна себеизява, на доверие и изповедност. Защото документи рането на собственото „аз" на писателя става с предразполагането да се прояви всичко лично, Всичко особено у него. Но анкетната книга съдържа в доста случаи изключително ценен материал „извън" лич ността на писателя - става дума за погледа върху историята на народа ни, неговите общест вено-политически борби, за създаваните в анкетата представи за културни и други среди и сре дища, за описания на бит, обичаи, нрави, за споменати характеризирани личности и т. н. Раз бира се, целият този материал е поднесен като спомен-разсъждение в беседите от самия писател. Анкетите ни свързват с действителността чрез личността на писателя - непременно чрез неговата памет, чрез неговото разбиране за важността на нещата. Отразява се и добросъвест ността на писателя, и неговата добронамереност. На някои от анкетираните не е чужд стремежьт да подкрепят думите си с факти, да посочат допълнителни свидетелства - в полза на докумен талната стойност на книгата. Зачестяват случаите, когато самите писатели се интересуват от научното предназначение на анкетата и във връзка с това се грижат тя да добие по-солиден вид на документ (нищо лошо, ако това не потиска спонтанността, изповедното начало). Всъщност анкетиращият, който има пред вид неизбежната субективност на толкова цен ния „документален" материал в анкетата, е отговорното лице за повишаване на действителна та и документална стойност. Всичко в тази насока зависи от неговата литературоведска и об ща подготовка, от умението му за човешко общуване. Преди всичко той е, който трябва да усе ща" събеседника си и деликатно да се пригоди към него, като не изпуска нишката на разговорите. Той е, който трябва да е наясно какви качества на мисленето, паметта и характера проя вява писателят в излагането на „страничния" материал, колко близо се движи до фактите, за какво има памет" и за какво - не. (В практиката ни са се установили определенията субек тивен" и обективен писател, което пак не може механично да определи анкетата като субективна или документална книга.) И анкетиращият намира начини - различни в конкретните случаи - да помири субективното с документалното начало. Готовите книги доказват резул татността на различните начини за подсилване на документалността.

Голяма част от втория том „Избрано" на Петър Незнакомов представля ва „Разкази за петте океана". В обичайните два тома, с които се отбелязва една писателска шейсетгодишнина, авторът е изоставил множество свои работи, за да публикува „Разказите..." до един. А това е третото им издаване. Оче видно Незнакомов обича тази своя книга, има доказателства, че и други я ценят - през 1977 г. тя получава наградата „Георги Кирков - Майстора" и дори за разлика от повечето книги на хумористи е отбелязана с рецензия. Не е внесла обаче черно на бяло някаква корекция в литературно-критическото възприемане на автора. Той пък от своя страна междувременно написа най-новите си литературни пародии и пристъпи към създаването на т. нар. „Литературни спомени", продължавайки да развива отдавна проявени и особено категорично в „Разкази за петте океана" качества. Затова и въпросните „Разкази..." заслужават повече внимание. Тези истории за пътешествия из бурните световни океани окончателно доведоха Незнакомов до тихите води на белетристиката. „Тихи" - защото имам предвид неговия път на писател-журналист през всичките вълнения на следдеветосептемврийското ни време. Петър Незнакомов има дълъг стаж в хумористичната публицистика, пре ди на направи решителните си стъпки в художествената проза, но влечението му към разказа е очевидно от самото начало. Той се появява в първите броеве на „Стършел" с два разказа, един след друг - при това те са първите му произведения. И макар по-нататък да се включва най-дейно в колективната работа по списването на вестника и да се появява в различни рубрики, често свързани c с коментиране на конкретни събития, т. е. да си върши обичайната журналистическа работа - мине, не мине брой, — печата разказ. Хумористичен, кратък, „из ежедневието", разбира се, все още с белезите на школуване у майсто рите - но преди всички разказ! Той умее да види комичната случка, той среща" смешни герои, той чува" говора им. Той е непосредствен, „разговаря читателя, „обсъжда" преживелици и грижи, мисълта му е в следвоенната, ре волюционната ни столица. Един от първите, един от най-активните сътрудници (и създатели) на „Стършел", той споделя общата идейно-тематична насоченост на вестника, а „Стършел" още с появата си през 1946 г. започва весела и люта схватка с всичко, което е буржоазно-капиталистическо", което е „останка" от експлоататорския строй. Хуморът е подчертано политически, класов, безкомпромисно целенасочен, свързан с актуалността. В тогавашните пълни със „,задачи дни да си хуморист и да не си журналист, енемислимо.

Може би всеки сатирик трябва да напише книга като „Викове“, за да знаем как се ражда сатиричният гняв, как поетът изстрадва своята безпощадност. Светът на Добри Жотев, съкровеният, непоказван никога така цялостно, е във „Викове". Не болен, а открит за човешките болки, не развълнуван, а неумолимо разтърсван от човешките молби“ и „повели" - това е личен свят, побиращ огромната тревога на съвремието. От Викове" нататък ще знаем, че поетът носи душа, превърната „цялата в слух", че в нея си „вбива" световната мъка и че той през болката ще призовава: „Викайте! Викайте! Викайте!" Но не страдалец е поетът, състрадавайки. Човешките „викове“ са посрещани от него с жадни въпроси и терзанието е терзание на размисъла, мъчението да отговориш... Сатиричните поеми „На гости у дявола“ се раждат през петдесетте години. След спонтанния израз на възторга от победата, от революционното сътворяване на свобо дата, след опиянението на отприщените сили и безкрайно разкритите хоризонти... идват посещенията" у Дявола, мъчителните беседи в сумрака и вече - придирчивият поглед наоколо, навсякъде, навътре в човешките души... Тогава искрени ли са били стиховете от „Жажда"? Не са ли били те съответната дан на времето, което беше вре ме на митинги, агитки, песни и речи? Не бяха ли те стихове, които поетът като гражда нин в крак с времето си можеше да си позволи, докато в душата му се е провирало съмнение? Или те бяха последните маршове на празника преди трудната делничност? Не е така - нито са участие в литературния живот без вътрешно вълнение, нито сле ди на заглъхваща радост. „Жажда“, както и всички следващи книги на Добри Жотев, го представя такъв, какъвто е в момента - в радостта от победата и мечтата, в собст вената си младост и в младостта на своята социалистическа държава. Сатиричният дух се е явил по-късно и глас му е бил даден. Но в какви ли вътрешни сътресения е ставала промяната! Малко ли е дръзкия изчислител на петилетките да видим „снизан" до коляното на злоречивия Дявол с оплакване: ... .. в гърдите ми мъка жежи... Мефисто, ти бродиш в душата човешка, Мефисто, прозри и кажи!"? Малко ли е след песните „Наша майко, светла революцийо" да ни се изпречи „Човекът зрителна измама“ или да бъдем въвлечени в големия „Маскарад на лъжата"? Сред подобни въп роси именно се намесват поемите от сборника „Викове" - творби страстни, дълбоко трагични, издаващи грамаден устрем за разрешение, за вярна посока. Те обясняват душевното състояние на поета в периода, когато започва сатиричното си творчество, и са показателни за ония негови индивидуални качества, които му налагат да бъде сатирик. Но преди да се обръщаме към стиховете, нека имаме предвид едно пряко обясне ни