Поетичният

Поезията на Никола Вапцаров е автентичен художествен документ за последния и най-драматичен етап от развитието на революционното движение България. Фабричен работник, интелектуалец и професионален революционер, авторът на „Моторни песни“ е последният и при това пряк наследник на ботевската традиция да се твори бунтовна поезия върху почвата на лично, непосред ствено участие в освободителната борба. Освен това на поета-комунист Вапцаров беше съдено да увенчае художественото си дело с ореола на мъченическа смърт. Христо Ботев беше първият, а Никола Вапцаров - последният голям, монолитен, завършен образ на социален поет в българската литература. Всички тези достойнства са повече от достатъчни, за да осигурят на който и да е творец трайно място сред малцината в пантеона на една национална култура. Но с тях далеч не се изчерпва присъствието на Вапцаров в нашата поезия. Той не само бе връх в развитието на българската лирика и не просто бе ярък летописец на епохата на 30-те 40-те години, но съумя - черпейки от недрата на тази епоха идеи, въображение и чувствителност - да създаде един строен, дълбоко осмислен поетично-философски модел на света. Макар и подчертано повествователна и в повечето случаи разгърната като пейзаж, Вапцаровата лирика не е битоописание, нито пък импресионистична живопис. С помощта на тежки, експресивни щрихи тя създава картина на битието в най-едрите му мащаби и най-дълбоки проблеми. Поезията на Вапцаров, в която найчесто срещаните думи са „живот“ и „човек“, има ясно изразен битиен, философски характер. И в същото време нейните корени са потопени във всекидневното, скромно, бих казал банално, човешко съществуване:

В едно писмо до Лилиев Димчо Дебелянов се обръща към своя приятел с думите: „Обитателю на светлокрасивите надзвездности". Тази характеристика е много вярна. Но поетът далеч не блаженствува в тези светлокрасиви надзвездности", защото там той търси убежище, потресен и отчаян от ужаса на земния живот, към който не е равнодушен. През 1915 г. Лилиев споделя с Гео Милев: „Велики иреалисте, от полета на върховната реалност ти праща сърдечен поздрав един от многото, за които реалността беше може би кошмар. " А в друго писмо до Гео Милев четем: „И аз съм добре и се мъча да живея. "3 „Светът е далечен, престъпен и тып" - изплаква поетът в едно стихотворение. И да не беше символизмът модно течение в българската литература по времето, когато Лилиев се изгради като творец, неговите стихове пак щяха да бъдат така тъжни и безнадеждни. Той в противовес на Ясенов е вътрешно предразположен към меланхоличните настроения на символистичната поезия. Този нежен поет като че ли е роден със скръбна душа. Той е напълно не- приспособим към грубата, овълчена действителност. Всяко съприкосновение с нея го наранява жестоко. В спомените си за Димчо Дебелянов Лилиев пише: „Това пътуване в никуда", което често предприемаше Димчо Дебелянов, не беше бягство от живота", както е прието да се казва - по-скоро бягство пред ужаса да живееш живота на своите себеподобни, бягство от една позорна действителност, която не можеш да приемеш и обикнеш. " Същото би могъл да каже и за себе си. Лилиев се чувствува вън от света, прокълнат като Ахасфер да не намери покой и място в този век на хищно изтребление". Той се появи в нашата литература в началото на века почти едновременно с Дебелянов. Тогава Яворов изживяваше трагично крушение на своите младежки идеали. Неговият тревожен, неспокоен дух се луташе в кошмарните бездни на безверието. Той беше станал много податлив на песимистичното светоотношение на символистичната естетика. Спонтанно, по необхо дима вътрешна повеля големият поет проправи път на една закъсняла литературна мода, по която се увлякоха поетите от младото тогава поколение - Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Людмил Стоянов, Теодор Траянов, Гео Милев, Христо Ясенов, Ем. Попдимитров и др.