народен

Основни проблеми: а) Историческо, сравнително-историческо и типологическо изследване на славянските езици, б) Изследване на взаимодействието на славянските и неславянските езици и въпросът за „езиковите съюзи" и в) Проблеми на описателното славянско езикознание във връзка с приложното езикознание.

Станало е традиция при изследването на романа „Хоро" да се подчертава деструктивното, разрушителното, „хтоничното начало като ярко физиономичен принцип на неговата поетика, определящ самобитността му на художествена творба. Всъщност поетиката на романа се описва главно с отрицателни термини - с онова, което романът не е, с онова, което той разрушава, с което се отклонява от жанрови, стилови и пр. норми на традиционния реалистичен роман: твърди се, че в него почти отсъствува сюжет, епически разгърнато действие, липсват пълнокръвни характери и изображения на събития, образите са силуетни", схематични, гротесково изкривени, композицията е накъсана, фрагментарна, стилът - начупен и задъхан" и пр. Съответно творческото съ стояние, породило романа или въздействието на романа върху читателя,се описва с изрази, в които продължава - пренесен в психологически план - образът на деструкцията - взрив, потресение, избухване, разкъсване, разтерзаност. Едва ли предпочитанието на критиката към този тип коментар е случайно. Несъмнено разрушителният импулс се задава от смисъла и характера на социалните събития, оформящи първоосновата на сюжета - въстанието, а след това и неговият разгром; той поражда сходни структури - в плана на психическите състояния, а след това и на текстовите конфигурации и образи, като края на този цикъл самата езикова фразеология подава солидарно предварително готови критически метафори от същия разрушителен кръг. С това кръгът се затваря - обясняващата сила на посочените метафори като че ли става очевидна; между тяхната тропова семантика и идейно-художествените признаци на изследвания текст се установява отношението на моделно тъж дество. B Целта на настоящата статия не с да оспорва - което би било невярно - установения вече модел на критическо осмисляне на художествените особености на романа, деструктивното ядро на неговата поетика. Тъкмо обратното - нейна цел е да докаже, че енергията на това ядро, фигуративно казано, още не е освободена докрай. И причината за това - може да изглежда парадоксално - е тъкмо хипнозата на посочените интерпретационни метафори, чиято способност да улавят и обясняват синтетично-мигновено, „мълниеносно" нещо много същностно в строежа и въздействието на творбата изглежда достатъчна и сякаш отнема тонуса за по-нататъшно критическо търсене.

Цели две десетилетия неуморимото перо на публициста Константин Величков отбелязва и коментира политически и културни събития. Най-продължително време той работи в редакцията на в. „Народний глас“, издаван в Пловдив от Д. В. Манчов през периода юли 1879 - август 1885 г. Обстоятелството, че вестникът е свързан с имената на Константин Величков, Стоян Михайловски, Иван Вазов, Захари Стоянов, прави „Народний глас" едно от най-интересните явления в периодичния печат у нас през 80-те години на миналия век. За съжаление публицистичното наследство на Константин Величков по страниците на вестника е недостатъчно проучено. Сериозен опит да се издирят статиите, писани от Величков, прави А. Тонов. Той посочва за Величкови около 74 статии и рецензии в „Народний глас“, „Наука“ и „Зора". Проучванията върху публицистиката на Константин Величков в „Народний глас" могат да бъдат обогатени с неизползувани досега данни от периодичния печат (1879-1885), архивни документи и стилово-езиков анализ на отпечатаните във вестника материали. Като сътрудник на вестник „Стара планина" през 1876-1877 г. Константин Величков разбира силата и значението на периодичния печат като форум на общественото мнение, като катализатор на общественото развитие. Нещо повече - Величков осъзнава и собствените си творчески възможности на публицист. Затова след Освобождението, търсейки своето място в политическия живот на Източна Румелия, за разлика от една немалка част от тогавашната интелигенция, устремила се към столицата за чиновнически места, той не иска да заеме служба в устрояващия се Държавен апарат, а мечтае да основе вестник, в който да защищава своите принципи и убеждения. „Вестникът е една трибуна, от която известни лица разпространяват известни мнения и взглядове и чрез него всеки може да изкаже своите убеждения, своите взглядове върху разните икономически и политически въпроси" - заявява той в Областното събрание